ЗДРАВЕЙТЕ, ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. 

ПО ТАЗИ ГЛАВА ИСКАМ САМО ДА КАЖА, ЧЕ КОЛКОТО ПОВЕЧЕ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ИМА ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ЩЕ ГО ДЪРЖАТ ХАПЧЕТАТА ЗА СЪРЦЕ АДЕАН, ХД. 

НАУ ЕНДЖОЙЙЙЙ!

ЛОВВВВ ЮЮЮЮЮЮ!

*Ивалина*

Едно нещо беше винаги в състояние да ме успокои и това беше готвенето или по-конкретно - печенето. Нямаше значение колко напрегната бях, просто вземех ли нож или пък бъркалка в ръка и успявах да си изкарам всичко. Беше като терапия – моята терапия и сега имах ужасна нужда от нея, защото в противен случай щях да извърша нещо, за което щяха да ми лепнат условна. Не знаех какъв му беше проблемът. Бога ми, наистина не знаех, а ми се искаше да знам, за да успея да помогна дори по някакъв начин. Не можех да го разбера – в един момент се държеше мило и беше приятелят ми от детството, а в друг... в друг момент беше онзи суров и безскрупулен мъж, който не можех да дишам. А това, което ми каза в офиса?! Мамка му, заболя! Не исках да взимам думите му присърце, но тези... тези жегнаха дълбоко, защото поради някаква смотана причина, не исках да мисли така за мен, а същевременно си повтарях че не би трябвало да ми пука за това той какво мисли. Не знам какво не беше наред с мен, наистина не знаех, единствено можех да се надявам да не се окажеше пагубно.

- Ооо, Ифи, какво бъркаш пак та така вкусно мирише? – обърнах се и видях Стефан да влиза в кухнята, докато бърках домашния лимонов кърд, който щях да сервирам върху отдавна готовата тарта.

- Изненада. – отвърнах му, без да спирам да бъркам ожесточено крема, пренебрегвайки схващането в горния ми десен крайник.

- Абе, ти ебати фитнеса правиш, а? Я гледай какъв бицепс си направила, по-голям и от моя!

Е, само това не трябваше да казваш, пич. Ей сега ще видиш какво им причинявах на съквартирантите ми в Монако!

- Еми вземи пример от мен и ела да бъркаш! То само с лъскане не става, Стефане! – отдръпнах се, отдъхвайки си и разтърсих ръка в опит да я съживя.

- Какво да правя сега? – бях искрено изненадана, когато просто кимна и зае моето място, оглеждайки кърда колебливо.

- Значи, сега... слушаш ли ме внимателно?

- Аха. – кимна все още оглеждайки крема и дори потопи пръст вътре.

- Абе, ей! Не с пръсти! – цапнах го през ръката и ме изгледа като объркано кученце.

- Е, какво направих сега бе, кака?

- Вярно, че искаме да отровим шефа ти, ама не бъркай с пръсти в общата храна! В неговото и да плюеш ще ти дам, ама и Цвети ще яде от това все пак. Недей, моля те, нека имаме някакви изградени хигиенни навици.

- Какво се правиш сякаш не плюете в храната на хората.

- Ай бъркай там, недей много зна! – изкомандорих го.

- Ай, ай, капитане! – отправи ми поздрав и взе бъркалката. – Добре, казвай какво да правя сега. – избарабани по металната купа с бъркалката, а аз въздъхнах. Е това вече щеше да бъде забавно!

- Бъркаш. Просто бъркай, ама гледай да е в една посока и се старай да няма бучки.

...

- Ох, не така! По-бързо! А така! Почти сме там! Да, да, не, не, не забавяй! По-бързо ти казах! Ох, Стефанее, спри, не така!

- Какво, по дяволите, се случва тук? – един строг и ядосан глас разцепи какафонята, която цареше в кухнята и със Стефан се обърнахме моментално, като той дори вдигна ръце във въздуха. Аз сбръчках вежди щом видях Адеан, който беше меко казано шокиран от гледката, но някак си... наречете ме луда, но видях как въздъхна с облекчение. Какво пак го беше прихванало?

- Стефане... защо, да те еба, си целият омазан в... сметана?

- Френски меренг! – и двамата с него го поправихме. Бях виждала всичко друго, но не и мъж приличащ на сериен убиец да се впечатлява от такива работи и дори да му хвърля същия осъдителен поглед като моя. Адеан примигна, отваряйки уста, за да каже нещо, но си остана само с отварянето.

- Как – затвори я, а после вдигна ръка за Стоп щом Стефан отвори уста, за да каже и той нещо. Най-вероятно щеше да си изрецитира всичко. – Всъщност, не. Дори не искам да знам повече!

- Ама, хефе, с Ифи правим тарт с лимонов кърд и розички от френски меренг. – не можех да не се усмихна на въодушевлението на Стефан. Беше сякаш гледаш дете да тича към елхата в коледната сутрин. Едно огромно, татуирано дете, което имаше вид на психопат ядящ хора за закуска. Но пък имаше златна душа...

- В такъв случай можеш да останеш да ѝ помагаш и за вечерята после.

Вечеря ли? Каква вечеря? Нали уж бях в почивка? Кулинарни Господи, прости ме, че съм на път дори да си помисля това, но тези хора за Доминос или Гирос Факторито не бяха ли чували?

- Каква вечеря?

- Мой бизнес партньор ще дойде към осем. Нямам претенции откъм това какво ще сготвиш, имам ти пълно доверие и моля те, не ме карай да съжалявам за това!

Ооо, ще съжаляваш, ще съжаляваш. Не се притеснявай. Току-що ми даде перфектна възможност да си отмъстя, без дори да подозираш, кретен такъв.

- Окей. Многостепенно меню или? – отвърнах напълно нормално и спокойно, а това изненада и самия него, но не посмя да каже каквото и да било. Просто почеса гъстата си тъмна вежда.

- Единствено искам да го шашнеш, нищо друго.

Ооо, не знам дали него щях да шашна, но теб определено. Ей сега ще видиш дядо ти Жерар защо ядеше само моето пюре от картофи и зелени ябълки.

- Ако имаш нужда от нещо ще съм в офиса. – каза и направи кръгом преди да излезе от кухнята, а аз и Стефан седяхме известно време в пълна тишина преди той да я наруши.

- Кака, нещо не ми харесва спокойствието ти.

И с право. Да се върнем на вечерята, обаче.

- Ходи ли ти се на пазар? – попитах го и откъснах един лист от тефтерчето на иноксовият хладилник.

- Не особено. – измрънка, а аз завъртях очи и грабнах химикалка та, привеждайки се над тезгяха, за да пиша.

- Питах от любезност! Ей сега ще ти направя списък, също така, ако се отбиеш и до аптеката, ще те обичам вечно! Не успях да мина одеве.

- До аптеката пък за какво?

- Ааа, хапчета за сърце. – отвърнах вяло.

- Какви са? – попита и затаих дъх, правейки само една точка върху листчето. Ама, ти от кога стана толкова любопитен?

- Името е много сложно. Дай просто листчето в аптеката и ще ти го дадат.

Изписах прилежно върху жълтото листче в красив курсив Виагра и го сгънах преди да му го подам. Той кимна и го прибра в задният си джоб. Ей, какъв ми беше добричък, а не като шефът си!

- Това е за хапчетата. За пазара вече ще ми трябват повечко неща.

- А защо просто не дойдеш с мен и не си вземеш каквото трябва?

- Защото трябва да довърша тарта може би? После ще мрънкаш за сладко, нали?

- Ох, добре де, кака. Отивам, отивам.

...

- Доставка на името на шеф Андонова! – Стефан нададе вик, докато влизаше с торбите в кухнята, където бяхме поседнали с Цвети и пиехме следобедно кафе. Засия целият щом видя Цвети, а тя пък наведе глава, забивайки поглед в земята и се сви цялата в стола си. Усмихнах се, докато отпивах от горещото черно кафе. Ама колко ми бяха сладки само! Не можех да разбера къде блееха, та не се вземат вече.

- Златният ми той! – пратих му една въздушна целувка щом остави нещата на масата и надникнах в тях.

- Кака, в аптеката защо ме гледаха странно като взимах хапчетата?

Странно ли? Кълна се нямах абсолютно никаква идея за какво говореше.

- Как така странно бе, мило?

- Аптекарката изцъка с език и вика: Ех, толкова млад... и дори ме гледаше със съжаление. Беше много странно.

- Никаква идея нямам, мило. – поклатих глава в отрицание. Извадих хартиената торбичка от аптеката и после прегледах пазара. Добре, имах бекон, имах картофи, масло, ябълки и всичко друго, за което го бях помолила, понеже тук нямаше.

- Добре, аз отивам при хефето. Приятно ви на вас, после ще дойда за тарт.

Едвам изчаках Стефан да излезе от полезрението ми, за да се обърна към приятелката си.

- По дяволите, ако никой от вас двамата не направи крачка, ще я направя аз, да знаеш!

Тя се разшава нервно и руменината изби по лицето ѝ, карайки ме да примигам невярващо. Не можеше да я е чак толкова срам!

- Стефан от кога работи за Адеан?

- Две години.

- И се познавате от тогава, така ли да разбирам?

- Аха. – кимна.

- И сте губили цялото това шибано време?! Ей, вие и двамата сте за убиване!

- Какво се очакваше да направя?

- Да му признаеш за чувствата си например?

- Ти нормална ли си? Майка ми знаеш ли на какво ще ме направи, ако дори разбере, че съм му хвърлила око? Не, мерси, аз на двадесет и три не искам да умирам! Още нищо не съм видяла от живота.

- Майка ти ли ще излиза с него или ти?

- Значи виж сега, въпросът е принципен! Стига да няма татуировки, да не е в средите на Адеан и да не изглежда като сериен убиец, няма проблем.

- Ооох. – озъбих се. Е добре, това вече беше сложно.

- Именно.

- Кофти.

- Меко казано.

И двете отпихме от кафетата си.

...

Всеки в Монако или Италия щеше да ви каже, че няма нищо по-хубаво от топла - топла и хрупкава поркета. А добавиш ли към нея вкусно пюре от картофи и зелени ябълки с много масло и разбира се - виагра, то насладата беше пълна. Питайте дядо ви Жерар. Отказваше да яде това ястие освен ако не е приготвяно от мен и винаги оставяше тлъст бакшиш.

- Ммм, мирише уникално. – чух Цвети да възкликва, докато плейтвах чиниите. – Какво сътвори нейно величество Кулинарната богиня?

- Поркета с пюре от картофи и зелени ябълки, обляна с винен сос с боровинки. – обясних без да отделям поглед от чинията.

- Ясно, пак французите с техните измишлютини. – леля Кремена се включи, а аз завъртях очи.

- Света не се върти около свински врат на електрическа скара! – въздъхнах и оставих щипката на масата щом завърших и тази чиния. Добрее, беше време да ги отнеса сега. Взех тази на Адеан, която познах по боровинката в дясната си ръка, а в другата взех нормалната чиния и излязох навън. Луната вече беше изгряла, а водата от басейна играеше по фасадите на къщата в комплимент на пеещите щурци.

- Добър вечер, господа! Надявам се да имате място за основното. – усмихнах им се ласкаво, а Адеан и другият ми върнаха по една в отговор щом оставих чиниите пред тях. Леко ми се сгади от неговата усмивка, но стиснах зъби и запазих благоприличие.

- Разбира се! Велев, защо не казваш че имаш такава красива готвачка? – приятелят му не пропусна възможността да ме огледа щателно и на мен още повече ми се сгади.

- Защото си е моя, сега престани да я зяпаш! – Адеан му се озъби, а аз вирнах вежда. Моля?! Била съм негова? Да, преди осем години! Въпреки че не можех да повярвам, че го казвах, но беше по-добре, отколкото да ме заглежда онзи.

- Е, надявам се да ви хареса основното!

- Почакай, обясни ни какво е това. Ухае и изглежда повече от хубаво.

- Това е поркета с диви гъби, към нея има пюре от картофи, ябълки и винен сос с боровинки. – презентирах ястието си и двамата кимнаха очаровано. Взеха приборите си по едно и също време, но моят поглед беше фокусиран върху Адеан.

- Изглежда повече от прекрасно, но аз не очаквам нещо друго от теб, скъпа.

Хммм, нима? Ще те видим какво очакваш след тридесет до шестдесет минути. Виж дядо ти Жерар и неговата миска обикновено се радваха, но за теб не давах такава гаранция! Да видим дали тогава щеше да продължиш да ме наричаш „скъпа" или не.