МОЖЕМ ЛИ ДА ОБЪРНЕМ ВНИМАНИЕ НА ФАКТА, ЧЕ ТОВА Е НАЙ-ДЪЛГАТА ГЛАВА ДОСЕГА? ЗНАМ, ЗНАМ, НЕВЕРОЯТНА СЪМ.

Е, НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО СПАЙК ДНЕС ОРЕВА ЦЯЛАТА КЪЩА ЗАЩОТО ВЗЕХ ПОДАРЪК НА МАЙКА НИ, НО НЕ И НА НЕГО. ШАШАВО КУЧЕ.....

Е, С ТОВА КАЗАНО ПРЕДСТАВЯМ ВИ НОВАТА ГЛАВА ОТ "БАРУТ И КАНЕЛА"

ЕНДЖОЙЙЙ

*Адеан*

Имах едни такива моменти на просветление, в които наистина ми ставаше гадно за начинът, по който се държах с нея, но те обикновено бях изключително рядко и обикновено бяха чак след като съм си взел дозата. На моменти вероятно прекалявах, но и тя не си помагаше с тази голяма уста, която адски много се изкушавах да не запуша във всеки един удобен момент или пък да я преметна през скута си и да ѝ посиня задника както бях на косъм да направя вчера, ако Радослав не ни беше прекъснал. Панталоните ми отесняваха само при спомена за тази случка в офиса ми и единият дявол на рамото ми ми шептеше да предизвикам такава ситуация пак, а другият го подкрепяше с две ръце. Проблемът при мен беше, че аз не се бях родил като нормалните хора с ангел и дявол на рамото, ами два дявола и именно заради това като малък ядях толкова бой. Е, и Ивалина допринасяше за това, защото случаите в които го бях отнасял аз заради нея хич не бяха малко. Винаги я защитавах, дори и сега го правех, ала тя не го разбираше.

-      Абе, *хефе, защо не направиш нещо хубаво за Ифито? Гледам едно време сте се обичали – обърнах се към Стефан, който си седеше най-спокойно в креслото и разглеждаше една от рамкираните снимки. Побързах да я грабна от ръцете му и да я поставя на място, а той мигаше объркано.

-      Някога разреших ли ти да ми пипаш нещата?

-      Хефе, стига си се държал като бастун. И без това е заставена да работи тук, хубаво би могло да направиш нещо хубаво. Жена е все пак.

-      Ти пък кога започна толкова да разбираш жените?

-      Е, сега...може да нося името на сериен убиец, ама за жените съм Дон Жуан.

-      Я, вземи се гръмни. – завъртях очи.

-      Хефе, сериозен съм. Не мислиш ли, че ако направиш нещо хубаво за нея поне веднъж тя ще спре да бъде толкова сприхава и няма да те дразни?

Е, добре, това прикова вниманието ми.

-      Да кажем, че си прав...само да предположим имам предвид. Какво се очаква да направя?

-      Покани я на среща. Може на яхтата, например. С ресторант малко трудно ще я впечатлиш. Само не се дръж с нея като с някоя от нашите.

Това вече ми беше ясно, по дяволите.

-      Окей, да кажем че това ще проработи. После какво?

-      После...после ще си един весел маняк. – озъби ми се в това, което за него беше усмивка и аз го изгледах изпод вежди.

-      Хайде, изчезвай на работа, стига си ми протривал диваните.

-      Аз ще кажа на Ифи да знаеш. – изгледа ме сърдито и заклати глава, цъкайки с език.

-      Абе, изчезвай ти казвам. – грабнах един моливник, който имаше за цел да полети към главата му, но изрода беше по-бърз и успя да стане навреме и да изхвърчи към вратата.

-      И аз все пак ще кажа на Ифи.

-      А, бе, мама- вратата на офиса се затвори точно преди да успея да го оцеля и моливникът се разби тъжно в стената, а химикалките и моливите се разпиляха по пода. Мама му мръсна! Изпуфтях и тръгнах надолу, за да намеря Цвети но спрях малко преди да завия в кухнята, защото пак ненадейно станах свидетел на чужд разговор Приближих се и долепих ухо за стената, затаявайки дъх.

-      Липсва ми времето, в което си бяхме ние, човече. Най-вече ми липсва Адеан. Той не е същият, промени се в момента в който баща му почина и най-гадното е че държи мен отговорна за раздялата ни тогава. Знам, че направих тъпо като го заразях точно тогава, но какво да направя като не бях готова за такъв живот?

-      Не те обвинявам или нещо подобно, Иви. Просто ти казвам да не му се впечатляваш толкова. Знаеш, че говори и прави работи без да мисли. Такъв си е. Чак после осмисля какво е направил и се разкайва за деянията си, но е прекалено късно.

-      Не можеш да очакваш от мен да си мълча.

-      Понякога така е най-добре. За доброто на всички ни.

-      Това няма да стане. И не можеш да го очакваш от мен. – решителността в гласа ѝ се усещаше дори и през тази стена.

-      Просто не казвай неща, за които най-вероятно ще съжаляваш.

-      Единственото нещо, за което съжалявам е че изобщо дойдох тук. Повярвай ми, ако не беше татко дори нямаше и да стъпя тук.

-      Знам, но...нещата се промениха. Просто поговорете веднъж и спрете да се хапете.

-      Когато ми се извини може и да си помисля.

Да ѝ се извиня? Аз да се извиня? Това нямаше как да стане.

-      Знаеш, че едва ли ще се извини преди да се случи нещо колосално.

-      Негов проблем си е това, Викторе. Не съм длъжна на никого, най-малко пък на него. Ще остана тук колкото да изработя сумата, което плати за погребението на татко и си тръгвам. Нищо не ме задържа тук.

-      Не можеш ли да останеш? Хубаво е да си отново тук. На Адеан също, дори и да не си го признава.

-      Не мога и го знаеш. Мястото ми не е тук, искам да преследвам мечтите си, знаеш. – чух я да въздъхва.

-      Моля те, просто опитай. Можеш да стигнеш до него, не всичко е изгубено. Ти си единственото нещо, което му е останало.

-      Как да стигна до него, когато той не иска? Мислиш, че ми е готино да се държим така един с друг ли? Мислиш, че ми е готино да се дъвчем постоянно? Това не е този Адеан, който аз познавам и обичах. Иска ми да се беше, но не е.

-      Ти така си мислиш. Просто опитай.

-      Не ставай глупав. Никой не се променя толкова, колкото и тайни и грешки да има зад гърба си. И ти много добре знаеш това. Да ти припомням ли за абитуриентската?

Абитуриентската ѝ ли? Какво пък се беше случило тогава? Ей, това вече прикова любопитството ми и се приближих.

-      Млъкни! – видях го да я хваща за ръката и да я стиска и ми прикипя. Какво изобщо си позволяваше? Добре вече трябваше да се намеся. – Изобщо не споменавай онази нощ. Беше шибана грешка. – просъска шепнешком и това ме накара да спра. За какво изобщо говореха?

-      Първо: махни си шибаните ръце от мен. И второ: не се впрягай толкова. Беше една нощ между приятели, пияни приятели и нищо повече. – Ивалина изсъска, а той я пусна като попарен.

-      Никога повече не повдигай тази тема, знаеш че тук и стените имат уши.

-      Защо изобщо ти пука толкова? Отдавна бяхме скъсали.

-      Защото той е най-добрият ми приятел, Ивалина и това би го убило. Знаеш това.  – Виктор прошепна, а на мен въздух не ми достигаше. Гърдите ме свиваха болезнено и със всеки поет дъх остра болка ги разрязваше. Трябваше да се махна оттук и то възможно най-бързо, защото иначе щеше да стане грозно. Най-добрият ми приятел...беше спал с нея и не беше дори намерил за нужно да ми каже.

...

Блъсках по крушата като подивял, а косата ми бе залепнала за челото от потта. Трябваше да изкарам по някакъв начин този подобен на сяра, изгарящ вените ми гняв защото заплашваше в скоро време да изяде и последното червено кръвно телце в тях и да ме превърне в звяр останал без нищо човешко.

Колкото повече мислех за това – толкова по-гневен ставах. Знаех, че нямах право да се ядосвам, защото по това време отдавна бяхме скъсали и дори не се виждахме, но не можех да не усетя горчивият вкус на предателството и то от човекът, който най-малко бях очаквал. Разбира се, не бях глупак и знаех че беше имала други гаджета – я сериозни, я не, но да науча че най-добрият ми приятел беше спал с нея ме докарваше до състояния на див гняв. Не исках да го вярвам, отказвах да го вярвам, но същевременно не бях и глупак и знаех че нямаше защо да го говорят ако не беше истина. Ляво крпше, дясно кроше, ъперкът, кик. Правех серия от удари и торбата пръхтеше недоволно от всичката сила, която понасяше а веригите дрънкаха с всеки удар. Бях безмилостен и вместо да се успокоявам, аз се разярявах повече и повече с всеки следващ удар, защото вместо круша виждах лицето на Виктор и нямаше да се успокоя докато не го размажа за дето беше дръзнал дори да я докосне. И най-големият глупак във Варна знаеше, че Ивалина беше моя и пипнеше ли я чупех ръце, но явно най-големият глупак бях аз затова че дори не се бях усетил, ами научавах чак след пет шибани години. Изпръхтях и стоварих още едно силно кроше върху крушата и тя се залюля, а едната верига се откачи и издрънча

...

Излизайки от запарената баня само по хавлия и сушейки косата си с отделна кърпа първата ми работа бе да се облека в нова бяла риза и сив панталон. Взех телефона си от леглото и набрах Стефан, за да уведоми Виктор че го чаках в офиса си, а веднъж там първото което направих бе да извадя чаша и бутилка от любимото ми уиски. Капачката изпука щом я развинтих и клокочещият звук докато наливах в чашата бе като музика за моите уши. Отворих и кутията с кубински и извадих една дебела пура от там. Отразях единият край преди да я запаля и димът обгърна дробовете ми като топло одеяло. Въздъхнах и се облегнах на коженият си стол, протягайки един крак се завъртях с празен поглед забит в тавана и просто се въртях ли въртях докато не чух вратата да се отваря.

-      Искал си да ме видиш.

-      Седни. – казах мрачно, отпивайки от уискито си без дори да се обръщам към него.

-      Адеане? Всичко наред ли е?

-      Свободен си от длъжност.

-      Смисъл?

Смисъл? Смисъл!

-      Кое не разбра? Вече не си личен бодигард на Ивалина. – завъртях се рязко и съжалих, защото ръцете ме сърбяха да му разбия обърканата физиономия. Само при мисълта, че я беше докосвал ми беше да го убия.

-      И защо?

-      Защото така съм решил.

-      Адо, за Бога, не бъди глупав. Аз съм единственият човек на когото имаш доверие стане ли въпрос за нея.

-      Имах. – поправих го и той се намръщи.

-      Моля?

-      Не ми се моли. Знам, че си спал с нея. – изръмжах и се изправих, поддавайки се на гнева си.

-      Беше отдавна и не значеше нищо!

-      Докоснал си  я!

-      Беше просто шибан пиянски секс нищо повече! И не смей да ми държиш сметка, защото се бяха минали цели три години откакто скъсахте. Ти не я притежаваш.

-      Изчезни. – свих юмрук, а гневът отново започваше да подпалва вените ми. Кълна се, ако този не изчезнеше тук щеше да стане Содом и Гомор.

-      Знаеш, че съм прав.

-      Казах да изчезнеш! – изръмжах предупредително.

...

Запуших ноздра след като вдишах стритият на ситно бял прах, а музиката кънтеше наоколо и подадох свитата банкнота на блондинката от ляво. Тя облиза устни, гледайки ме предизвикателно право в очите преди да се наведе и аз да хвана косата ѝ, държейки я далеч от лицето ѝ. Изсмърка го и запуши лявата си ноздра подобно на мен преди да подаде щафетата и на палавата червенокоска от другата ми страна. Когато и тя се изправи двете се усмихнаха една на друга и сляха устни, а аз се отпуснах на облегалката на кожения диван и се наслаждавах на гледката. Момичетата отделиха устни една от друга щом една дребна руса сервитьорка с къса поличка ни донесе нова порция шотове и аз ѝ се усмихнах щом видях гърдите, които преливаха от дълбокото деколте. Ето от това имах нужда – алкохол, кока и две кучки които да изпразнят съзнанието ми и щях да спра да мисля за онзи шибан разговор, на който станах свидетел по неволя по-рано през деня. С момичетата се чукнахме и обърнах първият шот, оставяйки текилата да остави огнена следа от себе си надолу по хранопроводът ми. Обърнах и втори шот и треснах чашката на масата, облизвайки устни.

Момичетата станаха от сепарето и аз ги проследих с поглед, отвръщайки на техните палави и опиянени усмивки с подобна. Поклащаха се приканително в ритъма на музиката, а в очите им се четеше жаждата за секс. Триеха се една в друга и се опипваха чувствено, а аз се настаних по-удобно и прехапах устни. Усещах как панталоните ми отесняваха и честно казано не исках нищо повече от това да се заровя до топките и в двете. Гледаха ме право в очите, когато и двете посегнаха една към друга и устите им се свързаха, а езиците затанцуваха заедно, карайки ме да изръмжа. Умът ми работеше вече на съвсем друга вълна.  Изправих се от сепарето и ги придъпрах и двете, влизайки в техният ритъм. Поклащах се и се триех в тях, а те и двете бяха заплели пръсти в косата ми или пък ме държаха за тила. Обичах покорността и отзивчивостта им. И двете простенаха щом дъхът ми заигра по голото кожа на раменете ми и усешах как настръхват под допира ми. Русата дори прокара ръка по тялото ми и щом набара пистолета ми се изкикоти мръснишки, извивайки тяло и аз се подсмихнах. Червенокосата простена чувствено в ухото ми щом усети ръката ми да се катери нагоре по вътрешната страна на бедрото ѝ и хич не останах изненадан, когато не отрких никавко бельо. Точно както ги обичах. Взех и двете под ръка, влачейки ги към офиса ми, а те се заливаха от смях защото знаеха какво следва. Пуснах едната колкото да отворя вратата и ги набутах вътре преди да затворя вратата с крак и да заключа на сляпо и да ги бутна на дивана.

_______________________________________

1* - хефе (jefe от Испански) - шеф, лидер.