СЪРАТНИЦИ, КАКТО ОБЕЩАХ ГЛАВАТАЕ ДЪЪЪЛГА, ДОРИ ПО-ДЪЛГА С ДВЕ СТРАНИЦИ ОТ ТОВА КОЕТО ВИ КАЗАХ ВЧЕРА, ТЪЪЪЪЙЙ ЧЕ ЩЕ ОСТАНЕТЕ ДОВОЛНИ...МИСЛЯ. 

ТА, ТЪЙ АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО УСЕЩАМ КАК МУЗАТА МЕ НАПУСКА КАКТО ВСЕКИ ДРУГ ПЪТ ТОЧНО В ТЕЗИ МОМЕНТИ, ХД. 

https://youtu.be/1aT9HafujAE

https://youtu.be/DQdgtCF6ZS0

https://youtu.be/67xJ3bN-u4g

*Адеан*

Дните ми се сливаха. Всеки ден ми се повтаряше и беше еднакъв, сякаш бях в моят собствен Ад. Не сякаш, ами беше именно това защото нея я нямаше. Вярно, аз избрах да не знае, но беше по-добре така. Исках да се излекувам напълно и тогава да отида при нея. Този път решението да постъпя в клиника беше мое и докато ме нямаше бях поверил всичко в ръцете на Виктор. Единственото нещо, което ми даваше известен покой беше това че с Бранимир бяхме оправили онази каша и поне до този момент всичко беше спокойно. Два месеца. Бях прекарал тук цели два месеца в пълно еднообразие и единствената промяна беше в смяната на сезоните. Лятото си отиде, есента дойде и с нея дойде и онзи ден който чаках от цяла вечност. Още ден. Само още ден и се махах оттук и щях да си върна това което загубих от глупост.

Хората вярно бяха казали, че оценяваме това което сме имали едва след като го загубим и аз глупакът я загубих цели два пъти и то заради едно и също нещо. Ето защо сам поисках да се подложа на лечение. Исках да изкореня зависимостта си от самият ѝ корен и да бъда мъжът, който тя заслужаваше. Да бъда мъжът, момчето, което тя обичаше преди години, но за да станеше това трябваше да кажа „Не" на тези лайна завинаги. Обещах си да оправя нещата, обещах го и на...тях.

Изплюх парчето месо, което опитах да сдъвча и оставих приборите си в чинията ядосано, а те изтропаха.

- Некадърници. И една пържола не могат да направят като хората. – изплакнах устата си със сок, а Виктор и Цветелина се засмяха в моя посока. Ако беше Ивалина сигурно щеше да намери готвачът отговорен за това недоразумение и отново да му забие шамар с нея. Тих смях избяга от мен, когато се сетих за първата ни вечеря заедно, когато наистина заби шамар с това което се предполагаше, че е стек на онзи некадърник, който бях наел само за тази вечер. Бях сигурен, че това ще я накара да остане и наистина взе че ми се получи номера. Познавах перличката си и състезателният дух, който ѝ беше вроден. Перличката ми...не минаваше и ден без да мисля за нея, чудех се какво ли правеше дали дори мислеше за мен или ме беше отписала напълно от живота си. Искаше ми да идваше да ме вижда тук подобно на Виктор, Цветелина и леля Кремена, но беше по-добре да не го прави. Беше по-добре да не знае. Нямаше да понеса съжалителните погледи и от нея. Щях да се излекувам напълно преди да отида при нея. Направих доста грешки и смея да кажа, че си платих за тях. Бях готов да изкупя греховете си пред нея, да поискам един последен шанс, който ако не ми дадеше щях да я разбера, но имах едно обещание дадено още преди почти девет години и ако не си го изпълнех нямаше да мирясам. Когато го давах не мислех че ще се наложи да го изпълня, но животът винаги имаше склонността да се извърта и да ти поднася изненади, за които дори не си подозирал.

- Вече си добре щом намираш косури на храната, виждам.

- Колко добре ти изглеждам? Два месеца живея в пълна изолация и съм трезвен. – завъртях очи. Абстиненцията беше кучка. Доста време ми отне докато свикна с мисълта, че не ми се полага нищо друго освен някоя цигара от време на време, но беше за добро. – Всичко готово ли е?

- Да, направиха го абсолютното копие на „Перлата" в хотела. Ето снимки. Днес декорираха салона. – Виктор ми подаде фотоапарат, който извади от чантата до него и аз го включих. Защраках напред, гледайки всички снимки с усмивка на лице. Щеше да ѝ хареса – бях сигурен в това.

- Е, утре е денят, а?

Утре беше денят, но можех само да се надявам всичко да мине по план.

...

Днес беше денят. За пръв път от два месеца насам обличах риза и се виждах в нормално състояние. Беше ми странно да се видя подстриган и с поддържана брада, но исках да изглеждам добре за нея, а не да ме обърка с някой прошляк, нищо че до преди час изглеждах именно като такъв.

Закопчавах копче по копче с учудващо спокойствие въпреки нетърпението ми вече да изляза от центъра и да я видя. За пръв път от седмици насам. Вълнувах се като малко дете. Ако трябва да бъда честен част от мен очакваше този ден още от първият път, в който се разделихме.

Напръсках се с любимият ѝ парфюм и пригладих косата си назад.

Беше осем без пет и вече не можех да стоя тук. Щях да чакам отвън. Взех сака си с багажа и огледах стаята. Най-накрая след цели два месеца затвор тук я напусках и не можех да бъда по-щастлив. Колкото и центърът да ми беше помогнал – имах нужда да бъда вън от тук, на свобода и най-важното да си върна жената, защото без нея бях никой. Единствената мисъл, която ме крепеше през тези седмици беше тя. Гледах нейни снимки и вечер преди да заспя пръсках възглавницата с нейният парфюм, за да ми ухае на нея.

Човек осъзнава грешките едва когато е твърде късно и си мислиш, че след първият път вече си се научил, но уви не беше точно така. Два пъти повторих една и съща грешка, два пъти последствията от нея бяха едни и същи и си бях дал обещание трети път да няма. Дадеше ли ми още един шанс щях да направя всичко възможно да бъда мъжът, който тя иска и най-вече заслужава.

...

*Ивалина*

- Бебе? – наруших тишината, която бе възцарила над нас и вдигнах поглед към тъмните му очи.

- Да, перличке? – Адеан целуна слепоочието ми в отговор.

- Ще бъдем заедно завинаги, нали?

- Що за въпрос е това? – намръщи вежди. – Разбира се, че ще бъдем заедно завинаги. Обичам те, знаеш това. Какво има? Защо изпитваш съмнения?

- Не знам. – свих рамена, а гърлото ме стегна. – Просто имам лошо предчувствие.

- Тогава разкарай това лошо предчувствие от хубавата си главица. Обичам те и няма да те пусна. Никога.

- Ами, ако нещо се случи и се разделим?

Напрегна се. Гърдите му се издигнаха с дълбоко поетата глътка въздух.

- Не смятам това да се случва, но случи ли се ти обещавам че ако до двадесет и петият ти рожден ден не сме се открили отново ще дойда където и да си и ще ти предложа брак.

- Ами, ако сме продължили напред?

- Няма да сме продължили напред, защото ти си единствената жена за мен.

- А, ти си единственият мъж за мен. – една сълза се търкулна по бузата ми.

- Обичам те, перличке.

- И аз те обичам, Адо! – проплаках.

Събудих се цялата обляна в сълзи. Свих се на кравай в леглото от болка и ми идеше да викам.

...

Цяла сутрин ходех като зашеметена. Ако интуицията ми не ме лъжеше, то тогава не знаех какво да очаквам след този сън. Най-лошото беше, че това не беше просто сън ами спомен, който се бях погрижила още отдавна да закътам доста назад в съзнанието си, защото преди ми носеше единствено и само болка. Спомням си как след първата раздяла исках просто да щракна с пръсти и да се пренеса девет години напред във времето само и само това негово обещание да се сбъдне. Но ето – този ден дойде и проклета да съм исках това да се случи. Всичко давах това да се случи и той да бъде тук. Така и не успх да си взема поука и продължавах да го обичам, колкото и грешен да беше. Бяха се минали два месеца, а аз така и не успях да го намразя, защото въпреки всички лоши моменти имахме толкова много хубави такива. Хубави моменти, в които наистина се чувствах щастлива с него. Навярно имаше нещо дълбоко сбъркано в мен, защото така и не можех да спра да го обичам. Не знам дали беше някаква черна магия, но беше факт – обичах го и вероятно никога нямаше да спра колкото и далеч да бях от него, дори и на другият край на света да бях – пак нямаше. Не можех да бъда с друг, така и не успях да се науча.

Днес трябваше да се събудя в настроение, да се събудя до него най-вече, а после да празнуваме, ала вместо това се събудих сама в къщата на баба и дядо в Бяла както всяка друга сутрин и не ми беше до никакво празнуване. Щях да прекарам и днес на брега докато гледам морето и самосъжалявам. Дори нямаше да си давам фалшиви надежди, че той ще дойде да си изпълни обещанието защото знаех че това няма да се случи. Сигурно отдавна бях забравена или ме мразеше толкова, че дори не искаше да чува за мен. Какво ли не бих дала, обаче, да видя онези красиви черни очи още веднъж на живо. Те не спираха да ме гледат в тъмното, да ме следват където и да ида, но исках да ги видя поне още веднъж наистина.

- Честит рожден ден, бабе! – баба беше първата, която ми честити и бях придърпана в топлата ѝ прегръдка още щом кракът ми стъпи в кухнята. Обвих ръце около нея и я стиснах, отчаяна за повече от топлината ѝ.

- Благодаря ти, бабо. – направих всичко възможно да звуча нормално.

- Бъди ни все така жива, здрава и продължавай да ни радваш. – сложи и двете си ръце на бузите ми.

- Благодаря, бабо. – насилих се да се усмихна.

- Хайде сядай да закусваш. Направила съм кекс.

- Бабче, не съм гладна.

- Не на мене тия. Виж се, кожа и кости си станала.

Завъртях очи на коментара ѝ. Не бях кожа и кости. Вярно бях отслабнала, но не беше нищо шокиращо просто едни пет килограма, които на моята фигура дори не личаха. Както се шегуваше братовчед ми бях ги свалила само умствено, което реално не беше далеч от истината.

- Не ми върти очи, а сядай да ядеш, че като ти извъртя един задвратник свет ще ти се завие.

- Добре де. – въздъхнах и дръпнах един стол на масата преди да седна на него. Загърнах се хубаво с дебелата жилетка понеже беше леко хладно, нищо че както видях камината беше запалена.

Телефонът ми звънна по средата на третото парче кекс и дъвчейки се пресегнах към него. Не се и изненадах, когато видях че беше леля Креми и сдъвках на две на три и преглътнах докато вдигах.

- Ало?

- Миличка, честит рожден ден!

- Мерси, лельо Креми! – отвърнах любезно или поне се постарах. Изрецитира ми едно дълго пожелание, което след всяко „Мерси" се удължаваше все повече и повече и вече започваше да ми става леко неудобно.

- Как си ти? Днес те сънувах хубаво и се надявам юбилеят ти да е едно ново начало.

- Ами добре съм предполагам. Ти как си?

- Честно да ти кажа, ако беше тук щях да съм по-добре. Липсваш ни, Ивенце.

- И вие ми липсвате, лельо, но няма как...знаеш.

- Зная, момичето ми, зная. – тюхна е. – Ей, защо не дойдеш днес?

- Лельо... - нацупих се. – Това не е добра идея.

Не беше никак добра идея.

- Него го няма, Ивенце. Хайде, ще изпратя Стефчо и Цвети да те вземат и ще се разходим из Морската. Ще пием кафе някъде. Като преди. – усещах молитвата в гласа ѝ и мамка му, сърце не ми даваше да ѝ откажа. Защо бях толкова мекушава, да му се не види?

- Добре. – накрая просто въздъхнах, предавайки се. – Мисли му, обаче, ако кроиш нещо.

- Ивенце, лельо, обиждаш ме. Само ние ще си бъдем, обещавам.

- Добре. – въздъхнах отново.

- Добре. Значи след около два часа как ти се струва?

- Окей.

- Дообре, дообре. Хайде, тогава. До после.

- До после, лельо. – въздъхнах за пореден път и затворих телефона само за да бъда срещната с любопитният поглед на баба.

- Какво?

- Ще ходя до Варна да се видя с леля Креми. – съобщих ѝ.

- Ааа. Онзи малоумник ще бъде ли там? – вирна вежда и не изглеждаше хич доволна от чутото. Беше безопасно да се каже, че той вече не беше „синко" или нещо подобно, а в редките случаи в които бе споменаван обикновено беше с обидни епитети.

- Обеща, че няма да го има пък да видим. – въздъхнах и остъргах киселото мляко от лъжицата.

- После ще се прибереш, нали?

- Е, да. Няма оттърване от мен още.

- Ще ти дам аз едно оттърване на теб.

- Добре де, добре. Шегувах се.

...

Не мислех, че ще се върна пак тук. Не мислех, че ще зяпам през прозореца отново в обратна посока освен ако не беше към летището, но ето че се случи и в момента се возех с Цвети и Стефан. Единственото хубаво беше, че най-накрая спряха да се инатят и бяха заедно. Не е за вярване как външният вид лъжеше и щом го видиш по-скоро би побягнал в другата посока, страхувайки се за живота си, тъй като този мъж изглеждаше като избягал затворник, сериен убиец канибал, а всъщност беше доста свястно момче, което си нямах и на идея какво правеше из тези среди. Всъщност знаех – беше бедно момче, отгледан от баща алкохолик, отпаднал от училищната система още в десети клас, нямаше дори и средно и това беше единствената „работа" с която разполагаше. Доста пъти го бях питала защо не се запише във вечерно поне, колкото да завърши но той просто свиваше рамене и казваше „Защо ми е" и действително е бил в затвора заради продажба на наркотици и многократни обири. А, жалкото беше че виждах потенциал в него.

- Пристигнахме. – Стефан обяви и свали колана си, а аз се огледах объркано щом видях, че бяхме на гарата. Чакай малко, с леля Креми се бяхме разбрали да се видим в парка.

- Какво става?

- Промяна в плана. Отиваме на ресторант. – Цвети ми съобщи и аз изпуфтях. Слязохме и тримата от колата и те ме поведоха към неизвестна за мен посока.

- Това ли ви е ресторантът? – погледнах към очевидно затвореният ресторант.

- Оф, тази майка ми! Добре, стой тук. Аз и Стефан отиваме да я видим къде е.

- Ама-

- Сега се връщаме.

Дори нямах право на глас, защото се хванаха под ръка и тръгнаха и аз въздъхнах. И какво щях да правя сега сама? Да си имах и приятелите...

Така и така бях сама и нямаше какво друго да правя реших да поогледам мястото. Приближих се до стъклото и надникнах вътре, а това което видях ме обърка. Чакай малко, бях виждала този интериор. Навсякъде бих познала лъскавият класически дизайн, който сама бях сглобила. Какво по дяволите? После и нещо друго хвана погледа ми. Беше табелката над бара.

Perle de la mer Noire. Не! Това нямаше как да бъде истина!

- Здравей. – тихият познат глас ме сепна и се обърнах само за да застина на място. Огромна топка намери място в гърлото ми и ме стисна, задушвайки ме. Той се изправи пред мен и затвори вратата на колата, а аз не знаех как да реагирам. 

- Какво правиш тук? – не можех да повярвам, че стоеше тук пред мен след толкова време. Вярно двата месеца не бяха нищо пред онези мъчителни осем години, но пак бяха изключително тежки.

- Дойдох да те видя. – отвърна простовато, а мъката в онези красиви черни очи се виждаше километри

- Ама, разбира се. Трябваше да се досетя. Защо ме извика тук?

Наистина трябваше да се досетя, че той имаше пръст в това. Не мога да повярвам как се оставих да ме метнат така...

- Какво е това място изобщо?

- Ресторант. Твоят ресторант.

- Какво? – нямаше как да съм чула правилно, нали? Нямаше начин да е казал „моят ресторант", защото ако го беше казал наистина, то тогава...

- Не разбирам...

- Купих това място за теб. Направихме го абсолютното копие на „Перлата" в хотела. Знам какво значеше онова място за теб, знам и колко много искаше да имаш нещо твое - е това е то. Това е твоята „Перла".

- Но...защо? – наистина не разбирах защо му беше да прави всичко това. Бяхме разделени за Бога! Казахме си толкова тежки и обидни думи, които едва ли можехме да върнем назад и въпреки това той пак беше действал на своя глава и направил това за мен. Наистина не го разбирах.

- Защото те обичам. – очите ми се насълзиха щом изрече тези думи. - Трезвен съм от два месеца насам. – пристъпи плахо към мен. – Не съм близвал нито алкохол, нито наркотици...бях на лечение.

Чак сега виждах промяната у него. Беше леко напълнял и изглеждаше...изглеждаше съсипан. От онзи суров мъж нямаше и следа и въпреки, че се беше облякъл както обикновено изглеждаше измъчен. Сломен дори.

- Попитай ме защо.

- Защо? – намерих се да питам по инерция с глас едва по-висок от шепот.

- Защото те загубих два пъти заради тях и искам да бъда по-добър мъж за теб, мъжът който заслужаваш. Дните без теб бяха ад, Иви. Истински ад и не искам да преминавам през това отново, не искам да те ранявам отново. Знам, че не го заслужавам, но не мога без теб. Пътите в които съм се разминавал на косъм от смъртта не са малко, но тези след раздяла с теб бяха най-страшни и последният път си дадох обещание, дадох го и на нашите и нашите, че ще се излекувам и го направих, но животът ми няма никакъв смисъл без теб. Не искам да водя този живот, ако те няма в него, разбираш ли? Знам, че не го заслужавам, защото те лъгах и ранявах, но въпреки това те моля за един последен шанс, да оправя нещата, да ти дам това което ти обещах. Преди почти девет години ти обещах нещо, помниш ли?

Вече да. Спомних си. Спомних си за онзи разговор, за който ако знаех че съм такъв лош пророк никога нямаше да го подхвана.

- Обещах ти, че ако сме разделени на двадесет и петият ти рожден ден ще те намеря където и да си и ще ти предложа брак.

Не! Моля те, не го прави защото няма да успея да откажа.

- Не го правя по задължение, а защото го искам, перличке. Достатъчно време загубихме и трябваше да го направя много много отдавна.

Гърдите ме стегнаха щом през размазан поглед го видях да бърка в джоба на панталоните си и стомахът ми се преобърна щом видях червената кадифена кутийка. Мамка му!

- Така че, перличке, ако не си продължила напред...ще се омъжиш ли за мен?

Проплаках щом падна на едно коляно пред мен и отвори кутийката. Виждах сълзите и надеждата в очите му и те бяха моят крах.

Кимнах. Просто кимнах докато плачех и очите му се ококориха.

- Да?

- Да! – проплаках, кимайки с глава отново и широката усмивка на лицето му усили още повече сълзите ми. Изправи се веднага и пое лявата ми ръка в неговата, а искрите при докосването не се забавиха. Пръстенът ми пасна идеално, сякаш бе правен за моята ръка.

- Никога няма да го сваляш, чуваш ли? Никога! – сълзи капеха и от неговите очи, когато хвана ръката ми и я притисна в гърдите си и да ме целуне отчаяно с устни с вкус на солено отчаяние и...любов. Адски много любов. 

____________________________________________

ДОБРЕ, МИСЛЯ ЧЕ ВСИЧКИ ЗАСЛУЖАВАТЕ МЕДАЛ АКО СТЕ УСПЕЛИ ДА СТИГНЕТЕ ДОТУК, ХД. СМЕЯ ДА ТВЪРДЯ, С РЪКА НА СЪРЦЕТО, ЧЕ ДРАМИТЕ И МЪКИТЕ СВЪРШИХА И ВЕЧЕ МОЖЕХ ДРУЖНО ДА СИ ОТДЪХНЕМ. АКО ТРЯБВА ДА БЪДА МАКСИМАЛНО ЧЕСТНО ДОСТА ПЪТИ СИ МИСЛЕХ ДА ГИ ОСТАВЯ С ЛОШ КРАЙ, НО КАКТО ВИНАГИ СЪРЦЕ НЕ МИ ДАДЕ...НЕ ЗНАМ ДАЛИ НЯКОГА ЩЕ МИ ДАДЕ ВСЪЩНОСТ, НО ТОВА Е ОТДЕЛЕН ВЪПРОС.