ОП-ОП! ЗДРАВЕЙТЕ, ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. Е, КАКА ВИ Е ОТНОВО ТУК  С НОВА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА...И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО...ТАКА КАКТО ГЛОРИЯ Е КРАЛИЦА И ИСКАМ ДА МИ ПЕЕ НА БАЛА И ПОСЛЕ И НА СВАТБАТА.

https://youtu.be/AA7CU1aE66o

https://youtu.be/z1nfBCJODSg

https://youtu.be/XACCsimvo58

*Ивалина*

Взирах се в багажа си вече цяла нощ и потропвах нервно с крак. Нямаше мърдане от този шибан затвор. Защото тази къща се беше превърнала именно в това – в затвор от който нямаше измъкване. Бях затворена между шибаните четири стени докато Адеан не се върнеше и полудявах. Сякаш бях затворена в някаква висока кула насред гората – така се чувствах. И още по-лошото? Бях напълно сама. С колкото и хора да бях обкръжена аз се чувствах напълно сама, защото в края на краищата всички тук му бяха подчинени с изключение на леля Креми, но тя не би заела моята страна и знаех това идеално добре, все пак го беше отгледала и го приемаше като син и за нея той беше прав.

Очаквах че на сутринта Адеан ще се е прибрал, но това дали за мое щастие или не, така и не се случи. Реших се да сляза до долу поне за едно кафе и щом го направих бях посрещната именно от леля Креми и Цвети, които се бяха заели да оправят масата.

- Оставете я.

- Ама, Иви, ще се развали.

- Нека се развали. 

- Ама –

- Оставете я, като ви казвам! – накрая нервите ми не издържаха и им се сопнах. Това ги изненада, но не казаха нищо и двете. Браво, Ивалина. Давай, изкарвай си го на другите.

- Съжалявам, че вечерята не се е състояла, миличка.

- Недей, не е твоя вината, че Адеан не може веднъж да си изпълни обещанието. – тясна гневна усмивка се показа на лицето ми докато държах чашата кафе с две ръце и двете с дъщеря ѝ ми отвърнаха с идентични емпатични усмивки. Задръжте си съчувствието, хора, не го искам.

- Ооо, миличка. Какво се случи?

- Нищо, просто човека беше решил да отскочи до Атина и дори нямаше доблестта да си вдигне шибанията телефон. Просто всичко вече започва жестоко да ми омръзва и съм на ръба на силите си.

- Иви, стига де...периодът е такъв, ще се оправите.

- Какво стига, лельо? Хайде моля ти се, знам че винаги ще заемеш неговата страна, но вече наистина не издържам само аз да полагам усилия да се задържим.

- И какво ще направиш? Ще го напуснеш отново ли?

- В момента ми трябва много хубава причина да не го направя. – отвърнах напълно честно и реакцията ѝ не ме разочарова, защото именно такава очаквах.

- Защо ли не се изненадвам.

- Майко, престани.

- Ама, разбира се, че аз изглеждам лошата в момента, само че безценният ти Адеан е този който пак се прибира посред нощите и дори не намира за нужно да ми каже къде е бил, така че извини ме че съм на ръба на силите си. Когато дойдете на моето пак ще си говорим. - озъбих ми се и взех чашата си с кафе в ръка, запътвайки се навън защото останех ли още малко с тях щяхме да си кажем неща, за които после ще съжаляваме. 

...

- Все още си тук? – истинска изненада се изписа на лицето му щом се прибра към привечер.

- А, къде да бъда?

- Мислех, че пак си опитала да бягаш.

- Аз съм една, а горилите ти повече от десет. Може да не съм специалист в математиката, но знам че шансовете ми не са големи. – усмихнах му се иронично и възможно най-демонстративно взех чинията в която до снощи имаше салата и и я изсипах в кофата на кучетата.

- Виж, за сн-

- Няма нищо. Не се притеснявай, свикнала съм. Сигурна съм, че каквото и да си правил снощи е било много по-важно от мен. – следващи в кофата бяха стековете.

- Ивалина, стига си говорила глупости. Много добре знаеш, че бях по работа.

- Ама, разбира се че е работа.- изсмях се. - На теб само работа, работа, работа и пак работа ти е в главата. Аз съм забутана така най-отзад колкото за цвят. Знаеш ли, какво? – чинията издрънча по плота. - Писна ми! Писна ми цяла седмица да се държиш сякаш не съм ти жена!

- Доколкото ми е известно, ти не си ми жена, Ивалина. – отвърна спокойно и отвори хладилника, за да извади кенче бира.

Моля? Не успях да прикрия шокът си от чутото. Така значи.

- И какво? Тогава всичките разговори за брак и семейство са били просто празни приказки ли?

- Сватба. – изсмя се и този смях...сграбчи сърцето ми и го стисна здраво, спирайки дъха ми и острата болка скова гърдите ми. - Как да се оженя за някой, който никога няма да ме приеме напълно? Страхуваш се от мен, дори повръщаш щом те докосна. Просто си го признай, Ивалина. Никога не си била напълно искрена и така и не успя да ме обикнеш напълно.

- А, защо не се поставиш на мое място, а? Извини ме, но как можех да обикна нещото, което те отне от мен тогава и го прави и сега, а? Мислиш, че ми беше лесно ли? Точно тук грешиш, задник такъв! Ти се промени! И се промени точно когато наследи всичко това, така че прости ми че обвинявам безценният ти бизнес за което! И сега става точно същото! Усещам как те губя за пореден път и това ме съсипва! Да, знам, прекалих онзи ден, но бях изплашена. Не се прави сякаш никога не те е било страх от нищо! Погледни се! Това не си ти! Това не е този Адеан, който аз познавам!

- Не бизнесът ме направи такъв, Ивалина, ами ти! Ти! Заради теб станах такъв, защото ти ме остави точно когато имах най-много нужда от теб!

- Опитах, Адеане. До последно опитвах да стигна пак до теб, но ти не ми позволи и го правиш отново

- Но те обичах, нали? Гледах ли те като писано яйце? Гледах те! И продължавам да го правя! Искаше работа – дадох ти работа. Искаше ресторант – и това ти дадох! Никога, от нищо не съм те лишавал и в замяна исках просто да ме приемеш такъв какъвто съм!

- Не смей! Не смей да ме изкарваш лошата, защото не аз бях тази която се прибираше посред нощите и се държа ужасно с теб и най-вече не го правя и сега! Не мога повече, Адеане. Дотук съм, просто ми омръзна да се боря за нас, когато е видно че ти не го искаш.

- Не мога да повярвам колко глупав бях, за да помисля дори за секунда, че няма да избягаш отново. Кажи ми защо изобщо ми даде втори шанс, като беше ясно от самото начало че нищо няма да излезе?

- Защото те обичам!

- Не, не ме! – изкрещя и една нещастна чаша полетя покрай мен, разбивайки най-безцеремонно в стената, а аз потрепнах. - Обичаш онова тъпо момче от преди осем години, но не и мен!

- Не е вярно!

- Вярно, е Ивалина! Престани да лъжеш и двама ни! Никога нямаше да ме приемеш и обикнеш напълно! – тропна по острова с юмрук, а лицето му беше изкривено от гняв.

- А, даваш ли си сметка че ти си виновен за това?

- Моля?

- В теб сякаш живеят двама различни човека, Адеане! Как да обичам този, който се държи студено с мен, а? Как да го обичам при положение, че виждах леда в очите му и най-вече омразата? Защото ако моят Адеан ми е простил за преди, то ти не си! Виждам го в очите ти, мамка му!

- И никога няма да ти простя!

Гърлото ми запари от сълзите, които отчаяно стисках. Нямаше да заплача пред него. Нямаше да му позволя задоволството, когато види че отново ме беше покорил, защото тези думи току-що ми казаха всичко. Това беше краят. Същинският край.

- Тогава няма смисъл да продължаваме дори да говорим.

- Така е, няма. – съгласи се хладнокръвно, а аз се стараех да не ми личи, че всъщност тези думи ме бяха разбили напълно.

- Значи това е краят.

- Да, Ивалина. Това е краят. – отчуждението и най-вече омразата с която ме погледна накараха коремът ми да се свие на още по-голяма топка и се задушавах. Една единствена сълза се търкулна по бузата ми и долната ми устна потрепери. Обърнах се кръгом и хукнах вън от кухнята, не искайки той да види че все пак бе успял да вземе връх над мен отново.

- Давай, бягай! И без това само правиш! – викна подир мен и колкото и да бях изкушена да спра и да се върна просто поклатих глава и хукнах нагоре през сълзи, като до последно се надявах че ще ме последва, но това така и не случи. Всичко ми беше мъгляво пред очите заради шибаните сълзи, не знам дори как успях да се добера до спалнята, но веднъж там заключих вратата и се свлякох на земята, скубейки косите си и избухвайки в плач.

...

Дишах бавно. Времето ми се сливаше. Нямах ни най-малка представа колко време се беше минало от както се затворих в стаята и накрая явно бях заспала от тотално изнемощение. Чувствах се празна. Напълно празна, а очите ми отдавна бяха пресъхнали и дори пареха. Усещаше се сякаш имах пясък в тях. Не е за вярване каква глупачка бях, за да си причиня това отново. Само ако бях достатъчно силна и държах на принципите си, за да го пратя на майната му онази вечер преди вече почти два месеца сега нямаше да лежа и да се взирам с угасен поглед в тавана и да го чакам да падне да за да спре мъките ми веднъж завинаги. Само ако бях по-умна и не му бях позволила да ми завърти главата отново сега нямаше да се чувствам като преди осем години. Мислех, че съм си взела някаква поука тогава, но само си го бях мислила. Дали това щеше да се разиграе и без онази случка и сутринта след нея? За мое най-голямо съжаление, мисля че отговорът беше Да, защото това беше гняв таен с години пред който и двамата бяхме безсилни. Мразех това, че отново се намирах в същата ситуация – нещо, което си бях обещала да не позволявам повече, но ето след осем години отново умирах бавно след раздялата с него, която не изневери на себе си и беше все така грозна. Лъжа. Всичко това е било една огромна лъжа. Никога нямаше да спрем да живеем в миналото, той никога нямаше да ми прости, както и аз на него и просто бяхме живели два месеца в една лъжа. Беше хубаво да вярвам, че можехме да имаме това което имахме преди, беше хубаво да се преструвам дори за момент че бяхме просто една нормална двойка, но уви не бяхме и никога нямаше да можем да бъдем заради скапаното ни минало и лъжата, в която бяхме избрали да живеем през последните месеци. Вярно бях щастлива, поне за кратко бях щастлива, но този откраднат миг щастие на всички тези години беше капка вода в морето – губеше се. Какво щях да правя оттук насетне – не знаех, единствено знаех че трябва да събера достатъчно сили че да напусна тази шибана крепост, в която сама се набутах за втори път. Дали някога щях да си взема поука изобщо? Исках обич втори дубъл – е, ето ми вторият дубъл, но не и обич, ами сълзи, огорчение и разбито сърце.

Бясното чукане по вратата сложи край на мъртвешката тишина, в която бях попаднала. Някой явно беше дошъл, за да ме екстрадира. Чудесно.

-  Ивалина? Ивалина! Знам, че си вътре! – разпознах Виктор, който блъскаше по заключенета врата, но аз мълчах. – Ивалина! Не ме карай да разбивам вратата.

- Остави я, човече! Няма да излезе.

- Затваряй си устата, Стефане! Може нещо да ѝ се е случило! – Виктор изръмжа в отговор на Стефан и аз завъртях очи. Изправих се на крака от леглото и отключих вратата, а щом го направих бях посрещната от две притеснени лица.

- Кака? Какво се е случило?

- Нищо. Събирам си багажа и тръгвам. Няма нужда от толкова шум.

- Моля?! – Виктор възкликна, гледайки ме с неразбиране и дори...обида.

- Не сте ли дошли, за да ме изхвърлите от тук?

- Не, разбира се! – следващият който възкликна беше Стефан. – Притесняваме се за теб...за вас.

- Какво се случва, Иви? Адеан е бесен и се налива цяла вечер, отказва да говори. Цвети и леля Кремена казаха, че сте се скарали жестоко щом се прибрахме.

- Скъсахме. – преглътнах.

- Какво? Оо, Иви! Ела тук. – разпери ръце, предлагайки ми братската прегръдка, от която до преди това не осъзнавах каква огромна нужда имах.

...

Разказах им абсолютно всичко и за моя изненада те просто мълчаха и ме слушаха, а когато си излях всичко – мамка му, олекна ми. Разбира се, бях абсолютно наясно че нямаше да заемат моята страна, защото все пак бяха мъже и за тях нямаше друга гледна точка освен тяхната, но беше хубаво да знам че поне на някого му пукаше за мен достатъчно че да дойде да ме провери.

- Мисля, че трябва да поговорите на трезво и да си изясните нещата. Вие се обичате, по дяволите. Загубихте толкова много разделени, че да го направите отново.

- Не беше тук, за да го видиш. Той ме мрази, Вики.

- Няма как да е вярно.

- Беше сякаш дяволът се е вселил в него. Мрази ме ме и както изглежда все още не ми е простил за преди, никога няма да го направи.

- Сигурен съм, че не го е мислил. Хайде, нека просто отидем да го приберем, защото отказва да си тръгне освен ако ти не дойдеш.

...

Още с влизането ми в хотела бях посрещната от съжалителни погледи. Музиката от клуба дори се чуваше още от фоайето и не можех да потуша лошото чувство, което се бе зародило в мен и то нарастваше ли, нарастваше като ядеше всичко в мен.

 Огледах претъпканият клуб, като погледът ми се губеше в тълпата. Усещах басът от музиката дори в гърлото си и почти трябваше да запуша носът си, заради острата миризма на цигари, пот и алкохол. Търсех Адеан измежду сякаш хилядите хора и хич не бях подготвена за момента в който го намерих. Седеше на уединено сепаре на няколко метра от мен и не беше сам. Краката ми се подкосиха. До него седяха две жени, а трета танцуваше пред него и той както изглеждаше се наслаждаваше на компанията им. Отказвал да си тръгне освен, ако не го взема, а? Що за извратена шега беше това, а? 

- Мамка му. - Виктор прошепна след. - Нека тръгваме. - дръпна ме за ръката, но аз бях като залепена за пода и не можех да спра да гледам сцената пред мен.  Кикотеха се на нещо, което той им шептеше в ушите и остра болка разряза гърдите ми. Очите ми отново плувнаха в сълзи и този път не беше от цигареният дим, които витаеше наоколо. Засмуках устните си навътре, в опит да възпра проклетите сълзи. Трябваше да се махна от тук, не можех да стоя на това шибано място дори секунда повече, но краката ми бяха парализирани. Не можех да помръдна, можех само да стоя и да гледам и да усещам как от сърцето ми не остава нищо.

Нещо се случи и погледите ни се срещнаха, а щом това стана той скочи на крака видимо отрезвен.

- Иви! – видях паниката на лицето му, но аз просто поклатих глава през сълзи и някак си успях отлепя краката си от пода и да се обърна. – Иви, почакай! Не е каквото изглежда!

Успя да ме настигне и препречи пътя ми. Вонята на алкохол и цигари ме удряше право в носа и ми се догаждаше.

- Перличке, не е каквото изглежда, уверя – думите му секнаха щом главата му отлитна встрани в следствие на звучната плесница, с която го възнаградих.

- Свиня! – едвам едвам си поех дъх и това се отрази и на речта ми, но не мислих преди да се затичам към изхода с болка в гърдите.