ТАКА, ГЛАВАТА Е РАЗДЕЛЕНА НА ДВЕ И ЗА ЖАЛОСТ ТОВА Е ПО-КРАТКАТА ЧАСТ, НО ИНАЧЕ СТАВАШЕ ПРЕКАЛЕНО ДЪЛГА И НАЙ-ВЕЧЕ ТЕЖКА ЗА ЧЕТЕНЕ И РЕШИХ ДА ВИ Я ЦЕПНА. 

КРАТКА Е, НО ЗА СМЕТКА НА ТОВА ДРУГАТА ЧАСТ Е ДВОЙНО ПО-ДЪЛГА И ОТ ВАС ЗАВИСИ КОГА ЩЕ КАЦНЕ  НА БОРДА, ХД. 

ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ, АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО СЛУШАХ САМО ТЪЖНИ ПЕСНИ ПРИ НАПИСВАНЕТО НА ТАЗИ ГЛАВА ( И ДВЕТЕ ЧАСТИ) 

https://youtu.be/xajH6_F23SA

https://youtu.be/6LISSH301X4

https://youtu.be/Il-cYk0CjWI

ДА ОПРЕДЕЛЕНО НАБЛЪСКАХ ПОЧТИ ВСЯКА ВЪЗМОЖНА ПЕСЕН ТУК И СЪМ НАЯСНО, ЧЕ ЛИПСВА ГЛОРИЯ, НО В ДРУГАТА ЧАСТ ЩЕ ПОПРАВЯ ТАЗИ СВОЯ ГРЕШКА, ХД. 

*Ивалина*

Пламъкът между нас гаснеше. Адеан се беше затворил в себе си, а пропастта между нас зейваше все повече и повече с всеки изминал ден и обикновено се затваряше малко, само за да зейне още повече, двойно на предишният път. Беше като рана, която зашиваш само за да издърпаш конците после и тя се отвори кървара и гноясала, после я зашиваш отново и отново дърпаш конците – и така всеки ден, седем дни под ред. Това беше някакъв кръговрат, в който се въртяхме и нямаше никакво мърдане от него, а аз гаснех подобно на искрата между нас. Бях затворена тук, Адеан почти не се прибираше или ако го правеше то беше в малките часове на нощта и още по-изненадващото беше, че нямаше желание за секс. Никакво. Все казваше, че е изморен и се обръщаше и заспиваше. На другата сутрин обикновено беше много по-весел и по-топъл с мен и до вечерта вече беше отново в другата крайност. Не знам дали осъзнаваше какво ми причинява с тези си действия, но се чувствах уморена, изцедена дори, и въпреки това го чаках всяка вечер. Наистина бях помислила, че сме оправили нещата миналата седмица, но не бяхме и той ми го показваше всеки един шибан ден.

Обърквах се, не знаех в кой момент кой от двамата стои срещу мен и не издържах. Мамка му, наистина не издържах! С всеки изминал ден губех все повече и повече почва под краката си и затъвах сякаш в плаващи пясъци, от които нямаше измъкване. Губех Адеан. Просто го губех, изплъзваше се като пясък между пръстите ми и това пораждаше онова отвратително чувство на тежест в корема ми, защото знаех какво следва. Ала повторението на събитията от пред осем години бяха последното, което исках. Оптимистката в мен до последно държеше една тънка сламка вяра и вярваше, че си заслужаваше да продължим да се борим за тази връзка, но това беше последният шанс който бях склонна да му дам и ако не го приемеше просто слагах край. Можеше да бях оптимист, но не бях чак толкова жалка, за да се опитам да поправя някого който не го искаше. Нямаше такъв филм за жалост, но нищо не пречеше да опитам. Проблемът беше, че предишният път си тръгнах без да опитам, е ето – сега го правех. Щях да опитам да стигна достигна до кулите с които се беше обградил и да си ги съборя и ако не се получеше щях да получа отговорът си.

- Земята до Ивалина. - щракане на пръсти и подсвирване бе това, което ме ме върна обратно на земята и вперих поглед в полуголият мъж пред мен. – Къде се отнесе?

- Съжалявам, замислих се за нещо. – това не беше изцяло лъжа. Действително се бях замислила върху това дали планът ми щеше дори да проработи. Дали изобщо си заслужаваше да се боря за любовта ни и дали изобщо той още ме обичаше, защото ако трябва да съм честна последните няколко дни не изглеждаше да бъде така освен сутрин.

- О, какво ако не е тайна? Да не би да си мислиш пикантерии? – на лицето му се появи момчешка усмивка и не можах да възпра щастливата въздишка щом я видях. Беше хубаво да знам, че днес беше нормален. Е поне засега.

- Може би. – включих се в играта му и прехапах устни, за да подкрепя думите си. Изправих се на крака и обесих ръце на тила му, а той обви неговите около талията ми.

- Оо, нима? И какви са те? – ухили се палаво.

- Ще разбереш довечера.

- Довечера? Какво има довечера?

- Ммм, реално няма нищо, но пък това кога ни е спирало? Напоследък работиш много...не сме били само двамата от не знам колко време. Липсваш ми, Адо.

- И ти ми липсваш, скъпа, но няма какво да направя. Трябва да се погрижа за още някои работи, просто задръж още малко и после ще бъдем свободни.

Това звучеше прекалено хубаво за да е истина, мамка му.

- Ела си днес по-рано за вечеря поне, моля те. Не сме вечеряли заедно от онази вечер насам. Наистина ми липсваш...по всеки един начин. – не исках да се стига дотук, но дори и за секса му намекнах.

- Ще се постарая.

За жалост това не ми беше достатъчно и хич не ми се искаше и до това да прибягвам, но...

- Хайде де, помисли само...аз, ти, сами в цялата къща, вкусна вечеря, свещи...Как ти звучи? – нарочно промених гласа си, правейки по-дрезгав, тъй като знаех идеално добре че не можеше да му устои. Е, поне се надявах че не можеше. И май успях...съдейки по поетата глътка въздух.

- В такъв случай...нямам търпение да става довечера. – усмихна ми се палаво и погали устните ми с неговите. Добре, май имахме пробив в системата.

- Аз също. – подсмихнах се, прехапвайки долната си устна

Аз също...повторих на ум, въздъхвайки. Нека само се молим всичко да мине по план.

...

- Телефонът на абонатът е изключен или извън обхват. Моля, опитайте по-късно. – бях посрещната от поредното за вечерта подобно съобщение и вече започвах да губя търпение. Разклатих виното в чашата си и отпих една голяма глътка, гневно натискайки червената слушалка. Храната отдавна беше изстинала, а пепелникът беше почти пълен с фасове. Ако имаше един човек, който би могъл да знае къде беше този нещастник, то това беше най-добрият му приятел. Набрах Виктор и притиснах телефона до ухото си и противно на приятелят си той не се забави с вдигането на телефона си.

- Ало? Какво има? Случило ли се е нещо?

- Адеан при теб ли е?

- Да.

- Дай ми го.

- Ама, Ив –

- Дай ми го ти казах. – озъбих му се и той въздъхна, а после се чуха някакви шумове и най-накрая разпознах гласа на Адеан.

- Да?

- Защо не си вдигаш шибаният телефон?

- Падна ми батерията. – отвърна с досада и аз се напрегнах. Мразех този тон. Беше пълен с безразличие и презрение дори.

- А, смяташ ли изобщо да се прибираш?

- Не ме чакай. В Атина сме, ще се върна утре.

Мхм, така значи.

- Приятно изкарване в Атина тогава. – затворих телефона и го треснах на масата и въздишайки зарових лице в дланите си.

Беше глупаво да си мисля, че щеше да спази обещанието си. Идеше ми да заплача от гняв и безсилие, но смятах да се унижавам повече. Щях да го послушам, обаче, и наистина нямаше да го дочакам до утре, защото това беше прекалено много време, а аз вече бях загубила пре достатъчно. Събрах каквото бе останало от достойнството ми и повях с ръце към очите си, за да прогоня сълзите. Няма да плачеш, Ивалина! Повече никакви сълзи! Изпих виното си на една огромна глътка и ферментиралото грозде защипа езика ми. Изгасих свещите и зарязах масата, качвайки се право горе.

Събрах багажа си за отрицателно време. Нахвърлях първите неща, които видях в куфара ми, подсмърчайки докато го правя. Не виждах почти нищо от сълзите, но въпреки това продължавах да бутам вътре докато накрая не осъзнах че бях отдавна превишила капацитетът му и затова просто трескаво го закопчах. Не осъзнах колко шум вдигах докато Стефан не нахлу батерно през вратата.

- Кака? Какво става? Какъв е този багаж? – дойде до мен и ме хвана за ръцете, а аз се взрях в татуираното му лице.

- Приготви колата. – проплаках.

- Какво? Каква кола? Имаш ли представа колко е часа?

- Стефане, пусни ме и прави каквото ти казвам! – опитвах да го избутам от себе си, но грамадата мускули беше непоклатима.

- Успокой се! – повиши тон за първи път и аз просто...отпуснах се в ръцете му, предавайки се напълно.