Е, СЪРАТНИЦИ, КАКА ВИ ИЗМЪЧИ И ТАЗИ ГЛАВА И С НЕЯ ВИ ПОЖЕЛАВА СВЕТЛИ ВЕЛИКДЕНСКИ ПРАЗНИЦИ! 

АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА, ТО ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ИВИ ИЗТРЪПНА ЩОМ ВИДЯ СТЕФАН ДА ЯДЕ ПИЦА С КЕТЧУП И МАЙОНЕЗА

*Ивалина*

Бях една отвратителна глупачка, защото Бога ми, наистина не можех да спя без него. Въртях се, пуфтях, отвивах се, завивах се, ставах да пуша, пих дори чаша вино с надеждата да ме приспи, но уви всичко това беше без успех. Часовникът отброяваше един часа, а него все още го нямаше. И защо? Заради мен.

Долу нещо се изтропа и цялата се стегнах от страх, но в момента в който чух познат глас да псува цветущо се отпуснах. Слава Богу, прибираше се. Отметнах чаршафа от себе си и станах от леглото, за да го посрещна. Наречете го гузна съвест, ако щете. Отворих вратата и той се изненада, когато ме видя подобно на мен.

- Господи! – възкликнах щом видях състоянието, в което беше. – Какво се е случило?

- Сякаш те интересува. – тросна ми се и мина покрай мен и това...това няма да лъжа, че ме нарани. Влезе в банята и едва не ми затвори вратата под носа.

- Адеане, какво се случва за Бога! Защо си отново целият в кръв?

- Успокой се, този път е моя. Не се паникьосвай толкова. – озъби ми се докато нервно разкопчаваше копчетата на ризата си, а под нея се подаде шибана бронежилетка. Не мислех. Просто не мислех преди да действам, защото това ме наскърби. Главата му отлитна в страни, а плесницата отекна от удара. Ноздрите му се разшириха и целият се изпълни с гняв. Обърна се. Мрачните му очи се взряха в мен, а ръката ми беше все още залепена за бузата му, не способна да мръдна. Сви окървавеният си юмрук и виждах как едвам се контролира.

- Ти си най-големият глупак на света, ако мислиш че това ще ме успокои! – не успях да сдържа гнева си и изкрещях в лицето му.

- А, ти си най-голямата глупачка на света, ако мислиш че някога бих ти посегнал!

- Съжалявам, окей? Беше ме –

- Млъкни! – просъска и следващото нещо, което направи ме шокира. Обхвана тила ми и впи устни в моите, а аз веднага се разтопих в ръцете му. Погалих страната му, която зашлевих и отвърнах на целувката му, усещайки всяка една емоция която бе вложил в нея. – Никога, поради никакви обстоятелства, не си и помисляй че някога бих могъл да ти посегна. Толкова ли малко вяра имаш в мен? Вярно, паля лесно, но никога, поради никакви обстоятелства, не бих ти посегнал и ми се искаше да го знаеш вече.

- Съжалявам. – прошепнах, свеждайки глава, но той веднага поправи това защото с два пръста под брадичката ми ме накара да го погледна.

- Обичам те, перличке. Наистина те обичам и ми се иска да ми вярваш повече.

- И аз те обичам. – промърморих.

- И без повече да се караме, окей?

- Окей. – кимнах, мърморейки и потънах в комфорта на топлите му обятия.

...

- Можем ли да поговорим? – гласът ми наруши тишината, която се бе разпростряла помежду ни.

- Хмм? – отвори едното си око и се взря в мен, а ръката му разтриваше гърба ми.

Поех си дъх.

- Не искам да лъжеш само, става ли? – обрисувах сърце на мястото на татуираната мида на лявата му гърда.

- Какво има?

- Обещай да не ме лъжеш.

- Обещавам. – отвърна с лекота и аз си поех още веднъж дъх, събирайки сили да го изрека.

- Друсаш ли?

- Какво? – въпросът ми го накара да подскочи. – От къде ти дойде това на ума.

- Онова пакетче, което намерих...знам, че нито беше пудра захар, нито брашно, така че искам да бъдеш откровен с мен. Знам, че преди си употребявал...

- Кой ти каза?

- За Бога, Адеане! Не това е важното. – повиших леко тон, но въпреки това шептях. – Просто ми кажи дали все още друсаш или не и не ме лъжи. Притеснявам се за теб.

- Не, Ивалина. Не друсам вече. Сега ме остави да спя. Изморен съм. – отскубна се от мен и се завъртя на другата страна, показвайки че слагаше край на темата, а аз...поех си накъсана глътка въздух и остра болка разряза гърдите ми с нея. Обърнах се и аз на другата страна и една сълза се търкулна от окото ми, напоявайки възглавницата ми.

Не спах добре. Навярно бях изключително жалка, защото Бога ми, до момента в който него не го разкръсти Господ и не ме прегърна не успях да заспя. Подобно на миналата нощ изобщо не мигнах и плачех тихо. Втора вечер, в която не заспахме прегърнати, ами гръб в гръб и това оставяше горчив вкус в устата ми. Събудих се, когато Адеан стана и колкото и да ми се спеше не можех да заспя отново, тъй като отново ме обзеха размишления около снощните събития. Обърнах се по гръб и вперих очи в тавана. Какво се случваше, Господи? Каква беше тази внезапна бездна помежду ни, която ту се скриваше, ту зейваше отново? Мислех, че снощи оправихме нещата и можех да поговорим на онази тема, а стана много по-лошо след като го попитах. Да, навярно вината беше в мен, защото можех да бъда по-тактична, но колко по-тактична можех да бъда? Да го галя с перце докато го питам и да ходя на пръсти около него ли? 

Водата в банята спря и нямах време да се направя на заспала отново, защото вратата се отвори и видя че бях будна.

- Добро утро. – появи се от банята, като всяка друга сутрин и аз сведох поглед към него, разтривайки челото си. Усмихна ми се и аз свъсих вежди. Този човек наистина ме объркваше. В един момент се обръщаше на другата страна, после ме гушкаше и ми се усмихваше. Вярно, че все пак беше близнаци, но това беше крайно. Противоречеше си супер много и на моменти наистина ми беше трудно да разбера с кого разговарях. В един момент пред мен беше Адеан, а в другият - Царят. Сякаш не това беше прякорът му, а алтер егото му. И както изглеждаше днес, поне засега, Адеан беше на линия. 

- Добро. – измрънках. – Как си? Боли ли те крака?

- Поносимо. Пих обезболяващи. – както всеки друг път, напълно забравяйки за изискванията ми, метна кърпата на леглото и отиде до гардероба ни, от който извади чист бял панталон и бяла риза. Това ме озадачи. Мислех, че беше редно днес да си остане вкъщи предвид състоянието в което се прибра. Да, не беше нищо друго освен раната в крака и огромната синина на корема от жилетката, тъй като все пак е успяла да спре куршум, но дори и това ме накара да потреперя от ужас. Само при мисълта, че ако тази жилетка я нямаше можеше в момента да е в болница или дори по-лошо изтръпвах.

- Не трябва ли днес да почиваш? Какво казаха лекарите?

- Иви, не е нищо сериозно. Куршумът просто ме е одраскал, добре съм, мога да работя. Пък и плюс това точно сега не мога да си седя вкъщи. Имам сумати каши за оправяне.

Разбирах това, наистина го разбирах, но въпреки това ми се искаше да си остане вкъщи, но можех ли да споря с него реално?

- Няма да е лошо и аз да ставам. – прозях се, прикривайки уста с ръката си докато гледах часовника и едва не умрях от сутрешният си дъх. Ужас!

- Ти пък защо? Излежавай се. В почивка си.

- Разбрах се да излезем с бившите ми колеги преди да заминат.

- Категорично не! – изгледах Адеан лошо при този изблик и вирнах вежда. – Ако толкова държиш да се видите, се вижте тук но от нас няма да мърдаш. Прекалено е опасно. Вярвам, че си достатъчно голяма вече и идеално добре разбираш ситуацията, в която сме изпаднали. – закопча и последното копче на ризата си, а после когато стана време за панталона седна на леглото с гръб към мен.

- Нали не очакваш от мен да бъда затворница тук?

- За Бога, Ивалина, нека не се караме отново, какво ще кажеш? Не искам да те държа затворена тук, но е опасно и не искам нещо да ти се случи. Веднъж щом оправя нещата ще си свободна да идеше където поискаш, просто сега си седи на задника, нищо друго не искам от теб. – обърна се към мен и челюстта му помръдна нервно, а аз въздъхнах. Изправих се на колене и изпълзях до него, като му се обесих на врата му, полагайки брадичка върху рамото му.

- Добре. Ще помоля някое от момчета да отиде да ги вземе от хотела.

- Добре. – извърна глава към мен и устните му попаднаха върху бузата ми.

- Обичам те.

- И аз те обичам. – целуна ме още веднъж и се откачи от мен, за да се изправи.

...

Възползвах се от хубавото време днес и накарах Стефан да запали пещта отвън, тъй като ме обзе внезапното желание да правя пица. Нямаше нищо по хубаво от истинска домашна пица на пещ с пресни продукти право от градината на леля Креми. Доматите бяха просто уникални, както и подправките. Пресният босилек и риган ухаеха просто невероятно и беше престъпление да не ги използвам и разбира се, тъй като тестото хич не беше малко количество изнудих Стефан да дойде да меси. Обичах контрола, който имах над това момче, колкото и лошо да звучеше това.

- Кака, още малко и ще ти взема хляба. Виж какъв съм професионалист. – Стефан привлече вниманието и реши да се прави на професионалист, като завърти кората и я подхвърли и тя разбира се фръкна няколко метра нагоре и разби тъжно на земята, което веднага го накара да посърне.

- Ако работеше при мен това щях да ти го удържа от заплатата. Плюс сто лева глоба.

- Ти си обирджийка! – изгледа ме така сякаш му бях прегазила кученцето и аз завъртях очи.

- Хайде меси там и без повече такива изпълнения. – върнах се обратно към любимият ми доматен сос за пица и прибавих още една щипка сол понеже ми се струваше безсолен. Вкусих отново с другата лъжичка и го оставих настрана понеже беше идеален.

Отрязах от тестото около двеста грама, които премерих на око и го разточих с ръце за отрицателно време. Оформих хубав борд и намаслих със зехтин преди да полея със сос и отгоре наредих моцарела преди да прехвърля върху лопатата внимателно и да я сложа във пещта. След около три минути бе готова и я извадих.

- Ела да видиш сега, професоре. Виж каква коричка. – прокарах ножа по коричката и се чу приятното остъргване, което бе оргазъм за ушите на всеки един готвач.

- Кака, не че нещо, ама къде е месото? Нищо лично към тези които го практикуват, но аз не тревопасно не съм.

Завъртях очи на коментара му и нарязах пицата. Поднесох първото парче пък устата му и соковете потекоха от нея и взех едно и за себе си, като едва не изстенах още на първата хапка. Не че се хвалех сама, но това беше перфектната пица. Моцарелата беше разтеглива и заедно с тестото и сосът правеха перфектната симфония от вкусове и наслада за небцето и вкусовите рецептори. Бележка към мен: включи пиците към менюто или направи и пицария. Имаше ли нещо, в което да не ме бива реално?

- Хубаво е, ама...постно.

- Абе ей! – пернах го зад врата.

- Значи, кака, дори шефа не се държи така с нас. Сигурна ли си дали той ни е шеф или ти.

- Млъкни, че този път ще те перна с лопатата.

- Добре де, Царице. Млъквам. – смотолеви и набута още едно парче в устата си, а аз примигах насреща му.

...

- Не мога да повярвам, че няма да се върнеш с нас. – Делия въздъхна тъжно и я последвах.

- Аз също. – Килиън се включи. – Не е същото без теб, Иви.

- Знам, хора. Аз също не мислех да оставам, но сега животът ми е тук. Семейството ми е тук. – издишах цигареният дим на тънка струйка.

- Този...Адеан...държи ли се добре с теб? – въпросът на русокосият ми приятел ме шокира, но се постарах да го прикрия и се обърнах към него.

- Да. Прави ме щастлива. – като изключим всичко друго като престъпната му дейност и последните няколкоо дни, то не лъжех. Обичах го и наистина исках нещата между нас да потръгнат, дори да се задълбочат, но за да се случи това някой от нас трябваше да направи компромис.

- Кака, гладен съм. Има ли още пица?

- Има, Стефане. В кухнята е.

- Добре.

- Искам рецептата за тази със смокините и фетата.

- За последен път, това не е фета, Жаклин, а българско саламурено сирене! – завъртях очи докато гасях цигарата си в пепелника.

- Е, добре де същото.

- Не е същото.

Стефан се появи отвътре с чинията пица, но това което предизвика истинско възмущение от всички ни бяха бутилките които носеше със себе си.

- Какво правиш? – Жаклин го попита на английски докато той сядаше при нас на масата, а аз бях пребледняла сякаш виждах дух пред себе си.

- Ще ям? – озъби ѝ се, в опит да я стресне.

- Моля те, кажи ми че няма да – не продължих изречението си. Болеше дори да го изрека, а когато разклати бутилката майонеза и бялата гнусотия се пльокна върху горката ми пица сърцето ми разби. И той нямаше милост, продъжаваше да слага и накрая дори...дори сложи и кетчуп отгоре, а аз получих тик на окото.

- Ти си чуд-овище. – гласът ми се пречупи.