ОП-ОП! ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. КАКА ВИ Е ОТНОВО ТУК С НОВА ГЛАВА, КОЯТО СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ЦЕЦА ИЗПЛАШИ ИВИ, хд.

*Адеан*

Ушите ми бучаха, сърцето ми препускаше диво в гърдите и изпомпваше завидни количества кръв, но не обръщах внимание. В момента имах една единствена мисъл в главата и тя беше да взема Иви. Толкова бързах да се кача горе и най-вече да я намеря, че дори не видях човекът който идваше към мен и се сблъскахме.

- Ау, по дяволите, внимавай, глупак такъв! – познат глас изръмжа и сякаш камък падна от сърцето ми. После обаче вдигна поглед и ме позна, а когато го направи можех да се закълна че я видях да си отдъхва, но това беше само за момент защото после видя кръвта върху мен.

- Мамка му, перличке, съжалявам.

- Защо си целият в кръв?

- После ще ти обясня, трябва да тръгваме сега. – хванах я за ръката и я задърпах към задният вход.

- Какво става? Отговори ми, по дяволите!

- Ивалина, казах ти после ще те говорим. Върви сега!

- Не и докато не ми кажеш какво за Бога се случва! – заби крака в пода, отказвайки да помръдне и само това ми трябваше. Обърнах се към нея, поемайки си нервна глътка въздух.

- Ивалина, ако до две секунди не си започнала да вървиш ще те метна на рамо, обещавам ти.

Едно...

- Моля?!

Две... Спазих си обещанието и я метнах през рамо, игнорирайки протестите ѝ и излязох навън през вратата в кухнята. Мамка му, знаех че това ще ми излезе през носа, но точно в момента не ми пукаше защото просто исках да я разкарам от тук. Пуснах я щом стигнахме до колата и започнах да бъркам по джобовете си за документи и ключ, но колкото повече търсех толкова повече се изнервях, защото нищо не намирах. Мамка ти мръсна!

- Това ли търсиш? – спрях да ровя когато се обърнах към нея и видях черният си кожен калъф за документи и ключовете от колата. Слава Богу!

- Качвай се да караш.

- Какво?

- За Бога, Ивалина, просто се качи да караш шибаната кола! – не успях да сдържа гнева си и веднага съжалих за това, че ѝ повиших тон, но вече беше късно. Тя ме изгледа злобно, а ноздрите ѝ се разшириха с гневната глътка въздух която пое и после издиша, но въпреки това отключи колата и се качи на шофьорското място, а аз я последвах и заех пасажерското. Не губи време и подкара автоматика.

- Уби ли някого? Затова ли бързаме толкова? – усещах неспокойството в гласа ѝ въпреки, че го играеше сърдита.

- Не. Не съм убивал никого.

- Ами? – долната ѝ уста попадна в капана на зъбите ѝ и те задълбаха я нея в знак на притеснение.

- Истината или захаросаната версия?

Замълча. Гърдите ѝ се издигнаха и после рязко спаднаха с поетият въздух и ръцете ѝ стиснаха кормилото. Двоумеше се, личеше си.

- Истината. – най-накрая прошепна. – Предполагам трябва да започна да приемам тази част от теб, нали?

Добре, това ме озадачи. Не го очаквах. Но пък ме накара да се усмихна, по някакъв извратен начин.

- Накратко, четирима от балканските ни съседи бяха решили да играят срещу нас с Бранимир.

- Ти ли–ти ли ги уби?  –  гласът ѝ потрепери в показно на това колко трудно ѝ беше да изрече тези думи.

- Не съм. – побързах да я успокоя и хванах ръката ѝ, преплитайки пръстите ни върху барчето между двете седалки.

- И кръвта не е твоя?

- Не, не е. – отрекох и очите ми се разшириха щом тя въздъхна облекчено.

- На къде да карам?

- Към някой хотел. Късно е тепърва да се прибираме.

...

*Ивалина*

Мислех, че веднъж щом главата ми докосне възглавницата ще заспя веднага, но не – сънят така и не идваше при мен. При Адеан също както изглеждаше, защото единствено се взираше в тавана с ръце почиващи върху корема му и дори не мигаше. За момент дори започнах да изпитвам съмнения дали е жив или не, но в момента в който изнахалствах и положих глава върху гърдите му, разбрах че беше жив поне външно. Затворих очи с надеждата, че поне сега сънят ще ме навести, но такъв филм не съществуваше. Сякаш имаше някаква блокада над съзнанието ми, която не ми даваше дори да мигна. Реших да пробвам техниката на Адеан, пък можеше и да проработи.

- Бебе?

- Ммм? – измучах.

- Искаш ли да оженим?

- Моля? – надигнах се на лакти и се взрях в него. Нямаше как да съм чула правилно, нали?

- Да се оженим, перличке. Знаеш, най-накрая да станеш госпожа Велева, после ще те водя на меден месец, а после...тук ще после тук ще посеем семенце, това семенце ще порасне живо и здраво момиченце, красиво и умно така теб, което ще ми къса нервите, подобно на теб, но ще го обичам безумно много точно както обичам теб, защото ти си моята единствена перличка, която не ми се подиграваше когато свърших за по-малко и от пет минути първият път когато правихме секс.

Не можах да прикрие озадачеността си от всичко казано от него и просто примигах, не способна да реагирам по друг начин. Не знам какъв дявол се беше вселил в този човек, но това не беше нормално.

- Обичам те. Дай ми целувка. – издаде устни напред за целувка и за пръв път тази вечер, днес всъщност, аз се засмях. Погалих влажните черни кичури и се вгледах в блещукащите тъмни очи. – Ако ти не ми дадеш целувка, ще целуна други устни.

- Хм, нима?

- Мхммм. – притисна се към мен, ухилвайки се и вампирският му зъб ме поздрави. Голият ми гръб потъна в матрака, а кракът му раздели моите и се настани между краката ми.

- Това се брои за изневяра, нали знаеш?

- Не съм казал, че ще бъдат чужди, скъпа моя.

...

Не мигнах цяла нощ и нямаше нужда да казвам, че на сутринта се чувствах като парцал докато Адеан се умъртви в момента в който свърши и цяла нощ се взирах в тавана и броях овце, като накрая стигнах до сто милиона. Адеан се събуди някъде към осем и аз се завлякох към банята за пореден душ, като едвам-едвам си стоях на краката. Чувствах типичната за недоспиване умора и исках просто да се приберем обратно вкъщи. Поне там сигурно щях да се наспя и щеше да ми бъде по-добре, защото сега всичко ми трепереше и не знаех къде се намирам, а по главата ми сякаш биеха с чук. Най-накрая се реших, че е време да излизам от банята и обвих едната бяла пухкава хавлия с логото на хотела и придържах двата края на излизане.

- Бебе, гот – думите замръзнаха на езика ми щом огромната птица от снощи изграчи в лицето ми и аз изпищях и в уплах изпуснах хавлията. Какво.По.Дяволите.Правеше.Тази.Бъдеща.Пилешка.Супа.ТуК?!

- Ивалина! – Адеан изръмжа.

- Ей, това наричам аз хубаво посрещане. – цветът се отдръпна от лицето ми щом видях двамата други мъже в стаята и най-вече хищните очи принадлежащи на Бранимир Шибаният Груйч. Мамка му! Грабнах хавлията и се скрих отново в банята, удряйки се по челото, за което веднага съжалих веднага.

- Bicu vi cekam u restoranu. Ceco, hajmo.

(Чакам ви в ресторанта. Цеца, хайде.)

- Pa dobro. Dolazimo sa deset minutama.

(Добре. Идваме след десет минути.)

Последната дума беше на Адеан и много внимателно слушах дали вратата ще се затвори, а щом това се случи открехнах леко вратата и се показах, като първото нещо което видях беше киселата физиономия на Адеан. А, после забелязах че беше преоблечен в нов бял панталон и черна риза. Хмм, интересно.

- Нужно ли беше всичко това?

- Кое? – направих се на приятно разсеяна.

- Това с хавлията. Видяха те гола, мамка му!

- Не беше сякаш исках това, идиот такъв. – завъртях очи. - Стреснах се.

- Бранимир, донесе дрехи. Обличай се, оправяй нещата и да слизаме.

На този какъв му беше проблемът, да му се не види?

- Някаква реална причина поради която си налапал лимоните има ли или просто си решил да ме дразниш от сутринта, а? – махнах хавлията, този път нарочно, и макар и с погнуса взех бельото си от вчера и го обух, а киселата физиономия на Адеан, поне от това което виждах в огледалото си занимаваше. Мхммм, имах си аз да не си замине.

Извадих белият потник от плика, в който бяха дрехите които ни бяха донесени и направих физиономия щом го видях.

- Не знам за теб, но аз си оставам с роклята от снощи.

- Защо?

- Искаш да изляза по бял потник без сутиен ли? Смисъл, окей, няма проблем. Щом искаш ще го направя.

- Не! – прочисти гърло. – Исках да кажа, „не".

Мммхм, точно както си и мислех.

- Отивам да си измия зъбите. Ти се оправяй. – грабна кутията с паста и неразопакованите четки за зъби от другата торба и се скри в банята.

Облякох червената вечерна рокля и слава Богу в чантата си имах парфюм, та успях поне малко да неутрализирам миризмата на цигари и пури, която беше попила и от която честно казано ми се гадеше. Докато чаках Адеан да освободи банята реших да се заема с оправянето на багажа, което се състоеше от това да прехвърля чистите дрехи в една торба, а мръсните в друга. Взех мръсното сако от снощи, което беше преметнато през облегалката на дивана и щом го взех нещо изпадна от него. Свъсих вежди, съглеждайки найлоновото пликче съдържащо подозрителна пудра и се наведох да го взема. Пулсът ми се ускори и го намирах за трудно дори да дишам.

- Адеане? – повиках го, но отговор така и не дойде. – Адеане! – подвикнах по-силно и няколко секунди той се появи, бършейки лице.

- Да, перличке?

- Какво е това? – вдигнах пликчето, за да му го покажа и само за няколко секунди лицето му прибледня.

- Не знам. Къде го намери?

Сериозно ли? Сега щяхме да играем тази игра?

- Изпадна от сакото ти, така че не ме лъжи. Давам ти последен шанс да ми кажеш какво държа в ръка и имай късмета да е това, което си мисля че е.

- Бебе, кълна се че за пръв път го виждам. Бранимир снощи ми пъхна в джоба, но нямах време да видя какво е.

- И значи не друсаш, така ли?

- Как ще друсам, ти нормална ли си? Как може изобщо да си го помислиш? – изгледа ме сякаш бях умопомрачена и аз си поех дълбока глътка въздух в опит да се успокоя. – Хайде, отивай са си измиеш и ти зъбите и да слизаме долу. Бранимир ни чака.

Присвих очи. Нямаше да оставя нещата така. 

...

Едвам дочаках да се приберем. Толкова бях уморена и ми се спеше, че директно се затворих в спалнята, махнах всички дрехи от себе си и легнах да спя, като дори и затъмних всички прозорци докато стаята не заприлича на катакомба. Проспах почти целият път до тук и пак ми се спеше и още по-странното беше, че повърнах цели два пъти в самолета, а обикновено нямах проблеми с летенето.

- Бебе? – Адеан наруши блажената ми тишина и спокойствие, като седна до мен и сложи длан върху голият ми гръб.

- Ммм? – измучах в отговор, като възглавницата леко ми пречеше.

- Хайде, стани да хапнеш нещо.

- Не съм гладна.

- Трябва да ядеш.

- Остави ме. Лошо ми е.

- Това го виждам, но не си яла нищо днес освен малкото баница в хотела. Бебе, притесняваш ме.

- Или ме гушни или се разкарай от тук.

Той единствено въздъхна и ме целуна по челото, но бързо се отдръпна и сложи ръка върху същото това място.

- Топла си. Отивам да извикам леля Креми.

Единствено измучах в отговор, като едвам си държах очите отворени и чух Адеан да изхвърча навън. Малко по-късно се върна в стаята, като беше довел и леля ни.

- Какво има, миличка? – накара ме да се обърна по гръб и очите ми единствено блуждаеха между тях двамата неадекватно.

- Има температура, цяла сутрин е отпаднала, одеве дори повръщаше. Каза и че изобщо не е спала през нощта. – Адеан съобщи, а леля Кремена изхъмка и преди да успея да реагирам ми беше набутала ми студен термометър в подмишницата и аз измучах недоволно.

- Хмм, тридесет и осем. Не е добре. – изцъка с език и го махна. – Дай да видим кръвното.

Вече ми беше напълно все едно какво ми правят, толкова нямах сили и единствено се взирах в тавана.

- Ниско е. Ясна ми е работата.

- Хмм, дай ми една купа вода и кибрит. И ѝ направи айран. С много сол.

- Ъъъ? Това пък за какво ти е?

- Прави каквото ти казвам и не задавай много въпроси. – изпрати Адеан нанякъде.

- Я, ми кажи от кога си така?

- Ммм, сутринта. Мислех, че е защото не съм се наспала.

- Слънце, някой те е урочасал най-вероятно.

- Хъх?

- Спокойно, сега ще оправим нещата. – погали ме по челото успокоително