ЗДРАВЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ! КАКА ВИ Е ТУК С ВТОРА ЧАСТ ОТ ОЛИВИЕР VS. ПИЕР  И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, А АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ИВИ БЕШЕ В ШОК ЩОМ ВИДЯ ЕДИН СТАР ПОЗНАТ

*Ивалина*

Признавах му го – Адеан наистина успяваше да потушава напрежението у мен. Било то с масаж, целувки или просто да бъде до мен и да ме гушка. Осъзнавах, че в момента наистина се възползвах от отношенията ни, защото се очакваше че трябва да съм на работното ми място вместо да лежа върху него, но мамка му и бях жив човек.

- Предполагаше се, че трябва да работя. – измрънках докато лежах върху гърдите му.

- Мхмм, аз също. Но с теб ми е по-хубаво. – гласът му беше спокоен, а дланта му галеше гърба ми. Ооо! Вдигнах поглед нагоре, но бях срещната от две затворени очи. – Пък и след час трябва да отида до холдинга.

Оу! Честно казано ми се искаше да остане тук до края на деня, защото на знам дали беше добра идея да ме оставя сама с това глупак Пиер. И в моментът в който името му дори прекоси ума ми отново се напрегнах.

- Какво пак? – Адеан, разбира се, усети това.

- Какво? Пак се сетих за онзи. – въздъхнах.

Божичко, наистина осъзнавах че в момента се държах като персонажът, който мразех във всеки филм а именно тази която спеше с шефа и търчеше да му се оплаква за всичко, но не можех да го държа в себе си. Имах нужда да споделя с някого, а единственият човек който не би ме съдил заради садистичните ми мисли и желания беше той. И това сега ме караше да се чувствам кофти за това, че не можех да приема тази част от него. Бях ужасна лицемерка и осъзнавах това чак сега.

Кракът ми мръдна и без да искам с коляното си се отрих в издутината в панталоните му. Човече, сериозно ли? Точно сега?

- Е, наистина ли точно сега? – изхленчих и се надигнах от него. – Веднъж ще искам да ме гушнеш като нормален мъж и ти пак ще развалиш нещата.

- Е, Ивалина, какво да направя? Нормална реакция на тялото. И ти да беше на мое място и на теб щеше да ти стане. – надигна глава, гледайки ме въпросително.

- Пет нормални реакции. – завъртях очи и се изправих от дивана, но не стигнах далеч защото той също беше на крака и ме гледаше мрачно.

Ядосан гърлен звук проехтя наоколо и едно хващане за ръката ми му бе достатъчно, за да ме завърти и преклони пред волята си само с една единствена груба и настоятелна целувка. Разтопих се в ръцете му както винаги и напълно се предадох на целувките му. Понечи да ме вдигне, но аз го изненадах, когато избих ръцете му от задника ми и го бутнах. Разбира се, не успях да съборя грамадата мускули, но той схвана намека защото се засмя и сам седна на дивана. Гледаше ме с онази същата палава момчешка усмивка, а аз прехапах устни докато разкопчавах работният панталон.

- Трябва да бъдем бързи.

- Защо? Шефът ти ли ще ти каже нещо? – изгледа ме нагло и завъртях очи с досада,

- Млъкниии. – изхленчих отново и веднъж останала по бельо се покатерих в скута му.

...

- Перличке, забравих да ти кажа по-рано...Довечера ще дойде един познат от Франция, бъдещ съдружник, заедно с няколко човека от фирмата му.

- И?

- Мога ли да ти разчитам да поемеш вечерята? Само на теб имам доверие да не ме издъниш с френска кухня.

- По принцип с удоволствие, но шеф Пиер, имам предвид Станимир едва ли ще остане доволен.

- Не ме интересува дали ще остане доволен или не. Интересува ме единствено и само ти да поемеш вечерята. Искам да го шашнеш.

Вирнах вежда щом чух последните му думи и умът ми моментално се пренесе в последният път в който ги бе изрекъл, а тогава нещата изобщо не завършиха добре за него.

- Само без виагра в яденето, моля. Ивайлов ми беше достатъчен.

- Че кой е казал, че съм слагала и на него? С нищо не я беше заслужил човека. – свих рамена невинно.

- Значи само аз съм бил късметлията? Ехаа!

- Не се оплаквай. Намаза след това.

- Аз не се, но както ти казах, ако те бях докопал още първият път щях да те докарам до реанимация. - наведе се и отново опита да ме целуне, само че този път аз имах други планове и успях да го спра като сложих ръце на гърдите му. 

Мисля, че всички знаеха какво сме правили вътре още със самото ми излизане от офиса му. Не че ме вълнуваше особено, де. Важното за момента беше, че шеф Оливиер беше отново заспал...засега.

- Госпожице Андонова, не знам как е било във Франция, но тук действително се изисква от вас да бъдете на работното си място, а не да се размотавате насам-натам.

Иии...проговорих твърде рано. Оливиер скочи веднага и грабна ножа си, оголвайки зъби, точейки му се.

Единствено изгледах стареца с поглед, вече не можейки да крия неприязънта си към него.

- Господин – погледнах табелката му. – Кирилов, не знам за вас, но мен са ме учили че когато собственикът, който е пряк началник междудругото, ви вика трябва да се отзовете веднага.

Боже, прости ми, че изобщо го изрекох това. Блеех.

- Слушай ме, момиченце, това че спиш с Царя изобщо не ти дава право да си правиш каквото искаш. Ти си в моята кухня и хич не ме вълнува на кой пропаднал алкохолик си дъщеря или дали Царя ти е тъпкач-

Не, край! Това беше! Звукът от силната плесница, която му отвъртях отекна из кухнята, а всички други останаха като втрисани.

- Хич не ме вълнува колко по-възрастен си от мен, но още веднъж кажеш ли нещо за баща ми или за мен няма да доживееш до следващият ден, така да знаеш. – отровата се сипеше от гласа ми и до такава степен го беше променила, че дори аз самата не можех да се позная. Цигара. Имах нужда да запаля цигара, защото иначе щях да запаля аз, но така щях да запаля че да изгоря целият хотел

- И какво ще направиш? Ще изтърчиш при Царя ли?

- Поразходи ми се още малко по нервите и ще разбереш. Не дойдох тук с мисълта да започвам война, но сам си ги направи, монера такава. Сега ме извини, отивам за една цигара защото имам да подготвям вечеря. – наклоних глава настрани, впивайки светлите си очи в него.

Бутнах вратата, която водеше навън, а през това време ровех в куртката си за кутията с цигари, а когато вдигнах поглед и фиксирах онзи идиот, който ми се водеше „личен бодигард" присвих очи и гневът продължи да клокочи у мен.

- Какво правиш, бе идиот? – ударих Стефан зад врата щом го видях да си гука с някаква кокона и той рязко изплю цигарата.

- Кака, какво ти става?

- Ще ти кажа какво ми става. А, на Цвети искаш ли да кажа какво ми става?

- Е, кака, стига де. Нищо не е станало. Просто си говорехме с момичето.

- Аз се махам от тук. – коконата, която съдейки по униформата беше камериерка побърза да се изниже. И по-добре.

- Значи, като ви подпетя и двамата ще видите тогава.

- Ама, кака, нищо не е станало. Просто си говорехме.

- Ще си говориш с Цветелина. Какви са тези фриволни неща, а? Ей, взимайте се в ръце и двамата и престанете с тези детски игрички, когато е повече от видно, че се харесвате.

- Това го кажи го на приятелката си, която ме реже заради майка си.

Господи, не можех да повярвам че го казвам но тук ситуацията го изискваше.

- Стефане, аз ли да те уча? Притискаш я в ъгъла, обясняваш ѝ се в любов и повече няма къде да бяга.

- Хефето така ли направи с теб?

- Млъкни, защото ще ти извъртя още един задвратник. – завъртях очи, а гласът ми излезе по-плътен заради цигареният дим който тъкмо изпушвах.

Влизайки обратно в кухнята бях посрещната от гръмки викове от страна на онзи безмозъчен женомразец и разбира тъпкачът ми.

- А, ето я и нея. Слушай, хич не ме вълнува каква ти е, обаче, в моята кухня да се разпорежда няма да допусна. От къде на къде тя ще ми поема цяла вечеря? Каква е тя?

Моляя?

- За да се поверява вечерята на мен явно има защо!

- Искаш да знаеш каква е? Бъдещата ти шефка, ако не престанеш да се държиш така, малоумник такъв! – Адеан изръмжа в лицето му. - Така, за всички които не са разбрали все още, Ивалина ми е жена и ако още някой си позволи да се държи така с нея ще изхвърчи от тук! Още малоумни въпроси има ли? Тогава работете и имайте късмета да ни издъните довечера.

Не мисля, че съм виждала Адеан по-бесен някога и не знам защо тази маймуна не я беше страх от него. До такава степен явно бях облъчена с мафиотската радиация, че бях свикнала всеки да се страхува от него, а този дори го репликираше.

- Скъпа, отивам в холдинга, но ако нещо ти трябва не се колебай да ми звъннеш.

- Окей. – отвърнах простовато и просто стоях докато той ме целуваше. Мамка му, какво ми ставаше? Защо приемах факта, че той току-що обяви „връзката ни" толкова добре? Ако това беше преди две седмици щях да съм побесняла, а сега...сега просто стоях и гледах всички високомерно точно като Адеан. Ясно беше, радиацията се беше просмукала във вените ми.

Вратата се тресна след Адеан, а всички се бяха наредили в редица ме гледаха с чист неприязън.

- Приятна работа, шеф. – прозвището се извъртя от езика на Станимир подигравателно и развърза престилката си преди да я метне към мен, а след него и другите се изредиха докато в ръцете си вече нямах цели десет престилки и всички излязоха отвън.

Разкърших врат, поемайки си дълбоко въздух. Хм, добре, така значи. Какво си мислеха тези? Че не можех да се справя и сама ли?

Пуснах престилките на земята, а в това време вратата на склада се отвори и от него излезе млад готвач с щайга в ръцете.

- Къде са всички? – огледа се стреснато из празното помещение, а щом фокусира престилките направи гримаса.

- Как се казваш?

- К-константин. – заекна и се изчерви под зоркият ми поглед, а аз завъртях очи. С колко още идиоти щях да се сблъскам днес, да му се не види? Чакай това не беше ли новият на когото всички се подиграваха? Да, точно той беше! Идеално! – Из-изключително много ми е приятно, госпожице Андонова. Чувал съм много за вас и за б-баща ви, л-лека му пръст.

- Готви ли ти се?

- К-какво? – вече започваше да ми дожалява за русолявото момче.

- Питам те дали ти се готви. Кое не разбра?

- Раз-разбира се.

- В такъв случай запретвай ръкави, защото ни чака изцяло френска вечеря за седем човека, а времето не е с нас.

- В-веднага, госпожице! – изпусна щайгата от бързане и чушките се разпиляха по пода, а аз просто въздъхнах. Аман от идиоти...Този поне беше добър идиот.

...

- Сървис! – оставих поредните два вишисуаза на масата за издаване и сервитьорката ги пое.

- Шеф, агнешките карета на каква степен? – Константин подвикна, а аз едва не получих тик на окото. Как така на каква степен? Реър. Агнешките котлети винаги се готвеха реър освен ако не искаш да ядеш гума!

- Имай късмета да ми сервираш нещо различно от реър и ще те пребия!

- Ясно, шеф!

Заех се с декорирането на последните две крем супи с картофи и праз и тъкмо когато издадох и тях зад гърбовете ни се чу бавно, саркастично ръкопляскане.

- Ехаа, кой би предположил? Царицата се справи, даже и лакей си има.

- Затваряй си устата, Станимире. Не е моя вината, че предпочетоха моите услуги пред твоите. – въздъхнах и поставих последното листенце мента преди да оставя и тези две купи на масата за издаване и веднага след това се заех с доправата на аспержите с масло, лимон и подправки които щях издам към агнешките котлети. Бяха перфектната гарнитура.

- Мхммм, ще видим това.

- Котлетите. – Константин ми остави грилованите котлети, а аз разрязах един за да видя какво беше положението. Нямаше как да издам нещо различно от реър на французин, защото в противен случай трябваше да си скъсам дипломата.

- Шеф Андонова, викат ви в салона.

Вдигнах поглед към чернокосата сервитьорка и макар и да не давах вид кръвта ми се смрази от ужас.

- Идвам. – въздъхнах. – Гледай аспержите. – заръчах на Константин и избърсах ръцете си с кърпата, която беше преметната през рамото ми. Бутнах стъклената врата и излязох в салона, а когато стигнах до масата която бе резервирал Адеан едва не се заковах на място от шок. Не можеше да бъде!

- Ivy, ma belle! - старият ми познат, Жерар, се изправи от стола си щом ме видя и целият засия. (Иви, красавицата ми!)

- Gerard! – засмях се и прегърнах стареца, игнорирайки обърканият поглед на Адеан.

- Ivy. 

(Иви)

- Melanie. - с приятелката му си разменихме от онези лицемерните целувки. (Мелани)

- Не знаех, че работиш тук вече. – беше истински изненадан.

- Така се стекоха обстоятелствата. – въздъхнах.

- Сядай, сядай, моля те. Присъедини се към нас.

Стрелнах Адеан с питащ поглед, като той успя да загърби изненадата си и ми посочи с поглед да седна до него. Е, нямаше измъкване в такъв случай. Свалих шапката си и седнах до Адеан, като той веднага хвана ръката ми и преплете пръстите ни.

- Не знаех, че се познавате, Жерар.

- Как няма? Това бижу ме храни вече четири години в дьо Пари. Удивителна е! Не знаеш как ги въртеше в Монако. Целият хотел ѝ козируваше. Трудно човек може да се противопостави на такъв буен нрав и такава красота. Беше перлата на хотела. Късметлия си да я имаш, Велев.

- Стигааа. – засмях се.

- Така е, късметлия съм. – Адеан ми се усмихна и притисна устни към слепоочието ми.

- Трябваше да се сетя, че си ти, Иви. Знаех си, че вкусът ми е познат. Такъв вкусен Вишуаз съм ял само от теб.

- Наистина е много вкусен.

- Благодаря.

Нямаше по-голяма радост за един готвач от това да му благодарят за вкусното ястие. Нещо, което на Станимир едва ли му се беше случвало.

- Няма ли да пиеш нещо? Някой да сипе питие на момичето!

- Не, не, благодаря. На работа съм, не мога да пия.

- Е, току-що работното ти врем свърши. Нали, Велев?

- Да, да, точно така. – Адеан се насили да се усмихне и направи знак на сервитьрката, която тъкмо минаваше покрай нас. – Дай още една чаша и чифт прибори.

- Добре, шефе. – момичето му кимна в отговор, като погледът ѝ се задържа малко повече от необходимото върху него.

- Кажи и на Константин да довърши основните. – включих се и това сепна кучката, като дори имаше наглостта да ме изгледа с досада и да продължи по пътя си.

...

- Уляляяя, изглежда невероятно! – лигите на Жерар потекоха щом видя порцията агнешко и аспержи.

- Надявам се да ви хареса.

- Ухае превъзходно, скъпа. – Адеан се надвеси над чинията, за да усети аромата.

- Я да видим сега. – Жерар разряза пръв месото и поднесе едно червено парче месо към устата си и в момента в който то влезе там и сдъвка се задави подобно на останалите. С Адеан се спогледахме.

- Жерар, какъв е проблемът? – попитах на френски, а годеницата му положи ръка на рамото му докато той започваше да почервенява.

- К-канела. Има канела в яденето.

Мамка му, той беше алергичен

- Моля?! – възкликнах невярващо.

Адеан отново помириса яденето и близна от соса. Разтресе се целият, а аз грабнах ножа от него за да се уверя сама. Е, не!

- Как си могла да шибнеш толкова канела, по дяволите?

- Там е работата, не съм аз! Канелата дори я няма в рецептата ми! - извиках в собствена защита. Щях да убия Константин!

- Извикайте линейка! – Мелани изкрещя.

- Извикай линейка, аз отивам да видя сметката на онези идиоти!

Грабнах една порция и закрачих с бойна крачка към кухнята, където едва не се блъснах във десетте толупа пред вратата.

- Къде е Константин! – викът ми рикошира в стените. – Константине, покажи се веднага, гнидо мръсна! Имаш ли представа какво направи?

- Какво има, шеф Андонова?

- Какво има? Какво има? Една задача имаше, олигофрен такъв! – грабнах котлета за кокала и го замерих по него, като той дори не успя да избегне удара.

- Шеф, нищо не разбирам!

- Помолих те да довършиш основните, нали? А, ти какво? Изсипа половин кило канела!

- Шеф, нищо не съм направил. Помолих шеф Кирилов да довърши понеже ми изскочи нещо!

- Моля?! – писъкът ми като на банши сигурно можеше да бъде чут и на другата улица. – Ти! Имаш ли представа какво направи, глупак такъв! Току-що натрови Жерар Легранд и то от мое име!

Превъртях. Картината пред очите ми рязко придоби аленочервен цвят и във вените ми кръвта кипеше от гняв. Не мислех трезво. Не можех и дори не разбрах кога бях грабнала най-близкият нож и го бях хвърлила по лукавият мустакат старец, но глупакът успя да го избегне и той се заби във стената. Е, не! Грабнах и втори, но някой успя да ме спре преди да го хвърля.

- Ивалина, какво правиш? Престани! – разбира се, този някой беше Адеан.

- Пусни ме! Адеане, пусни ме, защото кълна се ще го убия. Ще ги убия и после ще го лежа, но ще го убия. Той го направи! Той натрови Жерар! – вече бях отвъд прага на истерията. Отдавна го бях минала при това. Адеан все пак успя да отлепи пръстите ми от ножа и го върна на място и сега просто ме държеше въпреки че не спирах да буйствам

- Велев, дръж си курвата далеч от мен, защото не отговарям за последствията!

Моля? Бог ми е свидетел, този наистина ще го лежа!

- Какво каза? – дори не разбрах кога ме беше пуснал и беше насочил пистолет срещу него и ето това вече ме отрезви. Не можех да позволя на Адеан да застреля човек, нали? Мамка му, щеше! Цялата се бях сковала от страх подобно на всеки един в кухнята, а Станимир се опитваше да изглежда хладнокръвен.

- Чу ме. Тази явно има някаква магическа путка, защото те е оплела здраво.

- Адо, стига. Не си заслужава. – сложих ръка на рамото му в опит да го спра.

- Отдръпни се, Ивалина. – Адеан изръмжа и зареди пистолета преди да го насочи пак към Станимир и този път вече знаеше, че не се шегува защото цветът се отдръпна от лицето му.

- Адо, моля те, не си заслужава. Не го прави.

Поколеба се. Усетих го по стойката му и начинът по който пръста му потрепери върху спусъка. Секундите се усещаха като часове. Времето сякаш спря, а миризмата на барут изпълни помещението и в стената, на милиметри от главата на Станимир имаше дупка. 

- Изчезни ми от погледа преди да съм размислил и не си и помисляй да се връщаш тук, свиня такава, защото следващият път ще бъда много по-точен.