АТМОСФЕРАТА В КУХНЯТА УСПЯ ДА ИЗВАДИ МУЗАТА МИ ОТ СКРИВАЛИЩЕТО ИИИИИ ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА ИМАМ ЕДНА ГОЛЯМА И ЗАБАВНА ГЛАВА ЗА ВАС, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ. 

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ДНЕС ВСИЧКИ СА РЕШИЛИ ДА ЯДОСВАТ ШЕФ АНДОНОВА В ПЪРВИЯТ Ѝ РАБОТЕН ДЕН

ЕНДЖОЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙ

*Ивалина*

Вълнувах се за първият си работен ден като малко дете. Нямах търпение отново да вляза в истинска кухня, да ми крещят поръчки, по дяволите дори нямах търпение да получа дори оплакване от клиент. Работата ми липсваше и то прекалено много. Погалих с пръсти черната куркта, която седеше в гардероба и ме чакаше отново да я облека. Взех я внимателно от закачалката и прокарах ръце през ръкавите, а плата полепна приятно по мен.

- Защо имам чувството, че горчиво ще съжалявам за това че ти предложих да работиш в ресторанта? – Адеан замръзна на място щом прекрачи прага на банята и аз се нацупих. Е, вярно ли?

- Защо? - гласът ми веднага помръкна. 

- Изглеждаш добре. Прекалено добре, а там има мъже. Не, не, сваляй куртката. Оставаш в къщи. – метна кърпата, с която сушеше косата си на леглото и аз го изгледах умоляващо.

- Стигааа дее! Искам да работя. – изхленчих, а той изпсува под нос преди да дойде до мен. Ароматът на мъж и дива природа ме лъхна щом той застана на крачка от мен и сложи ръце на талията ми.

- Знамм, но само от мисълта че ще бъдеш около мъже не се побирам в кожата си и ако останат живи ще е истинско чудо.

Какво му ставаше да му се не види? 

- Защо се вкарваш в излишни филми, по дяволите? Дори няма смисъл да ревнуваш.

- Мъжете на красивите жени ревнуват, мила моя. Постоянно.

Мъжете на красивите жени? Я, пак?

- Това е втори път, в който те чувам да се самопровъзгласяваш за мой мъж.

Той единствено се подсмихна в отговор и доближи лице до моето. Точно когато помислих, че ще ме целуне рязко смени курса си и долепи устни до ухото ми. – Спокойно, след четири месеца и ти ще ме провъзгласиш за такъв.

След четири месеца ли? Какво имаше след четири месеца? Този на какви наркотици беше? 

- Не бъди толкова самонадеян. Много неща могат да станат за четири месеца.

- Не дърпай дявола за опашката, жено. Седи си мирно на прекрасният задник и се наслаждавай на времето с мъжа си.

- Не знам аз дали дърпам дявола за опашката, но определено в момента той дърпа моята. – казах визирайки него като дявола, защото реално Адеан беше чист дявол.

- Обича да гледа как се превръщаш в секси версия на Хълк, затова. Цялата позеленяваш и приличаш на демонче на гнева. – засмя се и аз завъртях очи.

- Идиот.

- Но съм твоят идиот. – устните му докоснаха върха на носа ми и аз го набръчках.

- Дали?

- Перличке, присъствах във всеки един лексикон който си попълвала едно време и съм убеден че съм виждал десетки листове с „Адеан и Ивалина Велеви". Също така бяхме измислили и имена на бъдещите ни деца. Не мисля че в такъв случай имаш право да подлагаш неща като това на съмнение.

- Обичаш да ми напомняш колко влюбена съм била, нали?

- Помага ми да спя по-добре през нощта. Но пък, хей, аз бях също толкова хлътнал. И все още съм. - намигна ми и аз изпищях щях дланта му влезе в пряк контакт със задника му. Глупак! Изгледах го кръвнишки докато разтривах мястото на което ме беше плеснал, а той вдигна рамене невинно. Пълен глупак...

...

Едва успях да позная хотела. Беше претърпял пълна промяна, приличаше на нещо което можеше да се види само в Западна Европа или Дубай, по дяволите.

Засмях се щом Стефан слезе от шофьорското място и придърпа сакото си преди да отвори задната врата за мен и Адеан. Определено не бях свикнала на такова внимание, но трябваше предполагам. Адеан излезе пръв и ми подаде ръка, която аз поех и подавайки един крак на излязох и аз. Още не бяхме влезли дори, а всички погледи бяха насочени към нас, но ако работата в Монако ме беше научила не нещо то беше да не обръщам поглед и да вървя в вирнат нос и именно и това правех.

- Добро утро, господин Велев.

- Добро утро. – отвърна с половин уста на пиколотата и русата фльорца на рецепцията, която едва не се размаза щом го видя. Измерих я с поглед, не успявайки да скрия злобата и насмешката която лъхаха от него и стиснах ръката му, което не остана незабелязано нито от нея, нито пък от Адеан но той единствено се усмихна и продължихме по пътя си като Стефан вървеше плътно зад нас. Фльорцата остана разочарована от това и можех да усетя лазерите, които в момента горяха гърба ми и едва не се изсмях гласно и от сърце. Всички спряха каквото правеха, дори и камериерките които се размотаваха наоколо и единствено гледаха, не способни да задържат изненадата си за себе си, но Адеан не ги забелязваше. Влязохме в салона на ресторанта, който беше отделен от матирана витрина и той ми направи път, както и когато влязохме в кухнята в която кипеше живот. Пристъпвайки прага аз бях като малко дете влязло в магазин за играчки с майка си. В момента в който влязохме всичко спря.

- Добро –

- Да, да.  - Адеан махна пренебрежително с ръка, прекъсвайки протяжният като родопска песен поздрав. - Станимире, ела тук. –  направи жест с ръката на един от по-възрастните готвачи да се приближи и в последствие разбрах, че това беше всъщност главният готвач.

- Да, Царе?

- Това е новият ти су-шеф.

- Какво?! Шеф, нали аз щях да взема поста на Кико? - едон друг готвач се обади. 

- Су-шеф ли? – огледа ме от глава до пети. – Царе, извинявай, ама в моята кухня жени няма. Още по-малко пък су-шеф. Имам и кандидат вече. 

Моля? С теб май нямаше да можем да се разберем ми се струва.

- Вече има.

- Мисля, че се бяхме разбрали нещо. Ти не се бъркаш в работата ми, аз не се бъркам в твоята. В моята кухня става каквото аз - 

- Станимире, не ме ядосвай от сутринта.Като твой шеф ти казвам, че  госпожица Андонова ще работи тук и точка.

- Андонова, като...

- Да, акантамеба такава. Андонова като дъщерята на Борис Андонов и очаквам от всички вас, идиоти, да се отнасяте с нужното уважение към нея защото иначе не знаете какво ще последва. Нещо неясно?

- Не, Царе. - накрая въздъхна. 

- Надявам се. Ако има нещо знаеш къде да ме намериш. – последното беше казано към мен и преди да успея дори да кимна в отговор той беше излязъл, оставяйки ме сама с тях.

- Е, както вече разбрахте казвам се...

- Да, да, разбрахме.

Измерих мустакатият старец с поглед. Той не си позволи да ме прекъсне! Някой да ми каже, че този зевзег не си позволи да ме прекъсне!

- Какво седиш? Заготовките теб чакат.

Моля?

- Нещо си се объркал, аз съм –

- Може ако искаш да си и английската кралица, но в моята кухня си новобранец, а новобранците се заемат със заготовките. Ако не те устройва вратата виждаш къде е. – той не ме прекъсна отново. Просто нямаше как да си е позволил да ме прекъсне за втори път. И нямаше как да е направил две от нещата, които мразех най-много в едно и също време и това бяха да ме прекъсва и да оспорва качествата ми на готвач.

Дишай, Ивалина. Не се превръщай в шеф Оливиер, лека му пръст. Как да не се превърна в него, като току-що го събудиха от дълъг сън, мамка му!

Изсмях се нервно и засмуках устни през зъбите си. Не искаш да знаеш току-що чий фитил запали просто и не искаш да знаеш защо в Монако казваха, че духът на шеф Оливиер се е вселил в мен.

...

Не знам за тук, но в Монако се носеше една легенда която възпитаваше всеки един главен готвач да уважава командата си, най-вече су-шефът и това беше легендата за Оливиер Абади, су-шеф живял през петдесетте години на миналият век. На пръв поглед бил нормален младеж, бил и женен, с две деца, работел в ресторанта в един от най-луксозните хотели в Монако, но това което обществото не знаело за него било това, че в продължение на две години бил мачкан от своят шеф, а именно шеф Пиер Готие или както бил по-известен „Чудовището". Той бил и все още е макар и кончината си страшилището на френската кухня. Оливиер търпял ли търпял тормоза от страна на шефа си докато една вечер нещата не ескалирали и той взел ножа си и го намушкал право в гърдите пред погледите на колегите си. Историята е мрачна, но беше и поучителна, защото той изобщо не бил единственият който се държал с подчинените си като с второ качество хора. Легендата за Оливиер все още витаеше в Монако и оттогава насам на нас, су-шефовете се гледаше доста по-добре, но един такъв Пиер аз виждах в този Станимир и усещах как духът на Оливиер се пробуждаше у мен и пъхаше доста разнообразни и кървави сценарии в главата ми с който честно казано нямах проблем. Не знам дали това се дължеше на мафиотската радиация, която ме облъчваше, но бях на секунди от това да хвърля ножа си по главата на този некадърник. Още щом видях как прави френски омлет ми стана ясно колко точно разбира от професията си. Щом според него френският омлет приличаше на американски кънтри омлет, то тогава аз бях Глория. Господи, прости ми че споменавах името на любимата ми певица точно в такъв контекст, но това беше престъпление спрямо френската кухня и Светият Омлет.

- Какво правиш? – Пиер, ъъъ имах предвид дядо ви Станимир надникна през рамото ми и спрях да наливам от бульона. 

- Ризото? – изгледах го въпросително, а изреченото от мен прозвуча по-скоро като въпрос. Този сляп ли беше> 

- Това го виждам. Бульона за какво ти е?

Моля? Вече на този етап не можех да сдържам шокът си и най-вече потресът и примигах на среща му.

- Как така за какво ми е? Бульонът е база на всяко ризото.

Нима този искаше да ми каже, че не слага бульон в ризотото? Какво му беше направило горкото ястие, та му причиняваше тази злина?

- Нима? – останах като втрещена, когато потопи една лъжица в тигана и после я пъхна в устата си, само и само за да изплюе всичко в мивката. – Прекалено мазно и има вкус на вода от варена кокошка. Ето, затова не слагаме бульон. Ново ризото. И слагай по-малко вино. – имаше наглостта дори да изблъска тигана от котлона, а на мен всичко ми трепереше от гняв.

Кулинарни Господи, моля те дай ми търпение защото усещам как изпускам контрола и съвсем скоро Оливиер ще се появи и ще стане много-много лошо.

- Поръчка за Велев. Фетучини с тигрови скариди. – поредната сервитьорка влезе в кухнята, размахвайки марката. 

- Заемам се! – Пиер, имам предвид, неграмотникът Станимир заяви и нагласи шапката си.

- Всъщност, шеф, той изрично заяви че иска шеф Андонова да го сготви.

- Моля?

Ха, вземи това, диатома такава. Обикновено не бях злобна личност, но в момента се пръсках от задоволство да гледам сразената физиономия на този псевдо шеф.

- Заемам се! – казах и го изгледах високомерно.

- Също така каза, че иска да му го занесете лично.

Щях да се изненадам, ако не беше така.

Подсмихнах се в посока на "шефът", който в момента забиваше лазерният си поглед у мен. 

...

- Къде си мислиш, че отиваш? – бях спряна от грамадата мускули пред вратата на офиса на Адеан. Моля?

- Нося обяд.

- Царят знае ли?

Добре, защо днес всички индивиди с умствен капацитет на чехълче се бяха наговорили да ме дразнят?

- Да, идиот такъв. Сам си го поръча.

- Не е в твоя полза да ми се дръвчиш.

- Е, познай какво? И в твоя не е. – усмихнах му се ехидно. – Прекарала съм осем години в овладяване на изкуството да използвам нож правилно, не ме предизвиквай, стрептококус такъв.

Нож! Нож! Нож! Нож! Нож, но, нож, нож, ноооож! И за него нож! Оливиер размахваше своят собствен такъв в съзнанието ми докато припяваше тази дума в ритъмът на песента от Пинко Розовата пантера.

- Просиш си белята. Може да се върнеш в дупката от която си изпълзяла. Шефът не иска да бъде притесняван.

Бога ми, наистина не исках да използвам тази карта, но май щеше да се наложи.

- А, аз не съм сигурна че същият този шеф ще бъде възхитена от начинът, по който си се отнесъл с приятелката му.

- Добър опит. Шефът няма приятелка.

- О, нима? – взрях се предизвикателно в очите на идиота. -Адеане, ела тук! – нададох вик и този остана смаян понеже си позволих да извикам шефа му по име.

Тапицираната врата на офиса се отвори и през нея се показа не кой да е друг, ами самият Адеан Велев и анаболният идиот просто се изпусна в гащите щом го видя.

- Проблем ли има, скъпа?

- Вече не. – стрелнах поглед, който крещеше „Казах ти" към глупакът и му се усмихнах нагло преди да се плъзна вътре.

- Вече втори твой служител ми лази по нервите и не отговарям ако свършат с ножове в гърдите, да знаеш.

- Какво има? – Адеан затвори вратата след нас, видимо озадачен. – Как е работата?

Погледът ми казваше „Ти сериозно ли?" докато оставях чинията му на масичката в офиса при дивана.

- Дообре, този поглед не ми харесва. Сядай, разказвай. Кой да бия?

Окапах на дивана и махнах шапката си, оставяйки я до мен и облегнах глава на облегалката

- Изглеждаш сякаш имаш нужда от питие.

- Имам нужда от усмирителна риза, защото ще убия онова безмозъчно водорасло, главният ти готвач. Кълна се, не е минал и един работен ден, а не мога да го трая. – изсумтях нервно.

Адеан въздъхна и седна до мен и изобщо не очаквах, че ще ме завърти с гръб към него и пръстите му ще заровят в напрегнатите ми рамене. О, окей, това беше хубаво. Отпуснах се в ръцете му и замижих с очи. 

- Какво има? Направил ли ти е нещо?

- Не спира да се заяжда. Първо ме сложи на заготовки, а после имаше наглостта да ме учи, мен, как се прави ризото. От коя квартална кръчма, в която се пекат кебапчета и кюфтета и се сервира шкембе чорба го намери?

- Заяжда се? – Адеан повтори и ме стисна малко по-силно за раменете.

- Ауу! Боли ме, идиот такъв. – изхленчих от болка и това го накара да се свести.

- Извинявай. – извини ми се, като целуна рамената ми, но аз изпуфтях и се дръпнах от него. Явно беше, е днес всички щяха да ме дразнят. – Хайде, ела да хапнем и се поуспокой малко, защото в момента изглеждаш така сякаш ще убиеш някой.

Само изглеждам? Пич, готова да го направя всеки един момент!

И защо по дяволите тук беше толкова топло? Изпуфтях отново и разкопчах куртката си преди да я метна до мен, сега оставайки само по един бял потник и работният ми панталон, но пак ми беше топло.

- Човек, или усили климатика или отвори прозореца, защото ще пукна тук, да знаеш.

- Бебе, добре ли си? Не е толкова топло тук.

Изгледах го лошо след този му коментар, а Оливиер точеше ножа си на воден камък в ума ми заплашително. Мамка му, не бях усещала присъствието му от толкова отдавна, но сега си компенсираше. Обикновено трудно бъдеше буден от някого, но днес така го бяха събули, че не мислеше да ляга да спи отново.

- Не ми професирай, а прави каквото ти казвам защото следващият с нож в гърдите ще си ти.

Изгледа ме странно, но усили климатика и усетих прохладата мигновено. Извади две чаши за вино, прибори и най-вече бутилка вино от шкафа, а на мен очите ми светнаха щом видях алкохола. Ела, бебчо, при мама! Има отчаяна нужда от теб.

Адеан мигаше озадачено щом ме видя да гълтам цялата чаша наведнъж.

- Още. – подадох си чашата към него, гледайки го през мигли, а той горкият просто ми наля още една чаша без да каже нищо. Смееше ли?

- Добре, мисля че е време да ми разкажеш какво точно се е случило.

- Служителите не спират да ме дразнят и повярвай изобщо не искам да бъда като онези които използват връзката си с шефа за лична облага, но главният ти готвач е пълен дебил който оспорва качествата ми в кухнята, а малоумникът ей там... – посочих към вратата. – ...не спря да ми се прави на интересен.

Челюстта на Адеан се напрегна и изпука пръсти, но после просто въздъхна.

- Ще оправим нещата, но искам първо да се поуспокоиш. Хайде, ела да хапнем. 

_________________________________________________________

ОЛИВИЕР И ПИЕР НЕ СА ДЕСЙТВИТЕЛНИ ЛИЦА И  ТАКОВА УБИЙСТВО НЕ Е ИМАЛО ИЛИ ПОНЕ АЗ НЕ ЗНАМ ДА ИМА!!!  КАТЕГОРИЧНО НЕ ОСМИВАМ ТАКИВА СИТУАЦИИ, А ЛЕГЕНДАТА Е ИЗМИСЛЕНА С ЕДНАТА ЦЕЛ ДА ОСВИДЕТЕЛСТВА СЛАВАТА, КОЯТО СЕ НОСИ НА ИВАЛИНА.