ХЕЙ-ХЕЙ! ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. 

Е, НА ПЪРВО МЯСТО ИСКАМ ДА ВИ ЧЕСТИТЯ ДНЕШНИЯТ ПРАЗНИК, НО Е ХУБАВО ДА  БЪДЕМ БЪЛГАРИ НЕ САМО ДНЕС, АМИ ВСЕКИ ДЕН. 

А, НА ВТОРО МЯСТО ИСКАМ ДА КАЖА ЧЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО МНОГО СЕ РАДВАМ ЗА ПОЛОЖИТЕЛНИЯТ ОТКЛИК КЪМ ТАЗИ ИСТОРИЯ. НЯМАТЕ И НА ПРЕДСТАВА КОЛКО МНОГО МЕ ЗАРАДВАХТЕ С ВАШИТЕ ВОТОВЕ, КОМЕНТАРИ И СЪОБЩЕНИЯ. ОБИЧАМ ВИ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! 

Е, С ТОВА КАЗАНО Е ВРЕМЕ ДА СЕ ПРЕХВЪРЛИМ КЪМ ГЛАВА ДВЕ И АКО ТЯ ВИ ХАРЕСА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ИВАЛИНА МОЖЕ И СЛУЧАЙНО ДА ОБЪРКА ХЛЕБНАТА СОДА СЪС СОДА КАУСТИК В ИДНИТЕ ГЛАВИ, ХД. 

НАУ ЕНДЖОЙЙЙЙЙ!

ОБИЧАМММ ВИИИ! 

*Ивалина*

Ако можех да опиша Адеан Велев с няколко думи, то те биха били следните: арогантен, нагъл, пълен гъз и с желание за смърт. По принцип не бях от хората, които желаеха нечия смърт особено откакто изпратих и татко, но Адеан...Бога ми, Адеан! Него бих го отровила собственоръчно и нямах предвид хранително натравяне, ами можеше и да се окаже че без да искам съм объркала содата за хляб със сода каустик. Случваха се и такива работи, все пак хората не бяхме безгрешни. Трябваше да призная, обаче, това държеше мислите ми настрана от татко и само заради това се крепях. Смъртта му ме удари тежко, за това и ми отне толкова много време да дойда. До последно отричах, но когато роднини и приятели на татко започваха да ми звънят и да ми предават своите съболезнования осъзнах, че уви беше истина и поредното доказателство за това беше когато видях че го нямаше в кухнята. Не викаше по никого, не хвърчаха храна или ножове, всичко дори беше спокойно. Плашещо спокойно и това показваше липсата му тук. Странното беше, че можех да го усетя. Усещах парфюма му и миризмата на цигари около себе си и можех да се закълна, че дори чувах и тежките чехли с които преди ходеше и това колкото ме плашеше толкова ме и успокояваше, защото без него едва ли щях да се справя с бедствието известно като Адеан. Не знам как очакваше от мен да остана тук и най-вече да работя за него при положение, че имах стабилна работа в петзвезден хотел в Монако и бях щастлива, защото следвах мечтите си и исках да направя татко горд дори и да не бях най-добрата дъщеря на света. Реално, кой беше? Съществуваше ли изобщо този митичен „най-добър човек"? Ако съществуваше моля да дойде и да забрани на шибаният бойлер да свършва топлата вода, защото иначе аз щях да се превърна в „Най-лошият човек" човек и да разкажа играта на целият свят. 

Направих физиономия при докосването от хладките струи вода и се убедих, че вече беше време да се разделяме. Знам, че не беше хубаво да се къпя толкова скоро след погребение, но не можех да се търпя; тялото ми лепнеше, а от косата ми течеше олио. Спрях душа и изстисках косата си от водата преди да подам крак извън душкабината и да изляза от нея изцяло. Дръпнах белият халат от закачалката и го навлякох, а пък бялата кърпа увих около косата си и я заметнах назад. Излязох от задимената баня и се озовах право в стаята, която се водеше моя за дните в които оставах тук едно време. Нещо на леглото хвана погледът ми обаче. Беше черен калъф за дрехи и върху нея имаше нещо, което приличаше на листче. Хммм, интересно. Сбръчках вежди и се приближих до леглото, за да взема листчето. Присвих очи, четейки почерка който можех да разпозная навсякъде и гневът отново ме обзе.

Чакам те в седем на вечеря долу. И облечи роклята.

Моляя? Че ти за кой се взе, бе зевзег?

Смачках листа и го хвърлих през рамо, въртейки очи. Вечеря друг път. Отказвах дори да бъда в едно помещение с него. Щеше да види той...отдавна не бях онова малко и наивно момиче, което правеше всичко което той кажеше. Отдавна не можеше да ме върти на малкият си пръст и определено отдавна не бях момичето, което го позволяваше само защото той беше по-голям и разбира се, секси, а аз влюбена в него. Слава Богу поне проявих малко разум и сама разбих мечтите си за него, когато разбрах че ще наследи бизнеса на баща си. Не се виждах с престъпник, още повече че пък бях пикла на шестнадесет на която тъкмо ѝ беше дошъл цикълът и беше изгубила девствеността си. А, и да бъда максимално честна не исках да бъда застреляна насред центъра или да остана вдовица на млади години. Това не влизаше в плановете ми, изобщо при това.

...

На вратата се почука, връщайки ме насила в нашият свят и с нежелание се наложи да затворя книгата и да я оставя на леглото. Отидох да отворя и костюмираният висок и широкоплещест мъж вдигна поглед и се взря в мен.

- Хей. – усмихнах му се. Това беше единственият нормален човек, който бе останал.

- Хей. – Виктор ми се усмихна в отговор, но после веднага свъси вежди в недоволство. – Защо не си облечена? Седем часа е.

Ооо, ама той бил сериозен? Мееххх.

- Ама, то наистина ли било? Аз мислех, че ме дразни.

- Да, Ивалина, наистина беше. - въздъхна Сега се оправи, моля те, че и без е кисел.

Ами, като е кисел да се неутрализира!

- Не го дразни, Иве.

- Това заплаха ли е? – вирнах вежда. Точно от него не го бях очаквала, по дяволите! 

- Не, просто приятелски съвет. Хайде, облечи си и да слизаме надолу, защото след малко ще започне да губи търпение.

- Оффф. – изпуфтях, въртейки очи с досада и тръшнах вратата в лицето му с досада. Дотук с мнението ми, че той беше единствения нормален човек тук. А, колкото до Адеан...искаше вечеря...е, щеше да я получи.

Токчетата ми тракаха по мраморният под на кухнята и се мъчех да вървя с темпото на Виктор, но това граничеше почти с невъзможното защото неговите крака бяха дълги, а аз имах скромните метър и седемдесет и ми беше малко трудно, но не се предавах ами вървях с високо вдигната глава. Излязохме навън и Адеан ме чакаше на масата, захапал отново отвратително смърдяща пура. Когато ме усети веднага се завъртя и забоде тъмните си злобни очи в мен, а аз едвам се въздържах да не завъртя моите. Навън все още беше светло и, слава Богу, топло, а морският бриз ме галеше приятно. 

- Закъсня. - беше първото нещо, което каза и аз завъртях очи. 

- Отнема време, за да изглеждаш добре. – усмихнах му се саркастично и седнах на стола срещу него, кръстосвайки крака, а казаното от мен хич не му се понрави. Едно младо момче дойде и ми наля скъпо Совиньон блан в чашата и аз се усмихнах на момчето, а то цялото се изчерви. Адеан, разбира се хвана това и го изгледа злобно, а момчето побърза да се изниже с наведена глава. – Е, господин Велев, на какво дължа тази чест? - нарочно избарабаних с дългите си нокти по чашата и наблюдавах с усмивка как гърдите му се издигнаха с гневната глътка въздух, която пое. 

- Не му отдавай толкова голямо значение. Тук сме за да обсъдим работата ти от утре. – той надигна чашата си малцова напитка.

- Забавно е да мислиш, че ще остана да работя за теб. Ще остана докато се минат четиридесет дни и се връщам обратно в Монако. Ако е заради парите за погребението ти обещавам, че ще ти върна всичко до стотинка.

- Не е заради парите, Ивалина. – в тъмните му очи се четеше сериозност. – Просто имам нужда от готвач.

- Имаш вече. – казах, визирайки онзи дебил в кухнята, който се опита да фланбира круши на стъклокерамичен котлон, но на принципа на газов. Не знам как дори този идиот беше завършил, но както и да е. Явно разчиташе на Прометей да дойде да му запали крушите. Къде ги намираха тези индивиди с по 48 хромозома му беше необятно, но ги срещах все повече и повече,

- Той е тук временно.

- Назначи го за постоянно тогава, аз си имам работа от която съм доволна.

- Имаше.

Глътката въздух ми приседна. Какво?

- Какво каза? – попитах след като овладях пристъпът си на кашлица.

- Обадих се тази сутрин в ресторанта, в който работиш и им казах, че напускаш.

Треснах чашата на масата и кристалът се счупи в ръката ми, а виното отиде навсякъде. Майка ти мръсна! 

- Направил си какво? – не успях да възпра избликът на гняв и се изправих.

- Седни. – казах през стиснати зъби.

- Престани да се държиш като пълен бастун и ми дай шибано обяснение кой ти дава правото да решаваш вместо мен, дявол те взел! Ти не можеш да се разпореждаш с живота ми!

- Седни. – повтори още веднъж, гледайки ме най-нахално право в очите ми.

- Няма да седна! Отговори ми на шибаният въпрос или Бог ми е свидетел-

- Казах.Да.Седнеш. – накъса изречението си злобно и изсъска, а аз присвих очи срещу него. Той продължаваше да ме гледа с наглите си тъмни очи изпод дългите си мигли, а гневът в мен клокочеше злокобно и заплашваше всеки момент да изкипи от мен.

- Няма да седна, Адеане! – упорито отстоявах мнението си.

- Няма, така ли? – мускулите на челюстта му заиграха, а очите му се присвиха до опасно тънки процепи. Изправи се от стола си и заобиколи масата. Отворих уста за да го захапя с нещо, но той хвана ръцете ми зад гърба и ме насили да си седна на задника. Отметна косата ми далеч от врата и се приведе, а дъхът му заигра по оголената ми кожа и затаих дъх. Усетих нещо хладно опряно в голото ми бедро и скришом погледнах надолу само за да видя че това беше дуло на един грозен и опасен пистолет. Плъзна го по мен бавно и нежно, по възможно най-извратеният начин, а аз бях скована от страх и не можех да мръдна. Вдиша дълбоко, а после изпусна тази глътка въздух и аз затворих очи, студена пот избивайки по челото ми щом усетих студеният метал да се забива под ребрата ми отляво. – Знаеш ли, перличке...противно на очакваното хич не искам да те убивам, но продължиш ли да се държиш така се боя, че няма да ми оставиш друг избор. Толкова ли е трудно да се държим цивилизовано, хм? Някога бяхме приятели помниш ли? Бяхме близки...повече от близки...- гласът му беше опасен и толкова опасен, че ме караше да преглъщам през няколко секунди. Същият този пистолет продължаваше изследователска мисия, като следваше всяка извивка на тялото ми и накрая спря точно между рамото и шията ми и не бях вярвала, че ще го кажа но хладнината ми подейства успокояващо. Не знам защо думите му и този пистолет ме хванаха така неподготвена, че сърцето ми да се разлумка така и цялата ми кръв да се качи в главата. Дали беше, защото аз като всеки друг нормален човек се страхувах за живота си? Или пък беше нещо друго, защото не смятах че той можеше наистина да ме убие. Вярно, беше коренно различен, от онзи Адеан който аз познавах нямаше и следа, но чак пък да ме убие? Не знам, може би бях прекалено голям оптимист, но не мислех че той можеше да ме убие колкото и дразнеща да бях.

- Какво има, перличке? Езика ли си глътна? Къде е голямата ти уста сега, а? – идеше ми да му разбия устата, заради арогантността и задоволството които се лееха от нея. Не казах нищо, а просто стиснах зъби и го изгледах злобно. Злобният му и болен смях накара стомаха ми да се свие.

- Господин Велев, да сервираме ли вечерята? – женският глас идвайки от няколко метра от нас ни прекъсна и той се отдели от мен. Слава Богу!

- Да, Рени. – Адеан отвърна строго и ощипа носа си, връщайки се на мястото си докато аз все така опитвах да успокоя препускащото си сърце.