ОП, ОП! ЗДРАВЕЙТЕ-ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. Е, ПОДНАСЯМ ВИ И ТАЗИ ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ В ТАКОВА КОЛИЧЕСТВО КАКВОТО Е НЕСТИХВАЩАТА МИ ЛЮБОВ КЪМ ВАС. 

ОБИЧАМММММ ВИИИ! 

ЕНДЖОЙЙЙЙ!

*Ивалина*

Не мигнах цяла нощ или по-скоро остатъкът от нея. Не спирах да превъртвам последните събития в главата си и се чувствах предадена от собственото си тяло, защото не спираше да ми напомня и да си противоречи. Разумът ми говореше едно, а сърцето друго преди да спре изобщо да разговаря с мен след като реших да послушам събрата му. Още помнех погледа му, когато му казах всичко това. Сякаш за пръв път не се скри зад паравана и позволи на емоциите си да бъдат видими. Няма да лъжа, заболя ме, но беше по-добре така. Нямаше как да има каквото и да било между нас, ако не се науча да го приемам такъв какъвто е, а това беше нещо което поне на този момент не можех да направя. Не можех да преглътна факта, че той беше престъпник. Исках, но не можех. Преди години мислех, че ще мога, но тогава не си давах сметка че това ще означава късни излизания, прибирания по никое време пиян или целият в кръв. Не издържах. Губех мъжа когото обичах бавно по бавно, мафията ми го отне, и затова я мразех и в червата си. Преди Адеан да поеме по този път беше коренно различен, но мафията го промени изцяло и изкорени човека от него, превръщайки го в студен, безскрупулен престъпник и аз не можех да продължавам да гледам как той изчезва. Да се откажа от любовта си беше най-трудното решение, което бях вземала някога но нямах друг избор. Опитах да го накарам да се откаже, но това завърши зле защото той в прав текст ми каза, че мафията е по-важна от мен. Как да не си тръгна?

Спрях душа и изстисках косата си. Подадох крак извън кабината и стъпих на меката постелка. Увих тялото си в хавлия, а после и косата и се заех с обичайната си сутрешна рутина.

Веднъж готова и облечена просто вързах косата си на лайно и слязох в кухнята. Първата ми работа беше да си пусна кафе, тъй като имах повече от отчаяна нужда от него Днес понеже не бях в особено настроение направих английска закуска за всички. Не беше нищо особено, но те ѝ се израдваха. Е, Виктор и Стефан поне, Адеан беше зает да щрака на лаптопа си и дори не ме отрази. Отново сме на фаза лед.

- Оххх, майко, ето за това те обичам! – Стефан възкликна щом видя отрупаното плат с яйца, наденички, бекон и препечени филийки. – Ти си ни златото, кълна се.

Засмях се въпреки че излезе леко пресилено и оставих закуската по средата.

- Приятен апетит, момчета. – обърнах се към Виктор и Стефан.

- Няма ли да закусваш с нас? – Виктор свъси русите си вежди.

- Не, не съм гладна. – отвърнах му с тънка усмивка.

- Седни да закусваш, Ивалина. – твърдият глас на Адеан ме накара да вперя поглед в него и да вирна вежда в чиста изненада.

- Казах, че не съм гладна.

- А, аз казах да седнеш да закусваш с нас. – затвори компютъра и мрачните черни се взряха в моите.

- Иви, хайде де.

Съгласих се да остана и да хапна заедно с тях само заради момчетата. Закуската беше отвратително тягостна. Седнах при тях само защото не бях в настроение да правя сцени, но ме изненада факта че той дори ми проговори. Очаквах отново да се прави че не съществувам или пък още по-зле – да се държи като задник, но засега той не даваше такива признаци. Просто се хранеше в пълна тишина, а аз вее петнадесет минути дъвчех едно яйце и две парчета бекон. Нямах апетит. Ако трябва да съм честна дори ми се гадеше от миризмата докато готвех, а това не ми се случваше често.

- Оправяй се, след час тръгваме за Бяла. – Адеан избърса устата си със бялата салфетка и остави приборите си върху чинията.

- Моля? – вдигнах поглед към него.

- Обещах ти да отидем да видим баба ти и дядо ти, нали така? – накриви вежда.

- Мога да отида и сама, не е нужно да идваш.

- Когато обещая нещо го правя, Ивалина. – изправи се от масата. – Както казах, чакам те долу след час.

...

- Добре де, Иве, защо просто не си дадете втори шанс? Видно е за всички ни, че още се обичате. Просто трябва и двамата да преглътнете това проклето его и да спрете да живеете в минало, не е толкова сложно!

Ако знаех, че ще последва такава лекция от леля Кремена изобщо нямаше да слизам при тях с Цвети щом видях, че са дошли на работа. Не било сложно ли? Защо тя не опиташе да се впусне във връзка с  мъж, който един момент се държи мило, а в другият е лед. Не знам за нея, но аз не бих издържала на това отново.

- Нужно ли е да казвам защо? – взрях се питащо в нея и отпих от второто си кафе за тази сутрин.

- Ама, като си го слагахте два дни под ред не ти пречеше какъв е, нали? – изгледа ме осъдително докато забърсваше плота и аз се нацупих . Това сега не беше честно.

- Беше момент на слабост.

- Първият път е момент на слабост, вторият е на желание. – Цветелина се обади и аз вирнах вежда в нейна посока.

- Вторият път бях надрусана като кон, ще ме извиняваш. – подвикнах.

- Но отиде при него, а не при някой друг, нали? Просто му дай шанс, няма какво толкова да загубиш.

Мхммм, да, едно сърце и принципи не са нищо. Пфф, да си имах и проблемите.

- Хайде ти точно да не ми го казваш това, защото две години не правиш нищо друго освен да събличаш Стефан с поглед, а същевременно се правиш на ощипана стане ли въпрос за него. 

- Ивалина! – и двете възкликнаха срещу мен, а аз вдигнах ръце и ги погледнах въпросително. Какво пък толкова казах? Бях права, по дяволите. 

- Готова ли си? – аромата на силен мъжки парфюм се появи в кухнята още преди Адеан. Изненадващо този път беше изтупан в прасковена риза и черен панталон. Косата му все още беше мокра и блестеше палаво. Винаги съм казвала, че няма нищо по-секси от току-що изкъпан и преоблечен мъж, особено пък в риза...По дяволите, какви ги приказвах? Млъкни, Ивалино, млъкни! Отърсих се от тези мисли и въздъхнах. Боже, не бях вярвала че ще го кажа, но за пръв път бях благодарна че се появи и ме измъкна от този разговор.

- Аха. – кимнах и станах от стола и взех картонената чаша с кафето си в едната ръка, а в другата чантата си и сложих слънчевите си очила. Той потропваше с крак и въртеше автомобилен ключ около пръстите си докато чакаше кафето му да стане готово, а щом това се случи грабна картонената чаша на Lavazza и той самият.

- Приятно прекарване и поздрави на баба ти и дядо ти! – леля Кремена ни се усмихна.

- Мерси, ще предам. – усмихнах в отговор и с Адеан излязохме навън. Щракна копчето на дистанционното в ръката си и бялата G class-a изпилка в отговор. Изненада ме, когато ми отвори вратата и я задържа докато не се качих преди да я затвори, да заобиколи и да се качи и самият той. Оставих кафето си в поставката и сложих колана си. Той остави чашата си до моята на поставката и врътна ключа, а когато колата изръмжа от колоните измбумча най-мазната възможна чалга. О, уеу. Добре, слушах такава музика, но за момента това ми идваше леко прекалено. 

- Оф, Стефане, омръзна ми от селските ти изпълнения. – Адеан изръмжа раздразнено и намали музиката преди да започне на щрака по мултимедията. – Ей, това вече е нещо друго. – спря да ровичка, когато отвори папката „Гръцко" и не се чуха първите акорди на Fenomeno.

E, вече бяхме готови и потеглихме.

Бяхме потънали в мълчание. Адеан шофираше и барабанеше с пръсти по кормилото в ритъма на музиката, а аз бях притихнала в седалката си и единствено гледах пътя. Е, докато не реши да свие на първият Лукойл и не угаси двигателя, като все пак ми остави музиката.

- Искаш ли нещо? – обърна се към мен.

- Само цигари. – отвърнах с половин уста.

- Добре. – отговори по същият начин и излезе от колата, затваряйки вратата след себе си. Наблюдавах как повдигна панталона си и каза нещо на момчето, което дойде да зареди преди да изчезне вътре в бензиностанцията. Върна се пет минути по-късно с една голяма бутилка вода и кутия шоколадови бонбони в ръце. Отвори вратата и ми подаде нещата преди да се качи и той самият. Не можах да скрия изненадата си когато видях, че ми беше взел точните цигари при това без да ме пита какви искам. Хм, беше наблюдателен, признавах му го.

...

Този човек винаги бе успявал да ми вменява вина. Ето и сега аз се чувствах виновна за това, че не си говорехме и мразех това чувство. Не исках да се чувствам виновна за това, че не можех да загърбя принципите си и да му шанса, който искаше. Аз ли бях виновна наистина? Толкова ли беше лошо да мислиш за себе си и да искаш да се предпазиш и най-вече да предпазиш сърцето си? Не мисля така, но Адеан го изживяваше по този начин. Все едно неговото сърце бяха разбили преди осем години. Все едно той беше този, който беше поставен на второ място и му се каза в очите че беше така. Все едно аз избрах нещо друго пред него. Мислеше, че не ми е било трудно да взема това решение тогава, а всъщност беше. Това беше най-трудното решение, което бях вземала някога, но и на-доброто защото трябваше да махна отровата от живота си, а тогава той се превръщаше именно в такава. Не исках да се чувствам виновна сега, но явно той мислеше по друг начин и не можеше да разбере, че докато не спре именно така не бих могла да му дам този шанс. Вярно, сега не ми крещеше или заповядваше, но беше студен което се очакваше. Дано само пред баба и дядо да не правеше сцени, защото щеше да ми дойде в повече. 

Когато паркирахме пред къщата на баба и дядо внезапно чувство на тежест ме обзе. Насечена въздишка се надигна от мен докато махах колана си, а старите спомени се появиха един по един. А, когато видях червената Лада, която все още беше паркирана в двора сърцето ме сви. Не бях вярвала, че ще я видя отново. Надявах се дори, че беше отдавна върната на вторични, но ето, червената антика беше тук и още пазеше спомена за всичко което бяхме вършили в нея и в момента ми се подиграваше. Мамка му, дори виждах как решетката се превърна в уста и започна да се смее истерично, като цялата се тресеше. Какво по дяволите? Разтърсих глава и когато примигах тази илюзия изчезна и Ладата си беше все така статична. Добре, вече официално полудявах.

Адеан угаси двигателя и си пое дъх подобно на мен.

- Направи ми услуга, нека поне пред тях да се държим нормално, става ли?

- Не знам за какво говориш. Аз си се държа нормално. – сви рамена и аз завъртях очи, въздишайки отново. Боже, щеше да бъде дълъг ден.

Адеан излезе пръв и взе бонбоните преди отново да ми отвори вратата. Подаде ми ръка да сляза и огромна каракачанка се спусна към вратника, лаейки ни ожесточено. Видях дядо в гръб да шета нещо из градината, а кучето така и не спираше да се злоби. Добре, явно не ни харесваше поради някаква причина.

- Шарик, какво пак си се разлаял, бе момче? – обърна се и когато погледите ни се срещнаха през мрежестата ограда се усмихна и се изправи. – Иве?

- Здрасти, дядо.