СЪРАТНИЦИ, КАКА ВИ Е ОТНОВО ТУК С НОВА ГЛАВА СЛЕД ДОСТА МЪКИ, ХД! ИЗПЛУВАХ ОТ КУПИЩАТА ДОМАШНИ И РЕДАКЦИЯТА НА БЪДИ МОЯ (ДА, ОТНОВО Е НАЛИЧНА)

НЕ ЗНАМ КАКВО ДА КАЖА БЕЗ ДА ИЗДАВАМ, НООООО МИСЛЯ ЧЕ ЩЕ ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКВО ГЪРЦИТЕ ОБИЧАТ ДА ТРОШАТ ЧИНИИ СЛУШАТ СИРТАКИ.

*Ивалина*      

-      Ивалина, отвори вратата! – блъскането по вратата ме накара да подскоча между хлипанията. – Ивалина, хайде де! Извинявай! Не исках да го кажа. Хайде, перличке, отвори. – гласът от другата страна внезапно стана по-нежен, но не се поддавах.  Мразех да плача. Мразех раздиращите хлипове, мразех и горчивите сълзи които падаха от очите ми. Толкова време опитвах всячески да ги удържам и сега...сега просто се предадох и ги пуснах. Цяла седмица правех всичко възможно да не мисля за него...да не мисля, че ме нямаше и успях да дойда едва когато бе твърде късно, защото помислех ли си го дори и за секунда - бях дотам както се и случи сега. Толкова се опитвах да удържам тези емоции, че накрая те взеха контрол над мен. – Иви, моля те. Пусни ме вътре. Наистина съжалявам. Позволи ми да оправя нещата.

Да оправи нещата ли? И как по-точно щеше да оправи нещата? Нямаше как да оправи нещата. Никой не можеше.  Нямаше как да върне баща ми. Нямаше как и да ме телепортира по-бързо тук, за да бъда до него. Нищо не зависеше от него. Гадната истина беше, че дори не можех да му се сърдя защото той беше прав. Не бях тук, когато баща ми имаше нужда от мен и дори не успях да се сбогувам като хората. Бях го виждала за последно на миналата Коледа и то защото той дойде при мен в Монако. Каква дъщеря бях? Пред хората се правех че нищо не се е случило, а таях всичко в себе си и гледах да се ангажирам с всичко друго, само и само за да не мисля за него?

-      Ивалина, моля те! Моля те, перличке. – въздъхна изнемощяло и можех да се закълна, че чух истинско разкаяние в гласа му. Не. Ивалина, не се поддавай. Просто беше добър актьор, нищо друго.  – Иви, плашиш ме. Отвори вратата, моля те.

Мълчание. С това го дарявах.

-      Ивалина, отвори шибаната врата преди да я разбия! – подскочих от рязката смяна на тона му и един издайнически хлип избяга от мен, разваляйки прикритието ми. Чух го да си поема глътка въздух от другата страна и после вратата се изблъска и гърбът ми усети това. Мамка му, той не се шегуваше че ще я разбие! По-добре наистина да отворех отколкото после да трябваше да плащам за ремонта. С опашка между краката се изправих от пода и завъртях топката, отключвайки. Отворих вратата и първото нещо което видях беше гневното му изражение, ала то бързо бе заменено от друго. Черните очи се смекчиха със съжаление и брадичката ми потрепери и нещо в очите му се пречупи

-      Мамка му, Иви. Съжалявам. Ела тук. – разпери ръце и ме прегърна, а аз явно само това бях чакала защото рухнах право в ръцете му.

...

-      Съжалявам. – той промълви, слагайки край на тишината която бе възцаряла над нас. Отворих очи и първото нещо, което видях бяха неговите нежни, черни такива. Въздъхнах. Истината беше, че нямаше за какво да се извинява, тъй като беше прав. Беше ми трудно да го призная, но той беше прав. Той беше до татко, а аз не бях. И това щеше да ме измъчва години занапред. 

-      Беше прав, колкото и да боли, беше прав. Не бях до него, по дяволите, дори не се държа адекватно. Истината е, че не знам как да се държа в такива ситуации и се чувствам гадно. Предпочитах да се правя, че нищо не се е случило и да тая всичко в себе си.

-      Всеки се справя с мъката различно в крайна сметка. – отвърна ми и подпря глава върху моята, галейки ме успокояващо с длан по голите ръце. – Твоят начин беше да се държиш нормално и честно казано ти завиждам за това, защото аз не съумях тогава. Няма защо да се чувстваш гадно, ако нещо дори не би му било приятно да те вижда да плачеш. Той мразеше да плачеш, знаеш.

Знаех, мамка му, знаех. Знаех го при това много добре, но вече ми беше омръзнало да трупам всичко в мен.

-      Не се обвинявай, Иви.

-      Как да не се обвинявам, като беше прав?

-      Не бях прав, а злобен. Има разлика. – протегна ръка едва-едва и помилва скулата ми с кокалчетата си, а нещо в мен се преобърна щом той направи това. Бях забравила това. Бях забравила и нежният Адеан и това истински ме объркваше. Той ме объркваше. В един момент беше онзи суров и безскрупулен мафия бос, на когото не му пукаше какво ще каже или дали ще те разплаче, а в другият беше този Адеан когото познавах и...все още обичах. В такива моменти, когато връщах лентата назад и си припомнях миналото дори се псувах защото бях една истинска глупачка, за да обичам един и същи мъж макар и да не бяхме заедно вече от осем години. Не само защото ми беше бивш, ами защото мъжът когото обичах се беше превърнал в камък, на когото не му пукаше дали ще те нарани или не. Този мъж предпочете престъпният живот пред мен, после осем години мислеше, че има пълен контрол над живота ми, държеше се отвратително с мен, после го пускаха братята и се държеше мило само и само за да се държи гадно отново, после ме дрогира и сега...сега отново се държеше добре. И това разказваше играта на мозъка ми.

-      Защо го правиш?

-      Кое?

-      Защо се държиш така? В един момент си студен като лед, а после си мил. Объркваш ме.

-      Искаш ли истината? – взря с питащо в мен, а аз просто кимнах. Не бях сигурна дали тази истина ще ми хареса, но беше по-добре да я знам отколкото да си блъскам главата. – В началото беше, защото исках да те нараня така както ти нарани мен, като ме остави. Исках да те мразя, но истината е че не мога. Не мога да спра да те обичам и когато ми каза одеве...че ме мразиш. – преглътна с трудност щом изрече последните три думи. – Накара ме да осъзная, че не мога го продължавам да го правя. Нека се помирим, перличке. Наистина. Без повече игрички, без повече скандали. Нека наистина започнем отначало и да си припомним времето, в което обичахме да сме заедно.

-      И онази вечер каза същото.

-      И сега го казвам и все още го мисля. Наистина съжалявам. Знаеш ли какво? Защо не излезем?

-      Какво?

-      Да излезем някъде, само двамата. Можем да се разходим с яхтата. Имаш нужда малко да се разнообразиш, а и ще можем да поговорим без да се страхуваме че някой или нещо ще ни прекъсне.

Всъщност, бих могла да се възползвам от малко разнообразие.

-      Добре. – прошепнах.

-      Хайде, иди да се оправиш. Аз ще се обадя да приготвят яхтата и ще ни поръчам вечеря. - устните му докоснаха челото ми и топлината обзе цялото ми тяло. Беше се минало толкова много от време от както за последно бях получавала този мил и нежен жест.

Въпреки че си повтарях, че не беше нищо сериозно момичето в мен все пак се вълнуваше докато обличаше флоралната лятна рокля, напръска се с любимият си Chanel №5 или докато слагаше огромни количества пяна в косата си. Получих съобщение от Адеан, че ме чакат отвън когато съм готова. Реших да не го карам да ме чака повече понеже и без това вече девет часа вечерта минаваше. Взех си малката чантичка, в която сложих портмоне, телефон и цигари и вече бях официално готова. Измъкнах се от стаята си тихомълком, а когато излязох отвън слънцето тъкмо залязваше. Бялата S-class-а беше паркирана пред фонтана отпред и Адеан ме чакаше облегнат на нея облечен в обичайната бяла риза, бял панталон и бели мокасини. Отиваше му, обаче. При това много.

-      Красива си. – усмихна се щом ме видя, а аз сведох поглед и несъзнателно прибрах един кичур зад ухото си. – Готова ли си да тръгваме?

Единствено успях да кимна в отговор и той ме изненада, когато отвори задната врата за мен. Потънах в комфорта на кожените бежови седалки и той затвори след мен преди да се качи и той самият отзад. Пътят до Яхт клуба не беше по-дълъг от пет минути и аз попих гледката на сякаш стотиците акостирали яхти; от най-малките до най-големите.

-      Ще ти звънна кога да дойдеш да ни вземеш.

-      Добре, шефе. – гологлавият шофьор кимна, като ми направи впечатление че дори не поглеждаше към мен. Адеан излезе пръв и аз самата тръгнах да си отварям, но бях изпреварена от него. Отвори вратата и ми се усмихна широко докато ми подаваше ръка. Аз самата несъзнателно се усмихнах и подадох ръка също, а щом се докоснахме тръпките пропълзяха по мен и заподскачаха игриво по кожата ми. Подадох крак навън и излязох от колата, а той затвори вратата след мен преди да тръгнем ръка за ръка. За пореден път си доказах, че докосването имаше памет защото се беше минало толкова много време откакто бях държала ръката му, а не се усещаше така. Усещаше се сякаш никога не се бяхме пускали и бе все така топло, че имаха силата да ме накарат да забравя че най-вероятно убиваше с тях. Спряхме пред една голяма яхта, на която той пристъпи с лекота и ми помогна да се кача вътре.

-      Ехааа! – възкликнах щом попих гледката на красивата яхта. Те не бяха нещо особено за мен и трудно се впечатлявах, все пак работех на крайбрежен хотел в Монако и всеки втори клиент разполагаше с такава, да не говорим и че бях готвила на яхтата на принц Албер. Каква ти яхта, то си беше кораб направо. Както и да е, това което се опитвах да кажа беше, че рядко се впечатлявах от нещо, а тази яхта успя да ме впечатли. Беше толкова семпла, а същевременно голяма.

-      Настанявай се. – посочи ми с поглед към меката мебел и масичката.

...

Слънцето отдавна беше залязло и лунните лъчи играеха по морските вълни които поклащаха лодката. Тъкмо бяхме хвърлили котва, километър или два навътре в морето и гледах в захлас блещукащите светлини на близките градове. Бяхме сам сами в морето и ако някои това ги плашеше, то на мен ми действаше точно обратното. Обожавах го. Именно и затова бях избрала да се установя в Монако, защото ми напомняше на дома. Винаги съм обичала морето и всичко свързано с него. Тактувах си с пръсти ритмичната гръцка песен, която свиреше отвътре и си припявах докато надигах чаша с узо и цигарата димеше между пръстите ми. Имаше нещо толкова отпускащо в целият този сценарии – лодката която се лъкатушкаше по леките вълнички, гръцката музика, узото и тютюнът, който бе останал единственият ми порок след Адеан. И като заговорихме за него... той се върна отвътре с чинии и прибори в ръце и ги остави на масата пред мен

-      Е, ваше кулинарно превъзходителство, макар и да бледнее пред вашите магии в кухнята ви представям вечерята ви. Розови домати с бурата. – отвори едната кутия от нея се показаха апетитно изглеждащи розови домати и любимата ми бурата. – За предястие, любимите ви миди Сен Жак с масло и лимони и за основно, на вашето внимание представям, сочен иберико секрето стек гарниран със билкови печени картофи и сос от бяло вино и горчица. И за десерт шоколадова торта Линд.

През цялото време докато обясняваше и отваряше кутия след кутия гледах и мигах, не способна да повярвам че всички тези думи бяха излезли от неговата уста.

-      Научи всичко това? – подръпнах сакото му отново, защото бе започнало да се свлича по рамената ми и издишах дима от цигарата си на решетка през зъбите.

-      Разбира се. Изкарах курсове пред години. – сви рамена превзето и аз вирнах вежда недоверчиво.

-      Добре де, назубрих го от менюто. Хайде сега. – накрая просто въздъхна, въртейки очи с досада и аз се засмях.

-      Непоправим си.

-      Но пък адски любим. – намигна ми и аз се усмихнах.

-      Не бързай толкова, Евгений Онегин. Дори не сме на среща.

-      Би могло да бъде, ако кажеш. Само едни свещи трябва да сложа. – хитра момчешка усмивка озари лицето му.

-      Хайде да вечеряме просто. Не ме карай да съжалявам, че изобщо се съгласих след всичко. – въздъхнах, издишвайки и последният дим от цигарата която в момента гасях в металният пепелник. Ритмичната песен свърши и след нея започна друга, която от началото ѝ знаех че щеше да бъде някаква балада и въздъхнах. Мразех любовни песни. Той се ослуша и това ме накара да наклоня глава озадачено. Какво го беше прихванало този отново?

-      Танцувай с мен. – пред мен се озова една отворена длан.

-      Какво? – едва не се задавих върху глътката анасонова напитка.

-      Танцувай с мен. – повтори отново и изражението му беше напълно сериозно. – Само един танц, моля те.

Не го бях чувала да се моли толкова колкото го бях чула днес. По-конкретно от след като се скарахме насам.  Нямах какво повече да губя, предполагам. Поех ръката му и той ме изправи на крака. Обвих ръце около тила му, а неговите той постави на ханша ми и започнахме да се поклащаме под нежните гръцки ритми, а той запя до ухото ми тихо.  Нямах си и на идея за какво се пееше в песента, но обичах да слушам гласа му още от малка. Винаги успяваше да ме пренесе в други измерения щом ми запее, беше толкова успокояващо че ме караше да спра да мисля за всичко друго без него.

-      Πάει καιρός που έχει η αγάπη να φανεί είναι όλα αλλιώς δεν είναι όπως στην αρχή. Κόκκινο χρώμα δεν υπάρχει έχει χαθεί Γιατί , γιατί πρέπει το τέλος μας να ρθει

(Времето докато се появи любовта, си отива всичко е различно, не както в началото Червеният цвят не съществува, изгуби се защо, защо нашият край трябва да дойде.)

-      Είσαι κάπου εκεί μακριά Μα αν θα έρθεις όπως παλιά Έχω εδώ μονο για σένα μια αγκαλιά.

(Ти си някъде много далеч, но ако дойдеш както направи в миналото имам една прегръдка само за теб.)

-      Έλα να δεις στην ψυχή μου πως λείπεις τα έχω όλα αδειάσει να έχεις χώρο να μείνεις καιεί ο καημός μεγαλώνει δεν σβήνει μες την σταχτη θα βρείς την δικη σου ευθύνη.

(Ела и погледни в душата ми, че ми липсваш изпразних всичко, за да има място където да останеш копнежа изгаря, расте, не избледнява в пепелта ще намериш своята отговорност.)

-      Νύχτα στην νύχτα και η αγάπη είναι καρφί πως κινδυνεύει στην συνήθεια να καεί Πως ξεθωριάσει και αδειάσει η στιγμή Γιατί , γιατί πρέπει το τέλος μας να ρθει.

(Нощ след нощ, а любовта е нокти, която е застрашена от навика си да изгаря моментът избледня и се изпразни защо, защо нашият край трябва да дойде.)

Силата която притежаваше този дълбок тембър беше неземна, с топлият поглед с който ме гледаше подпомагаха действието му. Дори не разбрах кога песента бе свършила и беше придобила мъчително бавно темпо подобно на нашият танц.

-      Σε αγαπώ. – прошепна и заглади един паднал кичур зад ухото ми.