Жаклин Лакроа седеше на стъпалата на Метрополитан опера. Големите й кафеви очи се бяха вгледали в нещо, което и тя не знаеше какво е. Мислите й бяха навсякъде, а в същото време и никъде. Не мислеше за нищо определено, но усещаше тежестта на случките от последните няколко дена. Единственото нещо върху, което се беше фокусирала беше малката тюркоазена кутийка от Тифани, която прехвърляше в ръцете си. Без да осъзнава развърза бялата панделка и капакът падна в ръцете й. Докато бързаше да затвори кутийката преди огърлицата да изпадне дойде първата й мисъл от петнадесет минути – Одри Хепбърн беше лъжкиня.

В ,,Закуска в Тифани", Одри успя да убеди Жаклин, че винаги, когато нищо не е наред може да отиде до Тифани и всичко ще се нареди. Е, отидете то Тифани и си купи огърлица, защото мислеше, че красива покупка би й помогнала повече. Е, не й помогна. После си спомни как за разлика от нея Холи Голайтли не можеше да си позволи нищо от Тифани и може би това е причината лошите й мисли да се изпаряват- минава покрай магазина и после мислите и са обзети от всички красиви бижута, които иска да си купи вместо от лоши и мрачни неща. Имаше и още една причина защо може би магазинът за бижута не успя да излекува тъгата й- Одри отиваше там, когато се страхуваше, но не знаеше от какво.

Жаклин знаеше от какво се страхува- от живота, но не беше сигурна какво точно от живота я плаши – от всичко, което й се е случило или от всичко, което й предстоеше да се случи. Точно сега се страхуваше от безкрайността на вселената, която я караше да се чувства толкова малка и незначителна. Чувставше се сякаш беше всмуквана по-дълбоко и по-дълбоко в голямата бездна, в която беше паднала преди точно четири дни. Не, всъщност беше паднала в тази дупка много отдавна, но сега падаше все по-надълбоко. Можеше да си спомни деня, в който падна вътре, но не можеше да си представи какво беше чувството да не е вътре. Щеше да е хубаво ако имаше кой да я издърпа навън, но си нямаше никого. От няколко дена беше останала без семейство, не можеше да нарече нито една нейна позната своя приятелка.

Най-накрая се реши да се прибере у дома, което означаваше да пресече улицата и да влезе в отсрещната сграда. Сутринта се върна от Роуд Айлънд и от няколко часа избягваше да се прибере у дома. Последният път, когато си беше вкъщи знаеше, че на около три часа път си има някого, но вече и този човек го нямаше.

Жаклин произлизаше от богато семейство, с всички семейни пари и заплатата от „W" можеше не само да си позволи апартамент на Пето авеню, но и цяла многоетажна къща. Избра живота в жилищна сграда защото се чувстваше по-сигурна, когато петнадесет етажа под нея имаше портиер и охрана.

След като пресече улицата, портиерът й отвори входната врата и тя се обърна назад, за да погледне света зад нея сякаш за последен път. Докато гледаше всички тези хора навън и знаеше, че не може да разговаря с никой от тях се убеди, че ще е най-добре през седмицата, която й бяха дали за отпуск да си седи у дома. С тази мисъл обърна гръб на Пето авеню и влезе във входа на сградата и се запъти към стълбището.

За сграда на подобна улица беше логично да има асансьор, но Жаклин никога не го използваше. По някаква причина мисълта да изкачва стълбите от петнадесетия етаж беше по-привлекателна от тясно задушливо пространство, което можеше всеки момент да спре.

Винаги, когато изкачваше стълбите бягаше докато остана без дъх, после последните пет етажа ги изкачваше едвам-едвам, запъхтяна. Бягаше зашото имамаше чувството, че нещо я преследва. И тя не знаеше какво, но винаги имаше чувството, че има нещо, което ако не бяга ще я застигне и хване. Беше говорила с учител по психология в Браун, който й беше дал логично обяснение. Явно има проблеми, които е оставила неразрешени, защото винаги бяга от тях. За това винаги има чувството, че нещо я преследва, не я преследва физически обект, а миналото й. Опитва се да избяга, но накрая остава без дъх и неразрешените й проблеми я връхлитат като вълна. И когато вълната премине всичко се повтаря отново. Разбира се, това беше добро обяснение за колежански психолог, но на нея не й изглеждаше логично. Единственият й проблем в миналото, който според нея е останал неразрешен бе, че не я приеха в Принстън. Въпреки че, когато я приеха в Браун беше един от малкото щастливи моменти в живота й. Но се беше примирила с вичко, което й се беше случило. Не приемаше, че винаги е било справедливо, но приемаше, че нейният живот бе нечестен, че на нея не й е предписано да се случи нещо хубаво. Все се надяваше, че ще стане като в някой стар филм- когато всичко изглежда загубено, точно преди финала щеше да има обрат на събитията, който да доведе до щастливия край. Но в моменти като този си припомняше, че не всички стари филми имат щастлив край и нейният просто е един от тях.

Между дванадесетия и тринадесетия етаж стигна до заключението, че стълбището прилича на бездната, в която пропадаше. Колкото по-нагоре се качваше, толкова по-изтощена се чувстваше, докато накрая не стигнеше дъното си ( етажа си), но в бездната беше обратното- колкото по-надолу отиваш, толкова по-зле се чувстваш, но накрая стигаш дъното. А щом си стигнал до дъното вече няма какво повече да ти се случи и няма накъде повече да пропаднеш. Жаклин беше изгубила началото на бездната от погледа си отдавна, но тогава виждаше изходът и нямаше никаква представа, че пропада. Сега между тъмнината се чудеше къде беше края на тази бездна? Нямаше шанс да намери изхода, единственият път беше само надолу. От знанията й по астрономия, а те не бяха много, предполагаше, че черните дупки имат отворено дъно. Това означаваше, че може би трябваше да премине през цялата дупка докато не стигне края и тогава щеше да е свободна.

Но всъщнност не беше ли вселената една голяма бездна?

Останала без дъх Жаклин най-накрая стигна врата на апартамента си. Докато отключваше ключалката си мислеше, че щеше да е хубаво ако има някого вътре. Някой, който я е чакал с нетърпение да се прибере. Но разбираше, че имаше такъв човек! Най-хубавото беше, че този човек се появяваше и изчезваше, когато Жаклин поискаше. А още по-хубавото беше, че този човек винаги казваше каквото Жаклин искаше да чуе и никога не спореше с нея.

Когато отвори вратата вътре беше най-добрата й приятелка - Женевиев. Приятелството им беше толкова силно, че Жаклин можеше да усети присъствието й без да я вижда или докосва. Тогава Жаклин разбра, че всъщност си има някого и не е напълно сама.

През първите единадесет години от живота си Жаклин живееше на Парк авеню, там се беше запознала с първата й и единствената й най-добра приятелка. Въпреки че, имаше моменти, когато се чудеше дали това момиче наистина й е приятелка, Жаклин избра да живее с илюзията, че е така. Но когато семейството й се премести да живее на Мадисън, приятелството им приключи. Видяха се три пъти след това, но си размениха само няколко думи. Две години по-късно на Жаклин й липсваше да има най-добра приятелка. Един ден докато гледаше „Чадърите на Шебрур" си мислеше, колко щеше да е хубаво ако имаше най-добра приятелка като Катрин Деньов. И така като от въздух се появи русо момиче, което имаше голяма прилика с Катрин, което Жаклин реши да нарече Женевиев. Първият ден от приятелството им Жаклин й разясни как трябва да носи панделки в косата си като Катрин и как трябва и двете да носят парфюма Deneuve. Така се роди приятелство, което вече трае повече от десет години.

Зарадва се, когато усети Женевиев вътре, но щеше да се зарадва повече ако вътре имаше някой друг. Тази заблуда вече не я задоволяваше, а и никога не е предполагала, а и не е искала приятелството им да продължи толкова дълго. Винаги си мислеше, че ще бъдат приятелки докато Жаклин не си намери някой друг близък, но това така й не се случи. А сега като се замислеше не можеше да си представи живота без Женевиев, не мислеше, че вече може да намери някого към когото да се привърже толкова колкото към нея.

Но в момента, в който двете седнаха на дивана в хола и Жаклин й разказа за всичко случило се, разбра, че няма друг човек, с когото би желала да прекара остатъка от деня. Разговорите им й харесваха, защото можеше да си говори с Женевиев с часове и никога не успяваха да си кажат всичко. За това понякога през нощта, когато Жаклин се сещаше за нещо, което е забравила да й каже, я повикваше отново. Но от друга страна всеки път, когато разговаряха след това се чувстваше като зависим проявил слабост. Знаеше, че беше грешно, но пък толкова много й харесваше. Знаеше, че и не беше нормално да има подобно приятелство на двадесет и пет, но пък не можеше да го прекрати след толкова време. А най-лошата част беше, когато Жаклин си лягаше и се унасяше в сън. Тогава се чувстваше както като един сън, който имаше много често докато беше по-млада- сънуваше, че се разхожда из голям магазин с много торби в ръка пълни с най-красивите неща на света, но после се събуждаше и разбираше, че всичко това е било само илюзия и се чувстваше празна.