Слаб вятър развява коси,
посребрени от пълната месечина.
Поклаща се белият шал,
увит около нежната шия.

Венец от пъстри цветя украсил е
нейните руси къдри.
Изсъхнали, изтощени като мене самия
- тъгата и не е успял да смекчи.

Дори буйна красавица като нея,
пред смъртта е преклонила очи.
Де да можех аз да успея
със замах да изтрия нейните сълзи.

Но в страха си не смея
да пристъпя към нея открито.
Подплаша ли веднъж дивото и сърце,
осъзнавам, че я виждам за последно.

Потопила се в реката студена,
нестихващата умора утолила,
отронва спонтанен вик на болка,
под тежестта на сърцето си заплакала.

Моето се къса, прокървява,
да я гледам тъй безпомощна не мога.
Всичко, ако ще, да става,
и извръщам поглед на другата страна.

Тъй прелестната горска самодива
замлъкнала е в миг.
Страха душата ми обвива
в своя плащ, пропит с отрова.

И зървам - тези тъй искрящи коси,
преплитащи се в тинята,
посиняла е кожата и бледа,
в обречена удавница превърната.

Нима това тъй нежно създание,
заслужаваше смъртта необятна,
луна след луна, звезда подир съзвездие,
питам се, защо не взе тя моята душа.