За първи път видях онова момиче на улицата.

Преметнала глезена си върху коляното, оголено поради скъсаните й дънки, младата жена се бе разположила на една от многобройните пейки. В град като този, те бяха в изобилие и никога – напълно празни. В ръцете си държи дебел скицник с бяла хартия, а между пръстите й се провира графитен молив с гума в червен цвят накрая. Писеца му танцува, подвластен на волята й, оформя фигура след фигура, запаметява пейзаж и изражение, щрихира и създава меки сенки, почти се докосва до местата, където светлината целуваше нейните линии.

Първото, което ми прави впечатление у нея, е, че тя вирее в друг свят. Реалност, далечна от моята, от човешката, от която и да е, твърде, ужасно, много далечна. И наситена с нея и нейните скици. Нейните оживели скицирани фигури и създания.

Давам си сметка, че ще изглеждам странно, нахално, дори малко откъснал се от здравия си разум, ако се настаня до нея. Все пак момичето дава вид на някой, който пази своята територия, дори и тя да се побира в едва няколко сковани заедно дъски. Може би разчитам на собствения си късмет, а може би и просто се надявам художникът от улицата да е потънал на твърде дълбоко в работата си, за да забележи натрапника.

Поемам рисковете: днес глупостта е на моя страна и без време се оказвам настанен на пейката. В същия миг, без да откъсва вниманието си от листа пред себе си, момичето отпуска хватката си върху скицника и го обляга на бедрото си, колкото да освободи ръката си за кратък момент. Тя се стрелва към сака й, захвърлен от другата страна на нейното тяло и го поставя между мен и себе си. Издига неразрушима стена помежду ни. Проницателна е.

Въпреки това смятам, че ще изиграя ролята си докрай. Да се докосна до нейния свят. До онова, което така умело чертае върху листовете си. До онова, което умишлено е скрила в сърцевината му.

Може би в крайна сметка бе по-добра идея да запиша психология, а не право. Именно защото онези, малко странните, малко отличаващите се, малко откачените, представляват интерес за мен. Искам да ги разгърна, разнищя, разбера. Да ги прочета така, както правя с книгите по безкрайните си рафтове у дома. Непознатата не бе първият случай, който да ме привлече така, както яркият пламък привлича зажаднял за вечерята си кръвопиец. През годините бях срещнал единици такива случаи, които събуждаха интереса ми. Зиги бе един от тях. Солейл също.

Надничам в работния лист на момичето. Очаквам очите ми да зърнат фантастични светове, призрачни създания, опасности, дебнещи зад всяка една врата, вещици и богини, и жрици. Не очаквам да зърна скицирани хората, сновящи по улицата, забързаните по пътя си автомобили, кошчето за боклук и двойката до него, която изяжда набързо и на крак димящата си пица от близката пицария. Личности, обикновени от онези, които срещаш всеки ден. Хора, обитаващи реалност, покварена като незаинтересованите им от света около тях души.

- Знаят ли, че ги рисуваш? – питам непознатата. Тя не отделя очи от своеобразното си платно, когато ми отвръща. Гласът й наподобява на шумоленето на вестникарската хартия: успокояващо и с нотка на неизбежността, на която времето подлага всички ни.

Необичайно тих е.

- Ако знаеха, вероятно щяха да поискат да им платя. – промълвява раздразнено. Два руси кичура падат пред очите й и тя не понечва да ги върне обратно на мястото им. Опашката на тила й не може да задържи всичките, тъй като косата й е решена на пластове. – Знаеш, защото се възползвам  от позите им. А на моделите в академиите се плаща за такива неща.

- Ще се зарадват, според мен. – отвръщам. Гледам я в очите, стрелящи се от време на време някъде далеч в тълпата. Почти сигурен съм, че мракът в тях пронизва безмилостно всичко по пътя си.

- Не познаваш хората – отсича и моливът заиграва в пъти по интензивно под напора на пръстите й. Ако допреди малко изпълняваше кротък валс, то сега се вихреше в жаравата на неукротимо танго. С пламенност, с която дори и „Истински лъжи“ не можеха да се похвалят. Смело можех да твърдя, че различавам яростта от нервността и младата жена до мен проявяваше повече от признаците на втората емоция.

Може би е добре, че не записах психология.

- А ти от чия академия си? – започвам, целейки да дам началото на непринуден разговор с момиче, което срещам на улицата. Вероятно образът, който съм изградил в нейния ум съвсем не е толкова невинен като реалните ми цели. И въпреки това опитвам.

Очите на художника се стрелват към мен, целят да ме вледенят, но намирам нещо странно и необичайно в тях. Сякаш ирисите й са излети от бездушна машина. Осъзнавам, че те представляват просто чифт цветни лещи. Зачудвам се какви са истинските им багри. Дали бяха толкова невзрачни, че заслужаваха да бъдат потулени от черните слоеве върху тях?

- Пикасо, Да Винчи или Моне очакваш да чуеш? – срязва ме с гласа си тя, по-тих от досегашния шепот на молива й.

- Очаквах да чуя Ван Гог.

- Жалко – малка половинчата усмивка се откъсва от устните й; сякаш тя е нещо малко и твърде лично, което предпочита да пази за себе си. гледа ме със смес от триумф и самодоволство, когато изрича: - От школата на Кало съм.

Пърхането на хартия почти се превръща в оглушаващия звук от намачкване на листи, когато непознатата изрича „школата“ си.

- Фрида рисува главно автопортрети. – време е топката на триумфа да се окаже в мои ръце. – А ти изобразяваш останалите, всичко, което те заобикаля.

Почти съм убеден, че между останалите страници на скицника й ще срещна препълнено кафене, сграда, пълна с потънали в своите собствени дела хора и може би дори скица на собствения й дом.

- Целя да се уча от Фрида, не да бъда нея – използва малкото име на художничката като вид назидание за моята любопитна душа. И посланието удря право в целта си.

- А кое нейно поучение смяташ за усвоено? – продължавам да бърникам надълбоко в темата. Хийт Етърс преди всичко е прекалено нахален.

- Умението да цениш себе си. – е нейният отговор.

В този момент ми напомня твърде много на едно друго момиче, закърпило съвсем прясна рана върху обсипания си със синкави белези гръб.

Досущ малки галактики в необятната нищета.

***

За пръв път видях това момиче в заведение за бързо хранене.

Стиснала последните си въздишки в пристегнатите си дробове, изглежда така, сякаш сдържа с усилие сълзите си. На пръв поглед нещо в нея се пречупва, докато се взирам настойчиво в очите й. Ирисите й ме отбягват. Сякаш нарочно и ясно искаше да отритне съществуването ми с върха на ботуша си. Сякаш искаше да запази съзнанието и проблемите си непокътнати. Сякаш всяка една капса с форма на звезда върху плата на полата й беше създадена, за да ме разруши с припукващия си на фона на залязващото слънце небесна искра. И същевременно момичето бе на ръба на срива.

А може би причината за това ми виждане бяха оформените й твърде грубо вежди. В комбинация с неудобството, което изражението й лъхаше, новата ми колежка изглежда досущ сякаш ще избухне в тих плач всеки един момент.

Пръстите й се стрелват и отместват няколко кичура от русата й коса, чиито краища са решени в наситен виолетов цвят. И най-сетне вдига погледа си към мен. За първи път за почти половината от смяната й време. Очите й с цвят на небе, прозиращо иззад сиви облаци ме измерват недоволно и тя проговаря:

- Какво искаш?

Гласът й, дрезгав и почти заглъхнал, ме навежда на мисълта, че нещо действително не е наред с нея. Подръпва яката на униформата си, същата като моята, сякаш нещо я задушава. Част от шията й бива освободена и изложена на моето полезрение. Забелязвам фина сребърна верижка, обрамчила тънкия врат на момичето. Почудвам се дали под дрехата й се мъжделее дрънкулка от сребро, когато очите ми неусетно се стрелват надолу, проследяват гънките на белия плат. Върху него, баджа й носи нейното име, поднася ми го с удебелени и неприятно червени букви. Сякаш изписани с маркер.

- Езика ли си глътна? – навежда озадачено глава на една страна Солейл. Усмихвам се извинително и засрамено, когато очите й се стрелват и проследяват моите, взрени в място, будещо съмнения за реалните ми намерения. Тя осезаемо се сепва и смръщва чело. Почудвам се колко ли мъже са оглеждали най-безсрамно формите й досега и вдигам глава към лицето й.

- Съзирам звездите.

Мога да преценя по учуденото й изражение, че съвсем бе забравила за обеците с форма на звезди, открили се изпод нейната коса, щом я прибра зад ушите си. Две искрици, решени в блясъка на неутрален кристал. За жалост на притежателката си, цирконият само имитираше високата стойност, която единствено диаманта би придал на вида й.

И все пак заключвам, че нейните метални звезди греят по-ярко от блясъка на всяка една скъпоценност.

Момичето най-сетне докосва неволно ухото си. Белите й пръсти напипват дрънкулката и досега смръщеното й изражение отново придобива предишната си сепнатост.

- Какъв ти е проблемът?

Сега вече гласът й е враждебен.

- Нямам такъв – отвръщам сконфузено и свивам нехайно рамене. – Просто се чудех.

- Имаш предостатъчно пространство за чудене – разперва ръце момичето, за да подчертае думите си с размера на помещението. – Стига да не ми пречиш, имаш широк спектър на място.

- Чудех се дали ще ми откажеш да те почерпя, Солейл. – провиквам се, открито и нахално.

Хийт Етърс е твърде, прекалено нахален.

- Не искам нищо от теб. – отсича машинално тя и ми обръща гръб.

До края на смяната си не получавам нищо друго от чудатото момиче, освен няколко счупени чаши и тежкото усещане от собственото ми дразнещо присъствие. В този момент дори не си и помислях, че пътя ми с това момиче ще се пресече твърде далеч от работното ни място.

И все пак в ума ми остават запаметени косите й, в които искрят малки галактики.