Отривисто потракване по стъкло ме откъсва от унеса, в който съм попаднал. В мигът, в който зървам бясното и трезво лице на Зиги осъзнавам, че унасянето ми е прераснало в дълбок сън. Последва нова последователност от удари на юмрук в гладката нечуплива повърхност и съм принуден да отключа вратите.

И приятелят ми отприщва ураган срещу мен.

- Да не си луд?! – изкрещява на среща ми. – Изкара ми ангелите, свети Исусе!

„Да, такъв съм.“

Нетрезвият Хийт Етърс е напълно полудял.

- Какво си мислеше, че правиш? Защо си в моята кола, глупак такъв?! – продължава да излива пороя от буреносните си облаци той. – Щеше да ми докараш инфаркт. Знаеш ли какво е чувството да излезеш сутрин на терасата си и да хвърлиш поглед на паркираната си точно под нея шкода и да видиш, че някой е решил да си я присвои незаконно? Че и да заспи вътре!? По дяволите, щях да викна полиция, мамка му!

Потривам челото си с ръка. Всяка изредена дума се стоварва като гръм върху оголения ми череп, макар и в началото да бе придобила вид на кротък ръмеж. Изпъшквам почти доловимо и се опитвам да размърдам скования си гръб, но тялото ми отвръща с единствено болезнено туптене, потъвайки в седалката.

- Знам колко е скъпа колата за теб – проговарям и гласът ми почти заглъхва. Оставам с усещането, че миналата нощ съм преглъщал нажежени шипове, вместо алкохол. – Съжалявам. Няма да се повтори.

- Какво, дявол го взел, си мислеше, Хийт? – повтаря отново и натъртва на собственото ми име. Вдигам поглед, за да срещна лицето му. Несъзнателно съм избягвал да се взирам в него и сега го виждам като през полупрозрачно перде, хвърлено пред очите ми. Погледът ми е замъглен, но неговият е съвсем бистър. Личеше си кой от двама ни бе имал време да се освежи след сутрешния си махмурлук.

Стрелвам очи към дланите си и въздъхвам. Студени са, почти ледени и едва успявам да почувствам размърдващите ми се пръсти. Опаката част на ръцете ми е все така обсипана с изскочили под кожата ми вени и, както всеки един друг път ги намирам за необичайни, странни и плашещи.

Солейл ги оприличаваше на сини потоци, в които се отразява нощното небе.

Скастрям се вътрешно. Сол бе способна да намира съзвездия във всичко, до което се докоснеше. Бе повече от обсебена, а аз харесвах тази й страст. И бе крайно време да се откъсна от нея и нейните влечения, въпреки че раздялата ни се случи едва вчера. Оттук нататък единствено слънцето щеше да озарява пътя ми напред. Главата ми – гордо вдигната, а съзнанието – пречистено.

- Не ми казвай, че си посмял да караш снощи – не отвръщам, не кимам на новопроявленото настъпление на Зиги в опит да разнищи намеренията ми. Секунди след това той получава отговора си от настанилата се между нас тишина и обгръща глава с две ръце. Късата му руса коса се подава измежду пръстите и в ранната утрин темето на приятеля ми заприличва на кактус с тъмножълти бодли в ума ми. – За Бога, Хийт, ти беше пил! Можеше да катастрофираш! С моята кола!

- Нали си я застраховал – думи напускат гърлото ми за втори път днес. Не особено приятно начало на деня по мои лични статистики. – А и не се реших да я подкарам. Няма за какво да се тревожиш.

Напускам чуждото превозно средство преди Зиги да полудее съвсем, допълнително нервиран от положението, в което се намира. Не съм сигурен, но причината за това може да се окажеха и обтегнатите му семейни взаимоотношения.

- Отивам у дома. – информирам русото гризли зад гърба си. чувам как приятелят ми ме изпраща единствено с недоволно ръмжене. Способен съм да доловя и тиха загриженост, спотайваща се зад тона му.

Отдавам го на притеснения за неговата шкода.

***

В общия ни със Солейл апартамент е студено. Потискащо. Неприветливо. Заварвам всяка една врата, водеща към отделните стаи отворена. Любопитство, а може би и стар навик ме подтикват да проверя първо спалнята за наличие на живот. Когато пристъпвам в помещението със стени, решени в прасковен цвят и отрупани с картини в разнородни рамки, го заварвам празно. Леглото, покрито с оранжево одеяло на черни точки, е празно, сякаш непокътнато. Свещите, поставени върху нощните шкафчета са недокоснати и чисто нови, в готовност да разпръскат благоуханието, скрито в сърцевината си. Единственото, от което имат нужда, са само няколко искри.

Заключвам, че бившата ми приятелка не е прекарала нощта у дома. Съвсем недоловима, но все пак присъстваща ярост се опитва да прокара пипалата си под кожата ми. Тръсвам глава, докато раздвижвам схванатите си мускули напът към кухнята. Няколко от костите ми изпращяват със зловещ звук.

Приготвям кафеварката и тършувам по шкафовете над кухненската мивка. Някъде тук трябва да се помещават няколко блистера с обезболяващо. Имам чувството, че болката в слепоочията ми се е увеличила двойно, дори тройно повече след дългата ми сутрешна разходка до дома. Чак сега осъзнавам какъв глупак съм, щом не помолих Зиги да ме остави пред жилищната сграда напът за работа.

Течността в кафеварката закипява, когато намирам онова, което търся. Отброявам две таблетки, които изгълтвам с чаша студена вода и изключвам газовия котлон. Бълбукането изпод капака на съда бавно заглъхва, а съдържанието му изпълва въздуха с аромат, при чийто усет мозъкът ми се сгърчва болезнено. Въпреки това наливам от горещото кафе в малка чаена чаша и я отнасям в хола. Смятам там да се насладя на горчивината на напитката и бавно да се отърва от махмурлука си.

Излизам в коридора и ароматът на женски парфюм прорязва черепа ми като с нож. Разбирам, че тя е била въпреки всичко тук. Потискам желанието си да разбера какво Солейл е вършила през изминалата нощ и едва не се спъвам в Ро. Пухкавата животинка изсъсква изплашено срещу мен, носейки чара на своята притежателка.

Твърде ясно помня първата си среща с рижавата котка преди повече от три години. Бившата ми сега приятелка ме бе помолила да й намеря дом, в който ще бъде обгрижвана, тъй като в нейното общежитие домашните любимци са били забранени. В ума ми изникнаха низове и низове спомени, които се свързваха един с друг и си пасваха идеално. Жизненият Хийт Етърс, безгрижният Хийт Етърс, миловидният Хийт Етърс се меняха като твърде много маски на едно лице, всяка от тях – идентична с човека, скрил се зад нея.

Онзи Хийт Етърс бе задържал домашният любимец за себе си в тогавашната си квартира, която делеше с негов почти забравен до днешна дата приятел. Човек, виновен за запознанството ми с момичето, което доскоро, а защо не и още определях като голямата любов в живота си.

И, докато тогавашният Хийт Етърс се бе издигнал високо над земята, изкатервайки връх след връх в живота си, Солейл Ейфър бе на прага на срива.