Пияният Зиги е доверчив. Разсеян. Ненадежден. Все неща, от които всеки би могъл да се възползва. Всеки друг би си помислил същото. Би изключил мен самия от знаменателя, поради съществуващата ни дружба, а това е най-голямата грешка, която щеше да стори.

Защото Хийт Етърс е безскрупулен. В този миг - дори безчувствен. Почти.

Нараненият Хийт Етърс е лесна плячка за нечисти хрумвания.

Изпращам приятеля си с вид на омаломощена мечка с къса светла козина до чакащото ни пред бара такси, придържайки го. Той се олюлява, заплашвайки да повлече и мен към особено твърдата настилка на тротоара и да отнеме по няколко здрави зъба и на двама ни. Все някак обаче удържам товара му с помощта на едното си рамо, а това е вече повод за гордост. Умореният шофьор не се трогва от гледката. Предполагам не за първи път му се случва да събира пияни студенти от градските заведения и да ги изнася на ръце извън автомобила си. Не бих се учудил, ако дори и окото му не трепнеше, щом Зиги решеше да повърне съдържанието на стомаха си на задната седалка. Не беше ли това едно от нещата с които таксиджиите бяха свикнали все пак?

И аз съм пиян. Усещам го като слаба мъгла, покрила съзнанието ми. Ефирен воал на лъжи, измислици и изтощителен сутрешен махмурлук. Умишлено бях странял от чашката колкото се може повече, за разлика от моя приятел, който гълташе твърд алкохол с литри. Може би тази вечер пиенето му дойде твърде много. А на мен – твърде малко.

Зачудвам се дали, ако се бях докарал до състоянието на Зиги в момента, щях да наблюдавам затварящата се мръсно-жълта врата, а после и отдалечаващия се автомобил с натежала съвест. Мислите ми ме преследват и след като спирам друго такси и издиктувам на шофьора същия адрес, който съм издекламирал на предишния.

***

Наблюдавам как светлините от апартамента на приятеля ми примигват и припламват, когато той врътва ключа за осветлението. Навън, под смраченото небе, е необичайно мразовито за сезона. Късната есен обаче няма да спаси никой, а аз предпочитам да отпъдя топлината й надалеч и да обруля клоните й с поаленели листа. Може би, само може би една нощ по-рано, нещото, което пламенно бих искал да прогоня, щеше да бъде студа.

Имам съмнението, че в града пада мъгла. Светлините от уличните лампи се отразяват в невидима феерична завеса в нищото, проблясват в меко жълто, топло оранжево, а миг по-късно от тях остава единствено розовееща на фона на полу-прозрачния воал красота. Наподобява мантия, която предпазва света от наближаващата зима. Призрачни преспи, облаци с полупрозиращи на фона на мрака тела. Дали някой някога се бе спирал посред нощта, откъснал се от забързаното си съзнание, за да види какво е способен да сътвори света с невидимите си пръсти?

А може би всеки един от седемте милиарда хора, населили земята, го смяташе за даденост.  Грешка, допускана от хилядолетия, която нямаше да се изкорени още хиляда години. Ако тази красота ни ги отпуснеше.

Издишвам и в нощния въздух се разнася облаче топъл въздух. то се извисява към небесата, запява своята песен и затанцува танца си със светлини. И аз, безскрупулният и лъжовен Хийт Етърс, примирам в екстаз. Застивам, но всичко в тялото ми твърде бурно кипи.

Трябва да е заради алкохола, който прогаря безмълвно вътрешностите ми. Миг. След още един.

Не. Не е това.

По-надълбоко, под слоевете плазма и кръв, спирт и лед, се помещава нещо друго. Разочарованието пуска всяко едно от хиляда и едното си пипала и ме притегля в хватка на вина. Безсилие. Безчувствено се взира в ирисите ми, тези блатисти ручеи, които жадуват да отприщят водите си.

Но аз не плача. Поне не външно. Достойнството не ми позволява да се срина и запазвам тъгата единствено за себе си.

Зиги се бави. Мога само да гадая дали това се дължеше на безкрайното му ровене в хладилника за някоя и друга останала от предишна вечер порция изветряла съсухрена храна; внезапно негово хрумване да облекчи нетрезвото си съзнание с чаша отровногорчиво кафе; потенциален спор с приятелката му, Илоин. Или просто търсеше ключовете за автомобила си.

Онези, които кротко потракваха на ключодържателя си в джоба на палтото ми, когато свивам и разпускам очаквателно пръстите си.

Зиги винаги отделяше ключовете си за входната врата на дома си от тези на колата си на два различни ключодържателя. Затова и нямаше проблем с възможността да се добере до дома си. Навярно сутринта щеше да има затруднения с отключването на шкодата си. Ако изобщо я намереше на обичайното й паркомясто.

Защото, макар и двамата да бяхме съобразителни, тази нощ съм непредсказуем дори и за себе си.

Светлините от апартамента на приятеля ми изгасват и вече знам как да постъпя.

Зиги бе бил достатъчно предвидлив да не се качи пиян зад волана, а да си хване такси. Колкото и по-скъпо да му излизаше, животът бе безценен, за да го захвърлиш зад гърба си с лека ръка. И той бе на същото мнение. Дори и в това си нетрезво състояние.

Изключвам алармата от разстояние, а след това врътвам ключа в ключалката. Врата на превозното средство пред мен се отваря с щракване и вече мога да вкуся пътя пред мен. Пръст. Земя. Примесва се с горчивината в устата ми.

И студенината около тялото ми.

Сядам зад волана и потръпвам. Машината не се напасва с мен; напрегнато и натрапчиво ми нашепва, че не ми принадлежи. Атмосферата вътре в нея ми повтаря и преповтаря, че не съм желан, нямам място тук. И в ума ми изниква една единствена дума, макар и значението й да е частично притъпено от скоча, който съм изпил.

„Кражба“.

Толкова ли ниско бях паднал? Само за няколко часа?

Инстинктивно заключвам вратите. Може би смятам, че по този начин ще отпъдя съвестта си навън. Оставяйки я да се вледени и пречупи като крехка статуя от стъкло.

Не се учудвам, когато това не се случва, а невидимата ми, чезнеща чест се спотайва в небесата над мен и ме гледа от високо. Що за приятел бях аз, щом съм готов да забия нож в гърбовете на толкова много хора, подкрепяли ме през целия ми живот?

Ключа се оказва в гнездото си твърде късно, отколкото искам. Защото, веднъж вкусил еуфорията от скоростта, аз нямаше да заприщя струята иззад камъка за нищо на света. Щеше да настане потоп, който да помете единствено мен самият. Адреналинът и скоростта нямаше да ме накарат да се чувствам виновен.

Облягам ръце на волана и отпускам лице между дланите си. Проврян между плетеницата на съмнението, аз съм застинал и единствено тежкото ми дишане нашепва на света, че един от синовете му е още жив.

Въздухът напуска и нахлува в дробовете ми с плашещ интензитет. В мен остава остатъчното чувство, че съм пробягал километри в ледена пустиня. Кислородът безмилостно прорязва дробовете ми и изпивам желание да съблека  палтото си само, за да прикрия лицето си с него. да стопля отчаянието вътре в себе си. Да го стопя. Изпепеля, докато от него не остане единствено мирисът на дим.

Не съм пушил от години.

Последната мисъл, която се завихря в главата ми, е именно тази.