Не знам за вас, но карантината засега ми се отразява добре лол. Встрани от това, може да се каже, че изпълзях от непредвидената си писателска пауза, която си устроих за около два-три месеца. Надявам се да влизам отново в ритъм хд.
___________

- Хей, братле! – провиква се Зиги от мястото си и мигновено се изправя на крака в случай, че не съм го забелязал. Почти съм сигурен, че е привлякъл вниманието дори на случайните минувачи отвън, на улицата. Какво оставаше за моето.

Забелязвам, че е избрал мястото си точно на бара, а до кутията му с евтини цигари се помещава полупразна ниска чаша. Ледът в нея все още не се е стопил, затова предполагам, че приятелят ми е започнал с тежката част отрано. Бегло допускам, че отново възприемаше чашите с твърд алкохол като простовати шотове с нискоалкохолна пиячка.

Зиги разбутва няколко човека, които остават недоволни от краткотрайното неудобство, за да се добере колкото се може по-бързо до мен. Хвърля се на врата ми и стисва раменете ми в мечешката си прегръдка. Лъха на алкохол, а от близкото разстояние забелязвам и червенината, обагрила страните му. Извод: пияният Зиги е дружелюбен и сърцат, тъй като трезвен, би се самонарекъл обратен при подобни действия. Самият аз предпочитам този акт на близост да бъде запазван само за най-близките ми. Бих бил способен да призная и подпийналия си приятел за такъв, но неговият ръст и сила биха могли да бъдат както смъртоносни, така и дразнещи за мен.

- Забави се, братле. – ухилва се младежът, когато най-сетне разхлабва хватката си и вече съм свободен да дишам нормално. – Къде беше?

- По-скоро ти си избързал – уточнявам и внезапно унивам. – Идвам от фирмено парти.

Зиги изпуфтява умишлено превзето и заглажда русия си перчем. Вместо да бъде укротена обаче, косата му щръква във всевъзможно посоки. Не намирам сили да се засмея, нито да отправя каква да е забележка.

- Подробности, никому ненужни. А и не смятах, че и чиракуващите сте… ъх, привилегировани да присъствате. – махва с ръка той и се отдръпва на няколко крачки от мен. Чак сега забелязва горчивото ми изражение и усмивката му избледнява и почти изчезва. – Онези сноби, ‚колегите‘ ти, не са си извели манталитета наяве, нали, човече?

Поклащам отрицателно глава.

- Сол скъса с мен – изплювам камъчето и дръпвам стола, до мястото на Зиги, за да се настаня секунда по-късно.

- Хей, хей, хей – изтрезня внезапно той и докосна приятелски рамото ми. Сега дланта му се усеща като прекалено, твърде голяма. Но в съпоставка с останалата част от тялото му, съвсем съразмерна. – Не унивай. Виж, ще ти поръчам питие и всичко ще се оправи.

- Не е толкова просто. – въздъхвам и свалям плетената шапка от главата си. – Оставам с чувството, че съм я насилил да бъдем заедно.

- Вината не е в теб. – подава ми ниска чаша, пълна с лед и питие с цвета на остаряло, разтопено злато. Като онези, които гниеха с векове в гробниците на великите владетели на правремето. – Повече от сигурен съм, че просто си й омръзнал.

- Не помагаш – отпивам от стъкления съд и лицето ми се сгърчва в гримаса, примес на огорчение и отвращение.

- Има още безброй риби в морето, Хийт. – вдига длан към бармана, с молба чашата му да бъде напълнена и се прозя демонстративно. – Няма смисъл да се затриваш след една проста кучка.

- Сол не е кучка. – ниският ми глас заприличва все повече и повече на ръмжене в ушите ми. Трябваше да си припомня, че вече нищо от това няма значение. Нямам полза от идеята да я защитавам, тъй като вече не играех в нейния отбор. Дали обаче в нейните очи бях останал на нейната страна?

Чувствата обаче не бяха лесни за затриване. Бих предпочел да крещя, да викам в лицето й обидни думи, дело на собствената ми мъка. Знаех обаче, че така щях да нараня единствено себе си, зървайки потенциалната й реакция. А може би – и двама ни.

- Сол не е кучка – повтарям тихо и отпивам една съвсем малка глътка от малцовото си уиски. Течността приятно мие вътрешността на гърлото ми, но удържам на внезапно изникналата ниско в устата си жажда. – Просто го е крила твърде дълго или… не знам, може би просто е опитала да се държи като такава.

- Не е честно – изсумтява Зиги, нагълтал почти цялата си чаша със скоч. Когато отново проговаря, погледът му е леко замъглен. – Не е честно, ходихте прекалено дълго, за да среже конците ви толкова внезапно.

- Може би аз съм виновен, че не забелязах изтъняването на тези конци с времето. – въздъхвам примирено, а приятелят ми, с вид на руса мечка гризли безпомощно квичи в недоволството си. – Знаеш, случват се и такива неща.

Готов съм да взема за контрастен пример връзката му с Илоин, но се отказвам в съвсем последния момент, затова и заприличвам на риба на сухо. Устата ми се разтваря и затваря отново, без да издаде нито звук и вероятно бих създал комична гледка за Зиги. Но самият той се взираше замислено в питието си с цвят на кехлибар и ми предостави достатъчно време да затворя пастта си.

Почти убеден съм, че нещата между тях двамата не вървят, макар и да се основавах единствено на теориите си. Приятелят ми пие рядко и често пъти по негативен повод. Ако нещо не върви, то вероятно възможните му причини биха били: работа; университет; личен проблем, основаващ се на собствените му чувства. Доколкото знаех, Зиги е блестящ архитект със стабилен стаж в строителна фирма, а последният му семестър се очертава да завърши с отличен успех. Като окончателна причина за неналичието му на настроение в трезво състояние, оставаха личните му, семейните проблеми. Годеницата му, Илоин бе възможно да се коренеше в тях.

Именно и това предизвика следващия ми въпрос:

- Мога ли да остана при теб за една нощ?

Твърде прибързан. Твърде необмислен въпрос. С твърде очеваден отговор.

- Точно сега не е удобно. – заоваля думите си Зиги и аз кимвам разбиращо. Отчасти, заради замъгленото му състояние и отчасти – заради някоя негова лична тревога.

Когато отпивам от питието си, промълвявам:

- Както кажеш, братле.

- Да не те е изгонила? – вдига погледа си към мен русокосото гризли, чак сега преосмисляйки всички възможни сценарии, поради които бих могъл да се окажа бездомник. – Ако е така, трябва да си търсиш правата. Не е човешко да те изрита посред нощ на улицата.

- Не е това. Успокой се, не е това – спирам потока на думи от устата на приятеля си. – Тя поиска правата над жилището да останат у мен.

- Не може да няма уловка. – отпи от скоча си Зиги и сви едва забележимите си вежди.

- Докато не й се изплатя за другата половина.

- Знаех си – повишава победоносно глас той и трясва чашата си в плота малко по-силно, отколкото е нужно. Шумът от удара прокънтява в ушите на почти всеки в заведението и към нас се извъртат десетки неодобрителни погледи. Случаи като този не бяха ли типични за нощен бар като този? Или Зиги се оказваше твърде тежък случай, или бе подбрал грешното място, за да се напие до припадък и да кани собственикът навън за разправия. – Ще си закова петте пръста на този бар още сега, ако ми кажеш, че Солейл не ти е предложила съжителство дотогава. – свеждам поглед към пръстите си и в миг се превръщам в отворена книга за човека срещу мен. Зиги много добре знае, че в сметката си все още нямам нужните пари, които да върна на бившата си. – Ти си глупак, приятелю.

- Не е ли по-правилно да кажеш, че съм благороден.

- Ще е по-правилно да кажа, че двете фракции изравняват везните. Следователно – удря ме внезапно по рамото той с тежката си длан и едва не се задавям с глътката скоч в устата си. – ти си благороден тъпак.

Усмихвам се, въпреки, че питието прогаря гърлото ми почти изцяло.