Не винаги съм мразела Рот. Може би той бе един от първите ми близки приятели, с които създадох неразривна връзка. Катерина също бе една от тях.

Помня, че се запознах с тях още в ученическите си години. Станах свидетел на бавно разцъфващите им чувства един към друг и искрено се радвах.

Може би даже им завиждах, съвсем малко. Всеки го прави, било то съзнателно или не. За мен обаче не бе трудност да наблюдавам щастието им, бликащо иззад техните погледи и да мечтая някой ден и аз да позная такова. Исках да бъда като тях, исках да бъда тях. Животът им изглеждаше толкова щастлив и пъстър, толкова идеален. Сякаш някой магьосник бе съживил перфектният комплект кукли с допълващите им се къщи и ги бе поставил в моя неприветлив свят. Красиви, грациозни и безупречни. Това бяха Катя и Рот, които познавах.

Рот, за когото не исках дори да си помисля, срещнах една надвечер, напът за дома. И пожелах никога да не попадна в лапите на онази заблуда, която той наричаше връзка.

***

Най-близкия супермаркет е на почти петстотин метра от студентските общежития, в които съм отседнала. Малките бакалии около него не предлагат така обичания ми сос барбекю, с който овкусявам почти всичко. Включително салата, месо, дори и пица. Понякога, много рядко ми се случва да се отбия в някой от тези малки магазини и да заваря продавачът с цял новопристигнал кашон от любимата ми подправка, но тези случаи са твърде редки. Доста често се изкупуват за нула време, а аз съм принудена да се разходя до някой и друг хранителен магазин, принадлежащ на известна верига.

Преглъщам всичките си протести срещу съдбата и напускам уюта на бакалията с известно недоволство. Около краката ми се вие дълга до малко над коленете пола, обвита с тюл, който гали прасците ми. Лекия плат е избродиран с конци, блещукащи на светлината на уличните лампи и оформящи малки звезди. Не мога да отрека, че дрехата не приляга на случая, но просто ме залива жал, щом си помисля, че вехне захвърлена в куфара ми. Тя е от онзи тип одежди, създадени за повод, но обличани ежедневно просто, защото са прекрасни.

Все още е ранна есен и, въпреки че слънчевите лъчи отдавна са се скрили зад хоризонта, навън все още е светло. Не ослепително. Мразя ослепителната светлина на слънцето. И въпреки това обожавам, когато неговите оттенъци от сбогувалия се ден изтляват в лилави багри на небосвода.

Под тази обвивка някъде далеч над главата ми танцуват най-ярките звезди, които Вселената бе решила да разположи в близост до нашия малък свят. Красиви. Изящни. И убийствено жарки.

Потънала в мислите си усещам, как нозете ми скимтят в обувките си. Никога, абсолютно никога разходките ми не им влияят добре. Днес този малък факт не търпи изключения.

След броени минути прекрачвам прага на огромния магазин и краката ми в миг знаят накъде да се насочат, какво да направят, ръцете ми помнят какво трябва да си присвоят. Оставям тялото си само да ме води сред безбройните стелажи и рафтове, защото и то е запаметило добре, че никога не идвам тук за нещо по-различно от любимия си сос барбекю.

Плащам почти като в транс и напускам магазина. Навън ме посреща хладния вечерен въздух, кара платовете на полата ми да танцуват около коленете ми. Потърквам раменете си, навлечени с бледо синьо дънково яке и закрачвам по павирания тротоар.

Очите ми отдалеч съзират млада двойка, застанала по средата на тротоара по който дойдох дотук и очевидно смятам да поема на връщане. Двама души, преплетени по начин, който предполагаше, че са създадени, за да бъдат в прегръдките на другия. Две ниски фигури, изпиващи друг другия с впитите си в партньора си устни. Момичето с гръб към мен потреперва под допира на ръцете му върху кръста й, а изрусените кичури коса падаха на красиви воали. Лицето на момчето бе в полезрението ми, но слабата светлина, изливаща се от витрините на близките магазини, ми пречеше да различа неговите черти.

Нужни са ми само няколко крачки, за да видя отблизо лицето му. Свеждам обаче глава към земята под краката си. Зяпането не е етично, а аз не желая да навлизам в личното пространство на други хора. Особено на непознати, които срещам на улицата. И които са се отдали на миг интимност на съвсем неподходящото за случая място.

На метър съм от възможността да ги подмина, когато едно малко гласче в ума ми не се обажда и не ме подтиква да вдигна сините си очи към двойката. Дали е любопитството ми или онази моя невъзпитана страна, не зная. Но със сигурност пожелавам да върна времето назад и да продължа спокойно по пътя към дома.

Шокът ми е твърде голям, за да бъде описан.

Можех да съзерцавам недостижимите звезди. Можех да наблюдавам оттенъците на лавандуловото небе дълго след залеза. Можех да усещам есенните листа, шумящи и пеещи като изящни музиканти.

Но не избирам да направя нито това. Застивам. И се взирам в лицето на Рот, целуващ жена, която определено не е чернокосата висока Катерина. Очите му са затворени, а клепачите потрепват с неприкрита страст, с която и устните му са решили да обрисуват тези на момичето. Ръцете му обгръщат непознато тяло така, все едно е единствения му спасителен пояс. Късата му коса потрепва под повея на вятъра.

Тук е моментът да си тръгна, да направя крачка, да отместя очи. Но съм неспособна да сторя нищо от това. Усещам краката си като две парчета от безжизнена скала, която се е сраснала със земята и не смее да помръдне. В следващия момент цялото ми тяло се причислява към този каменен къс. Ирисите ми съзерцават изневярата, предателството, болката бавно си прокарва път нагоре по дължината на гърлото ми.

Болката на другиго се превръща в моя. Не мога да мисля. Чуждото предателство ляга на моето сърце. Изневярата на другиго ме разярява.

Не мога да проговоря. В главата ми е останала една единствена дума и се блъска ли блъска по бетонните стени на черепа ми. Рикошира със скоростта на светлината и отново поема същата процедура.

„Катя."

Клепките на Рот потрепват по начин, сякаш усеща нежеланото ми присъствие, сякаш знае, че бива наблюдаван. За половин секунда време те се разгръщат, разкривайки блатистите му очи. В началото те не изразяват нищо освен объркване и мимолетна замаяност, а после погледът му се избистря. Страстта и опиянението изчезват. Осъзнаването идва и той отблъсва почти грубо и тромаво момичето, което досега попиваше с устни и ръце. Тя е смаяна, почти дезориентирана, ако мога да съдя по погледа й, дори нейното объркване е по-голямо. Проговаря едновременно с Рот, гласът й наподобява нежно потрепване на пеперудени криле и почти остава нечута.

- Солейл! - почти изкрещява онзи, който изневерява.

- Коя е... - прошепва онази, с която изневерява. Недоумението й се е уголемило десетократно, когато допълва: - Смятах, че приятелката ти се казва Катерина.

Не оставам нито миг повече на онова място. Краката ми разчупват ледниците, в които са потънали и вече са способни да препуснат под светлината на звездите. Полите ми се диплят около бедрата, а в ръката си безумно стискам торбичката с бутилка сос барбекю. Действа ми като котва, с която се задържам стабилно стъпила върху реалността си.

В главата ми вече се извиват четири думи, досущ като зловонна песен, зов на смъртник.

„Рот изневерява... Рот изневерява на Катя."

След броени секунди, които усещам като векове, към тях се присъединяват още и още.

„Горката ми Катя."

С напредването на миговете вече ме заливат хиляди и хиляди мисли.

Не осъзнавам кога съм се озовала в общежитието, но затръшвам входната врата и се изкачвам бързо по стълбите. Не ползвам асансьора. Твърде съм шокирана, за да мисля рационално, а краката ми препускат ли препускат. Това което видях не бе правилно, не. Не мога да го приема, не мога да го пропусна през решетката на перфектната реалност. То полепва по метала и задръства всичко след себе си. Помътнява и разяжда онова, което досега е изградила приятелката ми.

Озовавам се в стаята си, заключвам вратата и опирам гръб в нея. Сърцето ми тупти ужасено в полумрака, а дъхът ми излиза на треперливи въздишки. Съквартирантката ми се прибра у дома за уикенда, докато аз реших да поема още няколко допълнителни смени в заведението за бързо хранене, в което работя. Сега съм напълно сама, ако не броя останалите студенти на етажа. И почти безпомощна.

Торбичката от супермаркета тупва безжизнено на пода до краката ми.

Когато вадя нервно телефона от джоба на якето си, ръцете ми видимо треперят. Няколко виолетово-руси кичура са се отскубнали от стегнатия ми кок и сега галят нежно лицето ми. Едва успявам да отключа екрана с няколко отривисти потропвания на пръстите си и да набера номера на Катерина, когато на врата ми се потропва.

Не се отмествам, дори не отчитам нежелания звук, когато от другата страна дава свободно и отчитам няколко идентични позвънявания. В мига, в който Катерина вдига, онзи от другата страна удря юмрука си в дървената повърхност толкова силно и внезапно, че малкото устройство се изплъзва от пръстите ми и тупва по екран на пода.

Отключвам по инерция ключалката, открехвайки съвсем леко вратата. Съзирайки лицето на Рот от другата страна обаче мигновено я затръшвам под носа му. Остава загадка за мен как се е промъкнал покрай охраната на входа на първия етаж.

- Солейл, моля те. - проговаря той и продължава да блъска по вратата от другата страна. - Мога да ти обясня. Отвори, моля те.

Мълча, защото подозирам, че проговоря ли, гласът ми ще излезе треперещ и слаб. Не искам да изглеждам безпомощна в този момент.

Не смя и да вдигна телефона си от пода, макар и съвсем слабо да дочувам объркания глас на Катерина.

Надявам се да слуша. Надявам се да чуе всичко, което гаджето й смята да си признае за връзката си с друга жена.

- И как смяташ да ми обясниш това. - изкрещявам твърде силно, противно на опасенията си. Треперливата нотка в речта ми е почти недоловима, но все пак е там. Надявам се вратата да притъпи достатъчно гласа ми, за да зазвуча по-скоро истерично, отколкото уплашено.

- Отвори вратата. Нека поговорим. - опитва отново той и желанието ми да го улича в изневяра неимоверно нараства.

Отключвам и се отдръпвам на броени сантиметри, колкото да избегна дървото, хлопващо се в отсрещната стена. От другата му страна, на прага на моето временно жилище стои задъхания Рот, а няколко кичура коса са полепнали по темето му. Диша тежко и забързано и е опрял дланта си в рамката на вратата за опора. Гледа ме със смесица от ненавист и отчаяние в гниещите си ириси и едва не се препъва, когато се опитва да ме приближи. Усещам нежното бръмчене от гласа на Катерина от телефона си и внезапно ме обзема кураж. Ако нещо се обърка, винаги мога да съумея да се защитя сама. Съмнявам се обаче обстоятелствата да доведат до каква да е схватка.

Недоверчива съм ,затова не свалям гарда си.

- Това - издишва тежко ниският мъж и заглажда косите си назад към темето си. - Това беше грешка. Малко увлечение, което няма да се повтори.

- Откога?

Гласът ми е тих, предвещаващ ураган от немилост. Дори мен самата ме наляга уплаха поради леденото спокойствие, което тече във вените ми. Пълни дробовете. Излива се на талази от устните ми.

- Това не е част от работата ти. - заключва Рот, не посмява да направи дори и една крачка към мен. Виждам го: в очите, в жестовете, които ръцете му нервно оформят, играейки си с косата на притежателя си.

- Откога?

Остра нотка се е настанила между гърдите ми и отказва да си проправи път другояче, освен чрез гласните ми струни.

- Не е тво-... - понечва да отсече отново Рот, но този път яростта ми бликва и го прекъсва.

- Предал си Катя за секс с онази кучка, не ми говори за правото ми поне да знам откога дружа с подобен боклук.

Отново крещя и звука е оглушителен дори за моите уши.

Думите ми осезаемо действат на Рот като удари с метален чук и за миг, само за един миг ми дожалява за него.

От друга страна гласът на Катерина е заглъхнал. Надявам се да ни слуша.

- Няколко месеца - заглъхва гласът на Рот и той се стоварва на коленете си в безпомощтността си. Хваща лице в ръцете си и притихва, заглъхвайки тихи стонове на болка и печал. - От няколко месеца само, надявах се да спра, да сложа край. - въздишка пресича думите му и в този миг дори статичния шум, идващ от телефона ми допреди секунди, е заглъхнал напълно. - Аз се опитвах, Сол. Опитвах. То е по-силно от мен.

- Или по-скоро твоята воля не е достатъчно надеждна - просъсквам, останала без капчица милост измежду пръстите и езика си.

- Моля те, Сол. Моля те - почти проплаква той, но аз съм непреклонна в отстояването на своите мисли. - Ще спра. Ще приключа това. Само те моля, не й казвай.

- Не съм аз онази, на която трябва да се молиш и пред която трябва да си ближеш раните. Върви и го прави някъде другаде.

- Моля те, Солейл - глух е за безпощадността ми Рот. Нахален, проклет и настоятелен. - Моля те, ще оправя това.

- Не ме засяга. - изсъсквам. - Катерина трябва да знае. - понечвам да затръшна вратата пред лицето му, но той провира крак през цепнатината, изправяйки се почти веднага и оставя една малка пролука, колкото да провре ръката си през нея.

- Не! Солейл, не. Не мога да я загубя.

- Трябваше да помислиш преди да скочиш в чаршафите на друга. - изсумтявам и със сетни сили успявам да затворя и този малък процеп към личното ми пространство. В последния момент Рот отстъпва, заплашен да остане без пръстите си и остава от другата страна на вратата ми.

Бързам да се добера до телефона си, съзирайки малка пукнатина на екрана му. Но тя не е важна: трябва да разбера как е Катя.

Един малък детайл хваща окото ми и веждите ми се сбърчват. Връзката ми с нея чрез устройството все още тече, но малката иконка за микрофона е зачеркната. Осъзнаването ми ме кара да потреперя в яростта си. Тя не е чула абсолютно нищо.

Прекъсвам неосъществения разговор и опирам гръб във вратата.

Заплаквам.

За несбъднати мечти, лъжовни желания, за моята приятелка с накърнено достойнство и един забит в твърде много гърбове нож.