Може би това е една от най-сладките им и най-любими глави, които някога съм писала увувувуву. :ззз
____________

Когато отварям вратата на дома си, отвътре ме лъхва вледеняващ хлад. Мястото е по-пусто и от душата ми в този миг.

Съумях да напусна „семейното гнездо“, което Рот така стремглаво се мъчеше да запази непокътнато с всички възможни средства. Макар и те да включваха изневяра след изневяра, нанизани на безкрайна броеница.

Въздъхвам шумно, когато оставям чантата си върху шкафа с обувки и пускам осветлението в антрето. Два реда лед светлини осветяват полу-плътния мрак. В апартамента, едновременно и мой, и чужд, няма жива душа. Способна съм да се отпусна за първи път откакто съм се събудила.

Допреди месеци, година дори, присъствието на Хийт около мен ми се струваше приятно, облекчаващо и желано. В последно време да съзирам неговия лик ми действаше все по-натоварващо, увеличаваше напрежението и ме потискаше по начин, който само човек, решен да прекрати връзката си, би могъл да почувства. Усещах го като ефект от реакция, която разтваря вътрешностите ми до съставните им атоми.

А може би самата аз се бях изменила в будещо опасения киселинно съединение.

Смея да съм радостна, че Хийт не си е у дома. Мога да се подготвя спокойствие.

Щастлива съм, защото, ако го зърна, ще се пречупя. Ще се развикам. Ще кипя. А неговото ледено спокойствие ще ме убива малко по малко, ще ме разкъсва – парче по парче. Накрая ще се превърна в нищо повече от отворена рана, кървяща в цветовете на звездите.

Негодуваща, ще се отдръпна и ще започна да руша. Всичко, което някога съм градила. Ще съжалявам, задето едно нищо смее да докосне нещо.

Ще потъна в забвение, докато последните ми надежди да съзра загубата на контрол над съзнанието на бившия ми приятел не изтлеят в нищета.

Изтривам една сълза от бузата си и се заемам със себе си.

***

Не съумявам да различа дните един от друг – всеки се прелива с друг, смесва се, превръща се в каша, която се излива в безкраен канал. Дори и лекциите ми не успяват да ме разсеят, затова и у мен се пробуждат съмнения дали равносметката в края на този семестър ще се окаже печеливша за мен. Последните ми изпити не завършиха със задоволителен резултат.

Сутрин бързам да се събудя прекалено рано, за разлика от обикновеното. Опитвам се да напусна дома преди Хийт да се събуди и в повечето случаи успявам. Опитвам се да го избягвам.

Опитвам се.

Опитите обаче не жънат угоден за мен резултат и искам да разбия всяка надежда за подобен в земята. Макар и да против волята ми, причините, които се изреждат в спомените ми, мигът на запознанството ни, се преповтаря и върти непрестанно. Като стара плоча, на която са записани едва броени акорди от любима песен.

Която започвам да намразвам.

***

Хвърлям бърз поглед измежду листите на тефтера си след края на лекцията си, сякаш продължила вечност и половина. Очите ми изнамират малка пролука до смяната ми в изписаните с прав шрифт цифри и букви. Осъзнаването, че в плановете ми отсъстват какви да е домашни и учебни задължения ме прави повече от радостна и почти прекатурвам катедрата в аулата, в опита си да я напусна колкото се може по-бързо. За моя жалост масата е непоклатима и се врязва болезнено, високо в бедрото ми. Нямам време за оплаквания и тюхкане обаче, докато се втурвам към новоизникналата ми цел.

Университетът притежава безкрайна плетеница от коридори в безчувствени сиви нюанси. Крачейки по тях ги оприличавам на безкрайни, но и задушливи. От много от залите прииждат студенти, привършили лекциите си и усещам как радиусът на личното ми пространство се стеснява малко по малко. В един единствен момент ума ми отскача към възможността да срещна Хийт, напускащ някоя от стаите. Забързвам крачка, за да се измъкна от навалицата и заравям мисълта дълбоко под повърхността на ума си. Ще е най-добре да се отправя към мястото си за отдих.

Прекрачвам прага на салона не след дълго и безшумно затварям изолираната от външни и вътрешни звуци тежка врата.

Вдишвам.

Издишвам.

Ето го – почти мога да си го спомня. Мирисът на печатана хартия, шума от нервното потракване на нечии обувки по дъсчения под. Безкрайните звуци, смехове и заучени в малките часове на нощта реплики. Те се нижат една след друга, оформят една истинска еуфория от звуци – всеки един бъдещ актьор блести, грее като ярка звезда, а ролята, която е поел го свързва в своеобразно съзвездие с останалите. Комуникацията чрез него дори не е изпълнена от тяхната собствена реч, но въпреки това те си пасват, разбират се. Един с друг, друг с още един. Актьорската им игра се завихря във въздуха, пробягва между празните редици столове и накрая се разпръсква в нищото.

Репетицията им все още се разиграва пред очите ми, дори и залата да е напълно празна, а сцената – бездушна. Изключеното осветление прави всичко около мен да изглежда потънало в черно мастило. Мога да различа очертанията на всеки един предмет, но не мога да опиша детайлите му с точност. Салонът в този си облик би се сторил като плашещо обиталище на призраци на всеки друг, но моето съзнание го възприема като дом.

Изпускам въздухът, който съм задържала поради екстаза си от досега с това място и хвърлям раницата си на възможно най-близката до мен седалка. Тъмновиолетовият плат се слива с тъмнината и се губи в него. Не се трогвам – винаги съм способна да включа осветлението по-късно. Сега искам просто да вникна в онази първична енергия, която витае из всеки един театър, когато вратите биват затръшнати, а лампите – угасени.

Събличам якето си и потрепервам от хлада в помещението. То тупва глухо някъде до останалите ми вещи и вече съм готова да стопля кръвта във вените си. А тя е напът да закипи всеки момент.

***

Сцената искри в златисто и зад едно алено перде се появявам аз. Очите ми блестят ведно с прожекторите в два от предните края на огромния подиум. Отразяващата се в тях светлина се извива и пръсва в многобройни посоки, рисува безкрайна карта на поръсеното със звезди небе.

От съблекалнята съм се сдобила с риза с шикозна яка, колан, който да я пристегне високо в талията ми и старинна сабя, окачена върху него. Дръжката й блести изкуствено позлатена, но именно в това е духът на илюзията. Не целиш да си велик в истинския смисъл на думата. Това е само роля. Защото истинският принц е живял и умрял нейде из записките на шантавия си създател, а единственото, което се иска от теб – или го желае душата ти – е да го изиграеш с достойнство. Макар и то да бе от малкото истински неща у теб.

Стъпките ми отекват срещу дървената повърхност, когато пристъпвам към средата. Нямам нужда от папката, която се помещава някъде в раницата ми – наизустила съм репликите си преди месеци. И затанцувам. Не със стъпки, а с думи. Вихря се с героя си, подавам му думите и ги той ги сдъвква посредством моите зъби.

Напълно сама съм, а имам чувството, че всичко около мен е живо.

Призракът, бродещ из безкрайните коридори нощем като скитник. Кралицата, напълно ослепяла от лъжи, заблуди и миражи. Кралят – убиеца – криещ се зад червеното ми перде отсреща и надничащ подир полуделия си племенник. Пронизвам го със сабята си. На земята не тупва смъртно ранено неговото тяло, а това на съветника му и в миг лудият се превръща в убиец. Офелия ме поглежда с тъжните си, големи очи и почти проплаква измежду редовете на театралната зала.

Никога досега не смятах, че тя ще се окаже мъж с добре оформена брада.

Напускам илюзиите си колкото се може по-бързо и почти залитам назад. Лицето ми почервенява от срам, а коленете ми омекват. Ако знаех, че не съм сама, излагането, на което се подлагам в този миг изобщо нямаше да просъществува.

Новата Офелия не се раздира от плач, а потъва в смях. В главата ми се оформя идеална комична сцена и прихвам в пъти по-силно, колкото и да не желая това. Смехът ми отеква от стените на залата и пронизва ушите ми, когато се връща към мен с грохотен гърмеж. Въпреки това не преставам дори, когато непознатият мъж отдавна е запазил спокойствието си и се взира от тъмнината с очакващи черни очи. В ръцете му се намира лилавата ми раница, която бях сигурна, че захвърлих на някой от редовете. Чак се чудя защо не я бях оставила в съблекалнята зад сцената, където така или иначе щях да се върна след края на своеобразното ми представление.

Може би, защото си въобразявам, че всичко в това помещение ми принадлежи. Сцената, декора, героите, ярките, привличащи ме като нощна пеперуда, прожектори. Костюмът, който нося. Или поне частите от него.

И в същото време притежавам само разума си. Съзнание, което става твърде нехайно, когато стъпя на тази проклета, дъсчена сцена.

Изнизвам се от страничното стълбище и вече нахлувам в територията на публиката ми от един единствен човек. Протягам ръка напред в ням жест да си присвоя обратно вещта между пръстите му, а когато те се освобождават, в ушите ми прокънтява ръкопляскане. Гледам където и да е другаде, и не посмявам да срещна непознатия в очите.

- Необикновен избор на роля. – пръв заговаря той, а инстинктът ми ме  потиква да вдигна поглед към него. Изненадана се отдръпвам назад. Макар и да изглежда млад, нещо древно и мъдро наднича иззад черните му ириси. Сякаш е остарял преждевременно вътрешно. Почудвам се на какво се дължи то.

- Не бихте ли постъпили така и Вие? – измърморвам и пръстите ми се заиграват с циповете на чантата ми. Нервна съм, а това би могло да се забележи от километри. – Не бихте ли избрали лудия принц, ако имахте възможността да изиграете един-единствен шекспиров герой?

Усмивката, която изгрява на устните му е почти подигравателна. Почти. Останалото, което успявам да различа, са неизпълнени желания от друг свят и чужд живот.

- Ако наистина имах право на избор, възможностите ми щяха да бъдат безкрайни, а сърцето – непосилно да ги изпълни. Ако имах възможността, щях да съм далеч, твърде далеч от театъра. – заявява престорено гордо непознатият. – Но щом не съм в изгодно положение, бих казал, че ролята ми ще е малка: прислужник, коняр. Защо не дори страж.

Ума ми в същия миг замира в безмълвен писък, тъй като съзнанието ми продължава да го оприличава на дъщерята на кралския съветник.

- Защо?

- По същата причина, поради която вие сте избрала да се подвизавате като Хамлет – отсича с насмешка мнимата „Офелия“. – Все герои, без които сюжетът не би могъл да просъществува. Разликата при мен е, че ролята ми би била малка, едва забележима, но, ако я нямаше, нещо щеше да липсва. Да не е наред. Публиката също щеше да усети тази празнина и да изгуби интерес, все едно гледа постановка на изкуствена реалност. И щеше да загуби всяко едно желание да се поинтересува от творенията на сценариста и никога повече да не се добере до неговите фалшиви герои.

- С други думи желаете да движите сюжета от малките ъгли. – разсъждавам на глас и уцелвам в десетката.

- Не всеки иска да блести като ярка звезда на небосвода.

Усмихвам се сковано. Минават броени секунди, в които никой от двама ни не казва нищо: непознатият се взира в мен с удивление, сякаш е срещнал рядък вид същество; аз гледам дългия червен килим така, все едно е спасителният ми пояс.

Все още разучавам произхода на петната, които на слабата светлина, идваща от сцената зад мен, изглеждат сиви на червения фон, когато до ушите ми достига покашляне. Поглеждам непознатия в очите, прилични на ями от спомени и отстъпвам с една крачка назад. Той потрива светлата си брада и едва ли не всяка негова клетка издава присмех към мен.

В този миг осъзнавам, че току-що бях получила частица от неговото съзнание на тепсия. „Някои неща можеш да споделиш само на непознат“ – дали наистина това бе добра идея. И дали не очакваше същото в замяна? Бях почти готова да се защитя със срама, който изпитах там горе, издигнала се с метри над него.

- Какво ви доведе тук? – изпреварва мислите ми непознатият и ме хваща неподготвена.

- Имах… лекция – лъжа несполучливо и отбягвам проницателните му ириси, оправяйки яката на ризата си.

Нервнича. Отново.

- Никой не води лекциите си в този салон. Най-малко в три часа и половина в четвъртък. – отсича с каменно изражение той и тялото ми се сковава. Дори малко дете не би ми повярвало, кого залъгвам!

- Да речем, че обичам театъра. – отклонявам се от нововъзникналата тема преди да си навлека неприятности и благодаря безгласно за получената информация. С малко късмет следващия път щях да имам тази зала само за мен.

- Не сте виждала истинска театрална зала, ако смятате тази съборетина за такава. – въздъхна той  и заглади няколко от щръкналите си във всички посоки коси. Кичурите му бяха необичайно дълги и пристегнати в малък кок върху темето му. На слабата светлина ми изглеждаха тъмноруси.

- Тогава нямате причина да сте тук. – отсичам в защита на „съборетината“. Колкото и да не желая да го призная обаче, концертната зала, помещаваща се в университета, бе нищо повече от глупав подиум с глупави седалки. И глупавата аз бе избрала именно това глупаво помещение за глупашките си мечти.

- Имам – парира ме мигновено непознатия. – Седалките са меки и чисти, може би защото са почти неизползвани.

- Искате да кажете, че сте седял съвсем спокойно през цялото време?

- Смея да твърде, че вашите чанта и дреха прекъснаха беседата ми с Шопен по време на най-интересната част. – усмихна се черноокият и ме загледа с ясно отправено предизвикателство в очите си. – За ваше сведение: спах, не седях.

- Удивително. – промърморвам с полускрит сарказъм и се втурвам между редовете. Против убежденията си, якето ми съвсем бе изхвърчало от ума ми и сега лежеше забравено под седалките. Немарлива, немарлива Солейл! – Къде е, къде е? – мърморя под нос, но явно въпреки това непознатият мъж ме чува.

- Четвърти ред, място номер четиридесет и осем. – подава указанията си и мигновено погледа ми набелязва вещта. Грабвам я и изхвърчавам на главната пътека.

- Благодаря – промълвявам, вече обърнала гръб на мъжа.

- За мен бе чест. – дочувам гласа му, когато затварям тежката врата след себе си.

В този момент осъзнавам, че все още нося шантавата средновековна риза, а над дънките ми е окачена сабя с дървено острие. Нямам сили и смелост да се върна и да ги сваля.