Събуждам се от натрапчивия мирис на кафе.

Първото нещо, което очите ми фокусират щом ги разтварям, е решения в бяло таван, в чийто център се межди семпъл полилей с метални орнаменти. Наподобява две стоманени лиани, обгърнали кремаво кълбо. Крушката вътре е потънала в мрачния си сън, сякаш ме укорява, че все още се излежавам като котка на слънце, без слънцето.

Поизправям се в бързо стъкменото ми легло – диван и изохквам. Тялото ми е схванато заради неудобството. А може би и заради факта, че костите ми не бяха свикнали да почиват върху прекалено твърдата материя. Къде бе любимото ми легло с мекия му дюшек, когато ми трябваше?

Може би сега приютяваше в топлата си прегръдка приятеля ми, превърнал се едва снощи в мой бивш.

Примижавам срещу петната, които танцуват пред очите ми, докато спомените от предишната вечер се завръщат с пълна сила. Стоварват се върху ми като лавина, свлачище дори, повлякло ме нейде към земните недра. Затрупва ме под тонове скали. Вече не се опитвам да различа съществуващите форми във вихъра, препречващ погледа ми, а единствено се взирам в небитието на полезрението си.

Така е по-лесно. Така е по-добре и за двама ни.

Заблуждавам ли се, или се чувствам смазана, заради този дребнав факт?

Въздъхвам шумно и почти заглушавам тананикането, което се носи от кухнята. И, което сънливото ми съзнание забелязва едва сега.

Гласът е нисък, дълбок. Идва някъде от дебрите на мъжко гърло и е напълно невъзможно той да принадлежи на Катерина. Звуците, които изпълнява, са леки, ритмични и ненатоварващи. Под нотите на такива мелодии на човек му се приисква да захвърли всичко и да затанцува.

А аз не танцувам, затова феерията от съзвучия ми се струва единствено дразнеща.

Когато включвам телефона си осъзнавам, че съм се събудила преди алармата си и проклинам своя късмет. Все още чувствам ума си изтощен, напрегнат и почти капнал. На екрана с ярки цифри на тъмен фон е изписано 6:48 и в миг осъзнавам, че съм изпуснала приятелката си, французойка със само осемнадесет минути. Обичайната й рутина включваше напускане на дома й в шест и половина сутринта, за да се погрижи танцовият салон да бъде приведен в нормалния си вид след набезите на вечерните му наематели, преди да започне да функционира нормално.

Останала съм сама с Рот в дома й, а този факт оставя неприятен вкус в устата ми.

Обмислям възможността да се свия обратно върху неудобния си диван и да се помъча да заспя, а ако това не помогнеше – поне да се направя на спяща, когато холната врата се отваря и вътре нахлува приятелят на Катя, понесъл две малки чаши с ароматно кафе. Плановете ми се изпаряват като дим в небесната шир, когато той ме заварва седнала в бледосивите завивки. Почти съм готова да хвърля омачканата си възглавница по него. Почти. Оставам неподвижна и вероятно с кисело изражение на лицето, проследявайки мъжа с погледа си.

Макар Рот да притежаваше дълбок глас, тежко излъчване и да смърдеше на неестествен тестостерон от километри, бе необичайно нисък за мъж. Ръстът му би паснал повече на жена, но съвсем не си отиваше с пола му. Може би фактът, че стърчах с броени сантиметри над него също оказваше влияние на мнението ми за височината му.

Може би не беше фатален и факта, че Катерина се извисяваше с десетина над мен. Бях повече от сигурна, че първото нещо, което се забелязваше у нея, бяха дългите й крака. Човек би се запитал защо досега тя не е пробила в модната индустрия като добре платен модел. По всички вероятности тялото й щеше да я отнесе високо в класациите.

Скромната Катя, която познавах обаче нямаше да посмее да пълни гушата си със слава, заради природните си дарби. Французойката бе решила да съгради живот за чудо и приказ с доста по-тежки усилия.

Винаги, когато се взирам в лицето на Рот, имам усещането, че той плюе безсрамно върху моята приятелка и нейната чест.

Погледът ми го проследява, наблюдава го как се настанява на фотьойла срещу мен. Търся какъв да е признак на самодоволност от негова страна, но единственото, което забелязвам, е неистовото му нервничене.

Между нас има едва половин метър разстояние, запълнено от малка стъклена маса. Рот поставя двете чаши върху нея и съвсем леко побутва единия от порцелановите съдове към мен. Черната течност заплашва да се разплиска по гладката повърхност на мебелта, но в крайна сметка остава зад стените на белия си затвор. Не посягам веднага към нея – страхувам се, че ръцете ми са твърде слаби, за да задържат дори муха между пръстите си и има опасност да разлея кафето по дрехите си. А те дори не ми принадлежаха, за да си позволя това.

Катя ми бе отстъпила една от своите широки блузи и клин, които да облека вместо пижама. Макар и предмети като тези да нямаха кой знае каква стойност за нея, съумявах да ценя чуждото повече, от своето собствено.

- Трябва да поговорим. – прорязва тишината като с нож Рот и вдигам поглед към него. За мое облекчение очите му с цвят на гниещи маслини са фокусирани върху пръстите му и не срещат моите. Ако го бяха сторили, опасявах се, че ще го заплюя.

Способна съм да подуша горчивината на кафето пред себе си и тя се извива и проправя път през вътрешните страни на ноздрите ми. Отвращава ме.

- Нямам какво да си кажа с лъжец като теб – изръмжавам ниско и отсечено. Гласът ми прозвучава дрезгаво в ушите ми.

- Казах ти, че онова бе грешка – оправдава се Рот, но в мен не е останала нито капка милост.

- Грешки не се вършат на чист ум. И не се повтарят безброй пъти.

- Не разбираш. Не аз съм виновен.

- Кой тогава е? Катя ли?

- Не намесвай Катерина!

- Тя има пълното право да знае с каква отрепка се е събрала.

Почти изкрещявам. Няма да се учудя дори и ако Рот е смесил течността в чашата ми с отрова. Унинието, в което на пръв път изпада почти ме кара да се размекна. Почти.

Напомням си, че мъжът срещу мен е измамник. Актьор, на когото ролята на покайващ се грешник му се отдава твърде много. Кой ли друг бе заблуждавал по същия начин?

- Обеща ми, че ще прекратиш това – опитвам се да върна вярата си в хората въпреки всичко аз. Но надеждите ми се сриват ведно със спомените в ум ми.

- Работя по въпроса. – защитава се отново той.

- Не виждам да си пожънал какъв да е резултат.

Преди два дни се натъкнах на обхваналия в обятията си непозната млада жена Рот. Прегръдката съвсем не изглеждаше приятелска, особено когато ръцете и на двама им се опитваха да се доберат до места, запазени единствено за любовници. Оттогава стомахът ми не е спирал да се бунтува.

- Не и когато някой като теб ми диша във врата.

- Може би си го заслужил.

- А може би не трябваше изобщо да се бъркаш в живота ни.

Застивам, почти неподвижна.

- Катерина е моя приятелка. Отпреди да се помня. Длъжна съм да се грижа за нея. – отсичам с прегракнал глас.

- Не и когато помощта ти ме… ни поставя в още по-фатално положение. Никому не си нужна.

Единственият звук, който се настанява помежду ни, е този от потракващите по повърхността на чашата ми пръсти. Тих гняв бушува под повърхността на кожата ми, когато се изправям с извинението, че ще използвам банята. До последно се изкушавам от идеята да се удавя в мивката.

- Исках само да те помоля да не й казваш нищо. – пророни едва доловимо Рот зад гърба ми.