Светлината, която се процежда от открехнатата врата ме заслепява почти изцяло. Съвсем спокойно съм извървяла в непрогледна тъмнина стълбите през цели седем етажа, за да се озова пред прага на Катерина. Сега осветлението се струва странно и неестествено на умореното ми съзнание. Както и фигурата, която то очертава в дървената рамка, поставена в тънките като от картон стени.

Катраненочерната коса на французойката се поклаща по изкусителен за всеки един мъж начин, когато тя накланя любопитно глава към мен. Кичурите са вързани в строга опашка, но няколко нахални косъмчета се полюшват около бледото й лице. От очните й кухини в мен се взират две черни очи. Оприличавам ги на копчета. Забравени от света в някой джоб на шивач, те сякаш никога не са се докосвали до слънчевите лъчи. Не са избледнели дори с един тон.

Винаги бях оставала с впечатлението, че Катерина е изваяна лично от ръцете на Мадам Тюсо.

- Мога ли да остана за тази вечер? – изплъзва се тихо иззад устните ми, когато мрак и светлина очертават всеки един детайл от съществото й, а аз вече не съм уплашена, че се взирам в бездушна статуя. За разлика от величествения си външен вид, Катя е човек като мен и всички останали. Храни се. Диша. Спи. Живее в малък тристаен апартамент, заедно с дългогодишния си приятел и облича комфортни дрехи, когато е у дома.

- Скъса ли с него? – игнорира въпроса ми тя и поставя едната си бяла ръка на кръста. Другата е опряла в касата на вратата си.

- Да. – разхлабвам шала около шията си. Колкото и да е студено навън, в мен остава остатъчното чувство от задушаване с плетения ми аксесоар. Дори и това обаче не може да ме откаже от топлината, която гласува на поруменялото ми лице.

- Каза ли му, че ще задържиш апартамента за себе си? – приятелката ми контрира с ново запитване и изпадам в чувство на безпомощност. Започвам да съжалявам, че я просветлих за плановете си почти веднага след като изникнаха в съзнанието ми.

Свивам рамене, а главата ми клюмва, преди да отговоря. Очите ми се стрелват към пода и в полезрението ми попадат чифт кафяви ботуши. Обути върху моите крака. Катя знае всичко, защото две глави мислят по-добре от една. Дали наистина е така?

- Казах му, че може да го задържи, след като стъпя на краката си.

Сумтене се изплъзва от устните на Катя. Тежестта на погледа й върху мен става твърде осезаема и нямам друг избор освен да вдигна глава.

- Остава да ми кажеш, че и си му предложила мирно и сговорно дружене като двама несексуално обвързани приятели. – французойката се отдръпва встрани, правейки ми път навътре в жилището си. Мога да се закълна, че подигравателния й тон звучи като котешко мъркане, но и допускам, че акцентът й повлиява допълнително към това.

Пристъпвам вътре и събличам зимното си яке. Закачам го наред с връхните дрехи на Катя и Фин. От някои от тях стърчат шалове, а изпод една шуба, предназначена за дъждовни дни, мярвам и чадър на разноцветни точки.

- Да, - въздъхнах и се заех да развързвам връзките на ботушите си. Междувременно Катя затваря вратата и врътва ключ в ключалката й, пристъпвайки от крак на крак в обутите си в домашни пантофи стъпала. Отговорът ми сякаш я изнервя внезапно. – заявих на Хийт, че можем да си останем несексуално обвързани приятели. – цитирам приятелката си едва ли не с късче на подигравка.

Отчаян стон раздира гърдите на французойката. Стрелвам поглед към смръщеното й лице и се изправям пред внезапно появилия й се гняв.

- Ти си идиот, Сол. – процежда през зъби и въздъхва шумно, демонстрирайки ми с колко етажа над моя се намира интелектът й.

- Не виждам нищо лошо в приятелството.

- А трябва – впива пръсти в рамото ми Катерина и ме кара да просъскам срещу перфектното й лице. – Не се прави така. Никой не се сприятелява с бившите си.

- И какво от това. – изсумтявам и понечвам да премахна навлезлия в личното ми пространство крайник. Опитът ми не се увенчава с успех; Катя е учудващо силна.

- Дала си му напразни надежди. – обяснява ми тя и поставя свободната си ръка върху плата на пастелно-розовия си суитчър. Върху мястото, където се предполага да се намира нейното сърце. С другата се е подсигурила така, сякаш се страхува да не й избягам.

И все пак се зачудвам дали малкият й туптящ орган не се намираше малко по-наляво от притиснатите й в тъканта на дрехата пръсти.

- Празни надежди, които говорят за възможно колебание от твоя страна.

Застивам, когато най-сетне се почувствам освободена от хватката на Катерина и правя няколко крачки назад. Въпреки това вдигам брадичка и с доза на надменност заявявам:

- Не се колебая и ти го знаеш.

Непреклонна съм пред идеята да не отстоя позицията си. Може би в крайна сметка съм твърде горделива.

- Зарежи това, момиче. – отчаянието на Катя вече блика на талази и не мога да направя нищо друго, освен да увеся нос. Раменете ми се отпускат и се чувствам твърде притисната между четирите бледожълти стени. Почти задушена. А съм все още в антрето. – Не знаеш какво се върти в главата на един мъж.

Решавам, че в крайна сметка ще е най-добре да сваля шала от врата си. Оставайки в ръцете ми обаче, плетената материя не ми доставя нужното удовлетворение. Въздухът в гърдите ми все още се бори за път навън. Гърлото ми се стяга.

- Тогава ми разясни – гласът ми реже въздуха така, както нож – масло. Не мога да реша обаче дали съм прозвучала ядосана или жалка.

- Първо се успокой, скъпа – половинчата усмивка раздира устните й, а един показалец се забива в гръдния ми кош. Настроенията й се менят прекалено бързо, за да успея да уловя нишката им. Някои ще го припишат на зодията й. Аз го наричам по-скоро характерна нейна черта. Единствено не мога да преценя дали отегчението или умората от тежкия работен ден на младата жена предизвикват това. Един вид защитен механизъм, предпазващ съзнанието й от пренатоварване. – Чаша горещ чай, как ти звучи?

- Не бих отказала, стига да е чист. – промърморвам, признала победата й. И се скастрям на ум, заради бързият анализ, който й спретнах наум. – И все пак не смятам, че по този начин негативните ти разсъждения ще бъдат смекчени от малко „успокоение".

- Мога поне да опитам. – въвежда ме в малката си кухня тя и запретва демонстративно ръкави. Тук стените се преливат в топъл, едва ли не нежен нюанс на карамеленото, съчетавайки се с шкафове от тъмно дърво. Помещението служи също и за трапезария, като правоъгълната маса е решена от същия материал и покрита с прозрачна мушама. В центъра й е поставена фруктиера, от която, редом с плодове в свежи цветове, съхнат и листенца от червени цветя. Няколко са изпадали и покрили с крехките си телца изкуствената материя под себе си.

Мога да се обзаложа, че влюбената двойка рядко вечеря тук. Така правят всички. Почти.

Хийт обикновено вечеря с мен в хола и разказва за преживяното през деня си. Първоначално да слушам гласа му, леещ се като красива мелодия, бе единственото, от което имах нужда, за да поддържам щастието си. С времето обаче раздалечението помежду ни започна да се отразява не само на мен. Все по-често се хранехме отделно, а това ме изяжда отвътре.

- Настанявай се, Сол. – нарежда ми Катя, надвесила се над две идентични чаши, решени в свеж зелен цвят и тъмнокафяв, почти черен.

Изпълнявам желанието й, заемайки един от столовете с мека тапицерия. Докато приятелката ми върши своята работа, намирам за безкрайно интересни венчелистчетата, попаднали под взора ми.

След броени секунди французойката оставя на масата пред мен една от чашите, а втората поставя срещуположно на мен самата.

- Скъпа? – прозвучава дълбокият на Рот от другата стая, а очите на Катерина светват. От изненада или укор – не мога да определя, но едно е сигурно – в желанието си да ми помогне, е обърнала цялото си внимание към мен, оставяйки приятеля си на заден план.

- Идвам, petite! – извиква в отговор тя и ми хвърля възможно най-жалния извинителен поглед, на който черните й очи са способни. – Ще ме извиниш ли, Солейл?

Кимвам смирено и наблюдавам как чернокосата се обръща на пети и затваря внимателно вратата зад гърба си. След миг дочувам и приглушените обяснения, които тя дава на мъжът, с когото съжителства от дълго време.

За да се разсея, отпивам от чашата си с чай. Горчивият вкус кара веждите ми да се присвият в недоволна гримаса. Поне напитката ми попречва да подслушам против волята си семейният разговор, въпреки че се отнася до мен. Колкото и да не мога да си го призная, презирам всеки признак за подобна връзка, който попадне под полезрението ми. Винаги бях смятала това за излишно, напразно обвързващо. Но щастието ясно искри в очите на Катя, а тук съм безсилна. Тя ще има своя перфектен живот под знака на венчавката, а по-късно и затвърден с дете в люлка.

Чаят бе зелен. Затова и вкусът му бе неописуемо горчив. Захар липсва, а и точно в този миг нямам нужда от нищо, което да смекчи бързо горчилката в гърлото ми.

Напитката наподобява косена трева.

Мразя я.