*обикновено в отрязъка от полунощ до третия час след него, гробищата биваха обитавани от призрачни същества, родени от утробата на демоничната майка земя и се зовяха луни. Тези същества бяха известни с това, че се хранеха с кръвта на окъснелите опечалени и разкъсваха кожата на мъртъвците, положени в разкопани ковчези.
_______

Флин Форзак се стресна в съня си.

Не знаеше какво бе предизвикало това внезапно му събуждане. В един миг чернотата поглъщаше съзнанието му. В следващия - нещо, твърде далечно, едновременно и познато, и непознато, блуждаеше като изгубена в мрачината на света звезда. А след това изчезна, оставяйки след себе си единствено остатъчната воня на соления морски въздух, достигащ го от полуоткрехнатия, заради горещината, прозорец в стаята му. Иззад него го посрещна небе, обагрило се в сивите нюанси на прииждащата зора. Нощта, сякаш удавила се в препълнения с противни морски твари океан, сега се превръщаше в утро, обагрило се в блудкавата й кръв.

Скоро, съвсем скоро младият лилавоок мъж щеше да напусне безшумно постелите си, за да се гмурне в устата на звяра. Поел малкото си пътуване до залива на дракона единствено в своите две ръце, той щеше да открие онова, което братския дълг го караше да бленува. Отмъщение с вкус на морска сол, перленоруси къдри и кръв, напоена със страданието на десет бога знаят колко души. Смъртни или не, Флин бе готов да изтръгне не само признания от гърлото на морското чудовище, но и молби за прошка и пощада.

Младежът се сепна, когато усети онова пагубно удоволствие, което прокара кокалести пръсти в стомаха му, предвкусващо бъдещото страдание на сирената. Почуди се. Риндер дори не му бе толкова близък.

Помнеше също толкова ясно денят, в който бе изгубил душата на брат си в безбрежния океан, колкото и онзи, в който той го изплю върху пясъчните си брегове.

В мигове като тези се замисляше дали тогава мъката в сърцето му бе по-силна от нечовешката ненавист, която желаеше да застигне всяко едно водно създание. И да го изтреби. Да го лиши от щастието да обитава майката земя.

- Ако изпълняваше моите заръки така, както преследваш личните си цели, животът щеше да е много по-лесен, момче. - заяви ядно гласът на Дарел някъде зад Флин и вторият изсумтя. Макар и обикновено да взимаше на прицел вратата, до която се простираше койката, която имаше за легло, тази нощ бе нехаен. Нищо чудно, че светлината от приближаващия ден шареше със сиви багри пред клепките в съня му. Да спи с гръб към изхода понякога не бе в негова полза. Така или иначе не бе сигурен от колко време старецът го наблюдаваше, отпуснал кокалеста ръка на рамката на прогнилата му от морския въздух врата. - Можеше и да си намериш сносна работа, вместо цял ден да сновеш из пристана.

- Не снова из пристана - изсумтя Флин и отдръпна завивката от краката си, само за да се изправи в седнало положение и да стрелне магьосника с виолетовите си очи. Всяка дума, доближаваща го към така омразния океан, бе обидна за него. Какво оставаше да бъде оприличен като скитник из залива.

- А тогава? - парира го Дарел. - Търсиш мъст още преди гроба на другия Форзак да е изстинал? Мъчиш се да се промъкнеш на някой от плаващите кораби? Или тичаш подир някоя корабна фуста? Колко много ум загуби през последната седмица, момче?

Старецът никога не назоваваше него, нито пък брат му с личните им имена. Сякаш намираше нещо дяволски злокобно в тази идея. Форма на магия, която щеше да погуби както притежателите им, така и изреклия ги. Макар най-лошото вече да бе споходило по-младия близнак.

Флин на свой ред изръмжа гневно.

- Не тичам след тези измамни русалки.

- Не всяка жена в брич е омайница на океана, момче.

Младежът с лилавите очи нямаше да се убеди в това, докато не пронижеше в сърцето всяка една жена, някога стъпила на кой да е от корабите. Но точно в този миг ярост и ненавист щяха да се слеят в сърцето му и да го направят неконтролируем. А да изпусне тази си новопридобита черта бе крайно неуместно и непочтително спрямо Деветия магьосник на пристанищният град. Част от Омбрийските вещери, славещи се с възможността да ползват всички способи на магията, стига тя да не бе в тяхна полза. Те трябваше да допринасят на общото благо, не на собствените си разгулни души. Самият Флин се боеше, че неговата щеше да бъде покварена, когато стъпеше на борда на Опашката и почти си отдъхна, когато злостният капитан посече желанието му като с меч тя да го отведе в пастта на звяра по-рано тази нощ.

Тя смърдеше на онзи разбойнически дух, не можеше да й се отрече. Да граби с пълни шепи от света, да присвоява неща, които не бяха нейни. Колко ли невинни бе погубил нейният револвер? Колко ли галеона оръдията й бяха раздробили на дъски?

Дали дори онзи Хундинг бе починал от извратената афера, в която го бе подлъгала изящната Корелин?

Предстоящият му план обаче не включваше никой от тях. Нека разбойниците си стояха кротко в подножието на мачтите си и наблюдаваха всичко отдалеч. Той сам щеше да отиде и да причака убийцата на брат си, каквото и да търсеше тя в залив, някога гробница на дракона, звяра от морските дълбини.

- Ще потегля призори - заяви Флин и се изправи на крака. Изхлузи набързо полепналата по гърба му риза и я захвърли на най-близкия скрин. Щеше да вземе няколко неща със себе си и бе за предпочитане дрехите му да бъдат чисти.

- Така каза и миналия път. - подвикна иззад него Дарел и удари с юмрук в стената, за да привлече вниманието на чирака си. - И по-миналия. И по-по-миналия път.

- Този път няма да сгреша.

Отговорът на младия мъж единствено накара стареца да повтори действието си, този път - по-мощно, по-настойчиво. Мазилката, покрила стената на стаята на Флин се напука под ръката му. За миг пукнатините се разпростряха като паяжина, изграждана от пипалата на невидим паяк, откъсвайки няколко парченца измежду дългите и къси линии. Лилавоокият застина, подушил металическото потрепване на въздуха и погледна Дарел в очите.

Наставникът му може и да не бе в разцвета на силите си, но това съвсем не го правеше слаб и немощен. Целият бе изграден от жили и втвърдено в тях, съставящо мускулите му, месо. Неведнъж по време на тренировките си с него Флин срещаше непоклатима стена, която единствено можеше да подразни с юмруците си. Смяташе, че все още можеше да разкърви кокалчетата си, ако дори се докоснеше до мъжа - скала.

И въпреки всичко той не вярваше в успеха на настървението на младия си чирак. Ако то не успееше да го погуби, нищо друго не можеше. Дори и да отплаваше сам по тъмни доби в залива на сирените.

- Не се връщай в такъв случай. - присвиха се тъмно-сивите вежди на мага - досущ като смръщеното сутрешно небе отвъд прозореца в стаята.

- Няма - обеща Флин и подмина наставника си. За сметка на хилядите си тренировки, поучения и техники, той по нищо не приличаше на стареца. Телосложението му беше все така обикновено и бе останало кокалесто. Можеше да разчита единствено на жилите и еластичните парчета кожа, които се съмняваше да му бъдат от полза. Затова и не смееше да отстои позицията си пред стареца. Не още.

Ако това плаване не го направеше закоравял, то нищо друго нямаше.

Дори и да наемеше пивница в центъра на Сърцето и да използваше случая да пребъркваше всяка вечер джобовете и дисагите на клиентите си.

***

- Колко искаш за нея?

- Трийсе кеста.

- Ще ти дам двадесет!

- Трийсе! - настоя рибарят и вирна муцуната си, дарена само с няколко зъба.

Флин изсумтя и приглади няколко косъмчета от косата си, щръкнали от стегнатата плитка на тила му. Мъжът с лодката бе твърде алчен, за да продаде нищожното си съкровище на „безценицата", която младежът му предлагаше. По този начин онзи му губеше времето и израстваше като все по-голямо и по-голямо копеле в очите му. Но лилавоокият предпочиташе да се пазари с него, вместо да бъде преметнат за скован от хлабави прогнили дъски плавателен съд, който да потъне в мига щом напуснеше плитчините на залива. Този тук му изглеждаше сносен... почти. Бе въпрос на опит да открие какво се крие под прясно лакирания пласт върху дървото. Но засега старият моряк сякаш знаеше една единствен дума, която да развява като флаг - съвсем не с примирение.

- Двадесет! - настоя Флин и токата на ботуша му се заби върху дървения пристан под краката му.

- Трийсе. - оставаше на своето си морякът, а другият бе на път да обгърне лицето си с ръце в символ на искрено отчаяние.

Сутринта бе напуснал дома си по-рано от изгрев слънце и сега бледите му лъчи едва-едва галеха смръщеното лице на чирака на магьосника. Сутрешната му червенина осветяваше небето, а близките облаци придобиваха вида на окървавени парчета памук. По-отдалечените от пламтящата топка газове бяха като потопени в твърде разредена в морските води кръв, че получаваха розовеещи багри. И всичко това се отразяваше в спокойните вълни на океана, сякаш той самият се опитваше да отрази небесата със собствения си, горестен чар.

Отвъд пристана, навътре в града, Флин можеше да вкуси онази единствена по рода си безопасност, която морето не можеше да му гарантира. Дори с лодката на моряка, не бе убеден, че би могъл да пребори криещата морски зверове в катранените си уста води. Крехкия съд едва щеше да го отведе отвъд плитчините благополучно. Единствено в ръцете на боговете на океана бе обаче възможността му да оцелее.

Усойниците бяха отвъд залива. И очакваха всеки един заблуден моряк, встъпил в техните владения. Но унищожението, което щеше да повлече на коравите си плещи, щеше да бъде безгранично. С малко късмет отвъд океана, в утробата на залива единственото, което щеше да го посрещне, щеше да бъде сиренски скръбен плач.

Сега обаче единственото, което бе от значение, бе невъзможността му да се добере до лодката на рибаря. С всеки изминал миг Флин Форзак обмисляше възможността да обърне съда, заедно с инатливото морско куче на борда й в ледените, противно на топлото време, води на кея.

Ако искаше да преплава Лирейския океан обаче, му бе нужно търпение. Първата спънка на пътя му бе този стиснат обирджия в своята прясно лакирана лодка.

- Тя не си струва дори петнадесет. - възнегодува младежът и изтри невидимата пот от челото си. Със сигурност не бе в негова полза да ядосва мъжа, но дори той не съумяваше да сдържи и минута повече яда си.

- Не я давам за по-малко от трийсе. - отряза го машинално рибарят.

- Има ли някакъв проблем? - разнесе се глас, едновременно мелодичен, но в основата си притежаваше онази дрезгавина, която само хора, прекарали години в плаване сред океанската шир можеха да имат. Флин се обърна към източника му и лилавите му ириси срещнаха два смътно познати му такива, но този път решени в цвета на онези сапфири, с които само благородниците се осмеляваха да нагиздят шапките си. Кожата му, целувана с незнайно колко продължителни дни от слънчевите лъчи и по този случай бе мургава. Изпод белите ръкави на ризата му се подаваха едва забележими резки, останали завинаги запечатани в плътта му. Дали за щастие или за лош късмет, той не можеше да изрови нито един спомен, подсказващ му точно кой бе непознатият мъж. Не бе сигурен и дали желаеше да научава какво бе оставило дамгите си в кехлибарената му кожа.

- Нищо, с което да ни бъдете от помощ, сър. - зае почти мигновено защитна позиция чиракът. Пророческият му нюх, винаги нашепващ за заплаха или печалба, сега, както никога, бе утихнал. В ума му бе празно като гробище в три обиколки* след полунощ.

- Дочух разговора ви. - контрира го непознатият и изви сините си очи към поруменелите небеса в почти несполучлив жест да си припомни изказаните им думи. Онези, в които се изразяваше спорът между купувача и онзи, който продаваше надценената си стока. - Смятам, че помощта ми в случая е нужна.

- Щом знаехте, защо попитахте, а не казахте направо?

- Стараех се да бъда учтив.

- Интересни маниери, сър.

Мъжът със сините очи се усмихна и разкри ред бели зъби - досущ като костните скелети на огромните морски змии, оглозгани до кокал от рибите.

- Парите Ви ли не достигат? - запита го нехайно мъжът и наклони триъгълната си шапка така, че да разкрие алената кърпа, зад която бе прибрана косата му. На морския бриз бе останал един-единствен къс рус кичур, който да се развява над очите му. Флин се зачуди дали, ако той бе поел в различна посока от тази да прекарва живота си на доковете и палубите и да изтърква ботушите си със сол, щеше все още да притежава омаята на бледата си кожа.

А можеше и нещата да не стояха така.

- Парите ми не са проблем. - обърна взор към рибаря, извадил на показ няколкото си останали зъба. Липсващите такива оставяха зеещите дупки в ченето му да приличат на онези, които само противните морски зверове притежаваха. А може би не само. - Този мошеник обаче е.

- Неуважението не Ви прави чест - почти обвинително отбеляза синеокият и заглади воалите на ризата си.

- Не сте някой, който може да ми държи сметка. - сряза го за своя сметка Флин и го проряза със злостен взор на виолетовите си очи.

- О - каза само непознатият мигове, преди да се окопити от изказа на другия. - Аз съм просто окъснял пътник, изпуснал своя кораб и екипаж. Бих имал полза от помощта, която ви предлагам.

- В противен случай нямаше да я предлагате, сър. - изсумтя Флин. Глупакът сигурно се бе задянал с някоя изкусна жена от близкия публичен дом. Можеше само да гадае колко е била умела или умна жената, за да го приспи и ограби, а след това - забрави.

- Хванахте ме. - усмихна се на свой ред той, сякаш държеше нещата в свои ръце, под пълен контрол. Ако беше махмурлия или опиянен, явно умело го прикриваше. - Не съм толкова благодушен. Но мога да Ви предложа да поема половината от цената на лодката, при мои условия. А след това да Ви я оставя като дар.

Колкото и да не желаеше да се улови на въдицата му, Флин наостри уши. Средствата бяха нужни на всеки, който съумееше да диша, живее и да се храни. А офертата си бе добра; стига да узнаеше и частта, която го правеше длъжен да изпълни условията на другия. Затова дори не дочу своя глас, когато го попита „Какви са те?"

Усмивката се разля по лицето на мъжа, оприличавайки го на онези маски, които комиците надяваха на главите си, когато изпълняваха уличните си роли. Жокер, изпълзял от леговището си, за да посрещне аления изгрев с уловката на сделката си. Сякаш бе надушил своята победа. И в този едничък миг от вечността, Флин се почувства измамен.

- Трябва да ме откарате на Другия бряг. - заяви Жокерът с все същата усмивка, красяща лицето му. - Сър. - допълни, сякаш за да подчертае подигравателната нотка в тона си. Ако това не бе просто гибелната му надменност.

- Не мога да Ви го гарантирам. - отсече на мига Флин, а веждите му се сключиха в смръщена гримаса. Не бе сигурен дали сам щеше да оцелее през пастта на океана, дори и да минеше по най-прекия път.

- Смяташ да изневериш на добрата дума?

- Смятам, че тварите на демоничните морета ще оглозгат костите ни много преди да стигнем до момента с предателствата.

- Това са само странични недостатъци. - отсече с махване на ръка и нехайство непознатият.

- Които ще костват животите ни. - допълни мрачно Флин.

- Споразумяхме се - оповести триумфално мъжът и подхвърли на стария рибар малка кесия, чието съдържани звънко издрънча, щом се докосна до съсухрените му пръсти. Самият платец обърна гръб и на двама им с едно завъртане на петите си, а ботушите му затракаха по дървения пристан. Един от многото.

Явно той си бе въобразил, че ще се изяви като скъпо платил си пътник на борда на луксозен кораб. Лилавоокият щеше с радост да напомни на надутото конте къде му бе мястото.