Нощта поглъщаше звука от стъпките му така, както змия гълташе жертвата си цяла.

Флин Форзак стъпваше леко, почти напето по обезлюдената, павирана с каменни плочи улица, но въпреки това токовете на обувките му кънтяха измежду занемарените бедняшки сгради. Техните безплътни гласове отекваха и се губеха в глухата тишина, усъмняваща младият мъж в собствения си слух.

Далеч, сякаш твърде далеч омразните му морски вълни се разбиваха в пристанището и приливът потапяше златистия пясък под метри вода, довяваща смрадта на смъртта. На сутринта подранилите моряци щеше да посрещне плаж, отрупан с даровете на безкрайния океан – мъртви медузи, ядивни миди, бисери и скъпоценности, напуснали някой забравен от боговете, прогнил сандък. Нямаше да се учуди, ако Лирея изхвърлеше на бреговете си и полу-разложените трупове на моряци и сирени, нанизали се на изострените като кинжали скали в подножието на нос Крил.

Музика долетя до ушите на светлокосия. Бедняшкия квартал откриваше към него онези скрити от властите кътчета, където се събираха морските копелета, подвизаващи се под титлата „пират“. В покрайнините на пристанищния град Омбро, откъм страната на океана, Сърцето помещаваше хвърлилите котви на порта разбойнически измети. То предлагаше десетки възможни пътища за бягство, били те под формата на тунели или отдавна „запечатани“ улици, досущ като един истински орган, пропускащ кръвта си да тече по хилядите вени, артерии и да оформя уязвими капиляри под човешка кожа. В тяхна роля влизаха всички онези пивници, в които нехайните глупаци припадаха под проядените от дървояди маси и осъмваха в тъмницата, на бесилото или в най-добрия случай – ограбени и изхвърлени по долни гащи в някоя канавка.

Тъмно русият млад мъж не успя да скрие погнусата си от тези безлични човешки създания. Макар и той самият да беше мечтал като малко дете да се впусне в магично пътешествие на борда на пиратски кораб, сега мразеше всеки един член на това тяхно си общество. Общност, крепяща се единствено на измами, подмолни кроежи и безчестие. Бе готов да ненавижда дори родния си брат, присъединил се неотдавна към екипажа на разбойнически кораб с развято черно знаме.

Музиката се усилваше с всяка стъпка на Флин, караше го да преглътне омразата си и да се предаде на веселяшката мелодия. Но колко бяха убити под звуците на именно нея и аромата на прескъп ром? Колко души се бяха сбогували с тленния си живот на фона на сбутаните в крайните квартали бардаци, обитавани от алчни и принудени на професията си куртизанки?

Първите пивници привлякоха тъмно лилавите очи на младежът, карайки го да ги присвие в отвратена гримаса. А търсенето му едва сега започваше, така че бе по-удачно да запази протестите си за по-късно. Вонята на немити тела и некачествен алкохол го лъхна от вратата на първата кръчма. Двама мускулести мъже с прошарени от старостта си коси извлачваха от близката дървена барака младеж в обичайна закръглена форма, подхванали мишниците му. От друга западнала кръчма пират на възраст и със сивееща брада, красяща сбръчканото му лице, бе обвил ръка около кръста на съмнителна млада жена, усмихваща му се като усойна змия.

Флин Форзак продължи да крачи измежду тези прогнили капиляри, разядени от пиратската сган. Опита да придаде на лицето си невъзмутимо изражение и да запази непринудената си походка. Можеше да се престраши. Беше наложително. Дължеше му го.

С навлизането в Сърцето, използващо бедняшкия квартал за маскировъчна обвивка, заблуждавайки властите, които умишлено страняха от бързо множащата се паплач, музиката ставаше все по-ритмична и приятна за ушните му миди. Приканваше всеки, до чиито уши достигнеха тоновете, да захвърли проблемите си зад гърба, да съблече палтото си и, с чаша ром в ръка да затанцува по претъпканите по това време на нощта улици. Полунощ наближаваше, а с него и суеверията на моряците и пиратите. По техните земи, в Рирера, се носеше престара легенда, предаваше се от уста на уста, от поколение на поколение. Гласеше, че щом кораб окъснееше в открито море и прекараше нощта сред вълните, сред екипажа се намърдваше предател в човешка кожа. „Безпочвени моряшки легенди“, помисли си Флин докато ловко отбягваше допир с навалицата, отправила се по своя собствен път на изкушения. В най-лошия случай обаче плавателния съд биваше нападнат от пипалата на колосални морски създания и те придърпваха кораба към необятните морски дебри, сбъркали го за своя плячка. Неведнъж океана изхвърляше на сушата откъснати при битка с някое чудовищно същество гигантски жилести крайници, обособени с вендузи, притежание на погубения калмар.

Дарел често разказваше една митична притча в зората на живота на младия мъж, когато детския ум раждаше само пакости. Тя най-често гласеше, че кораб, преплувал залива на дракона по късна доба, щеше да разбуди онзи, намерил покоя в дълбините между изсечените над водата от ръцете на бог скали - рога. Години по-късно лилавоокият младеж бе разбулил загадката на океана, отдъхвайки си с наслада. Вардрек, легендарното морско чудовище, способно да руши коралови рифове само с плясъка на опашката си, бе запечатан с магията на Дарел и единадесетина други, властващи над дванадесетте основни части, които създаваха единния Омбро. Крайбрежен град, крепящ се под жаркото слънце векове наред и преживял първото нападение на морския змей. Селище, което не щеше да се поддаде на нищо през вековете на бъдещото си съществуване. Укрепено от магията на дванадесет магьосника с кипяща мощ под кожата им, той бе най-сигурното убежище срещу коя да е зла сила.

Флин заби пети с токове в паважа пред едно по-голямо на обем, но също толкова западнало заведение, както всяко едно кътче от Сърцето. Бурната музика идваше именно от тук. По-голямата част от клиентелата на Желязната котва, както гласеше табелата с наименованието на кръчмата, поставена над вратата, бе или вече мъртвопияна и абсолютно неадекватна, или ограбена и захвърлена под дървения бар. Неусещайки кога се бе озовал тук, потънал в мислите си като в дълбок вир, той заглади изскочилите от късата плитка на тила му, на каквато бе сплетена тъмнорусата му коса. Потисна порива си да се върне обратно, откъдето се бе запромъквал през тесните улици и прекрачи прага, бутвайки двукрилата, висяща на пантите си над пода врата.

Младежът едва не се закашля, когато до него достигна натрапчивия мирис на спирт, примесен с повръщано. Не искаше и да си помисля какво друго биха могли да намерят очите му на мръсния под, ако беше подранил с поне час. Сега обаче, по-голямата част от посетителите на Котвата се бяха струпали около едно от сепаретата в дъното на помещението, от което се чуваха възгласи, наподобяващи тежки ругатни и радостно отправени поръчки към единствената сервитьорка. Момичето имаше вид на човек, съвсем не на място сред престъпническата сган, която тровеше не само пищният морски град, но и цялата държава Йенсбруг, похищавайки и плячкосвайки системно търговските кораби, решили да преплават през протока Пясъчното дъно. Светлосинята й рокля, се полюшваше около глезените й, прикрити зад кафяви кожени ботуши и, за нейна жалост очертаваше пищните извивки на тялото й. Това, както и миловидното й лице, говорещо за нежна млада жена, която все още не се е докоснала до жестокостта на света и обществото, в което бе попаднала. Общност, която бе примамила и неговия собствен брат в клетка в откритото море, увила бе задушаващите си пипала около шията му и бе запяла с омаен глас. За жалост, краят бе един и същ във всички случаи – тяло, оглозгано от акулите, невъзможно за разпознаване от близките му.

Краката му сами го поведоха през неравномерните редици с маси и разхвърлени на всички страни столове, въпреки нямото негодуване на Флин. Затова бе дошъл тук – за да се внедри на борда на Кървавата опашка, възможно най-смъртоносния, познат в Криш и като галеона хищник. Според слуха, масивната му на пръв поглед структура подмамва останалите моряци, че си имат работа с най-обикновен тромав кораб, но всъщност плавателния съд е изграден от лек материал, подпомагащ неговата бързина и ловкост. Със своята маневреност Опашката конкурираше всяка една каравела, чийто екипаж бе решил, че ще се измъкне от фаталните й лапи.

Смъртоносният галеон приютяваше екипаж, жаден за смърт.  Комбинация, подхождаща на всеки алчен морски звяр. Какъвто бе и капитанът, предводил и своите морски разбойници по вените на Сърцето, само за да стигне до Желязната котва. Дългите еднообразни дни в открития океан караха хората да зажаднеят за онези блага, които само твърдата земя можеше да им предложи, бе казвал Дарен на своя възпитаник неведнъж. Морето караше хората да полудяват, да вършат немислими злини, променяше ги. Затова и Флин избягваше да припарва до пристанището, да пътува през океана, да вкусва онези морски дарове, излагани всеки божи ден на градския пазар. Да се добере до западналата кръчма, въпреки че бе възпитаван с години да страни от демоничната океанска шир, беше стъпка, която го отдалечаваше с малко или много от принципите му.  

Пред очите му се разкри зловещата усмивка на мъж, чиято кичозна шапка бе украсена с две паунови пера, защипани за тъмнозелена лента с брошка с голям смарагд, обрамчен в сребро. Пиратът отправяше гримасата си, примесена със замъглен от наскоро изпития алкохол поглед, към жена със загрубяло от прекараното сред соления въздух и непрестанните течения време. Косата й се спускаше по гърба, черна и накъдрена, в контраст с бялата й риза. Флин се напрегна. Очите, с които се взираше в противника си, златни като жълтиците в джоба му, бяха като издялани от скала и първородна непоколебимост.

Ако тя бе поставена пред решението дали да убие човек, щеше да натисне спусъка, без дори да се подвоуми. Това му говореха тези нейни каменни черти.

Бронзови монети се предаваха от ръка на ръка сред наобиколилите ги разбойници. Седем, не, осем от тях бяха овързали по едно парче от същия тъмнозелен плат, който бе увит около шапката с пера на възрастния мъж, по ръцете, около кръстовете си или го използваха като простовати кърпи за глава. Някои не пестяха пари за отличителните си знаци. Някои държаха света да знае чии дела бяха извършваните от тях самите престъпления. Подпис, подпечатан с разруха. Само за месец Омбро се бе разделил с двадесет галеона, превозващи стоки на стойност над двадесет и осем хиляди кеста. Сред тях присъстваха и престъпници и попаднали в лапите на лихвари граждани, неспособни да изплатят дълговете си, превърнати в роби, изнесени за търговия със съседния континент. Телата на всички им все още не бяха изхвърлени на бреговете, а пиратите далеч не бяха решили да се задоволят само с техните животи. Бяха се придвижили до брега, пуснали котва на Омбрийското пристанище, само за да сеят още раздор и да оплискват павираните улици с кръв и разврат.

- Предаваш ли се вече, Корелин? – запита ехидно вероятният капитан, докато шапката почти закриваше очите му с широката си периферия.

Мълчанието на Корелин се протече едва три секунди, преди да избухне в кикот. Флин обаче знаеше, че това не беше същинския смях, който всичките му познати някога момичета пресъздаваха с нежните си гласни струни. Не. Реакцията на тъмнокосата жена единствено му подсказваше за колко нисш и жалък смята мъжа срещу нея – като буболечка, която не заслужава дори труда ти да я стъпчеш. В златните й очи се четеше ясно посланието, че хора, като него бяха недостойни дори за ролята на насекоми и би ги оставила сами да се удавят в глупостта си.

Къдрокосата побутна мръсна стъклена чаша към него и, когато пръстите му се увиха около нея, тя я докосна със своята такава със звучно „дзън“.

- Наздраве, наивни мой Хундинг. – прогърмя нейният глас из цялото помещение, когато докосна устните си до стъкления ръб на малкия съд. Течността вътре, чиито карамелен цвят се опитваше да подтикне консуматора му в нетрезвата си прегръдка, се плисна по стените на стъкления си затвор и се разля по езика на Корелин. Изпи съдържанието на чашата на един дъх, едновременно с Хундинг и едва не я счупи в дървената маса пред себе си, оставяйки я с протяжена въздишка. Но мъжът не бе толкова внимателен.

Ръката му се стовари като чук на дървото, трошейки съда. Няколко едри стъклени парчета се забиха в кожата му и се оцветиха в червено, оставяйки алени следи по мебелта. Капки пот избиха по челото и лицето му се обагри в цвета на кръвта. В следващия миг той загуби съзнание и тялото му се отпусна върху масата, събаряйки идентичните на първата, но отдавна празни чаши на пода. Четирима от насъбралите се свидетели на зрелището надигнаха радостни възгласи от гласните си струни, докато белязаните със знака на зеленото се събраха с изписано по лицата си притеснение около капитана си.

- Печеля. Дължите ми обещаното  – заяви властно Корелин, подтиквайки един мускулест пират, стърчащ с две глави над останалите да прехвърли в ръцете на мъж с кафява коса и загоряла от слънцето кожа малък, но наглед необичайно тежък сандък. Флин направи това заключение щом лилавите му очи забелязаха как мускулите на тъмнокосия се напрягат под тежестта на предмета.

Златнооката жена се изправи на крака и извади от джоба на панталона си малка стъкленица с отвор, препречен от коркова тапа.

- Противоотровата – отвърна на негласните въпроси на околните тя и заобиколи паянтовия си дървен стол. – Ако сметнете за нужно това псе да лае срещу вас още десет години, му я дайте.

Къдрокосата закрачи към изхода, следвана от шепата си хора, и светлокосият реши, че това е последния му шанс да изпълни плана си. Отправи се към жената с бързи стъпки и извика подир нея:

- Извинете ме!

Тя се обърна раздразнено и златните й очи запратиха електрически заряди по всяко кътче в тялото му, разтърсвайки дори костите му. Нещо, старо и древно му нашепваше, че не желаеше да си има вземане-даване с нейната особа. Един от мъжете понечи да застане между тях двамата, но Корелин го отпрати с помахване на ръка. Разчел някакво, изградено тайно помежду им послание, той отстъпи назад и заглади виненочервената си коса назад.

- Искам да говоря с капитана на Кървавата опашка – поде Флин, след като сметна техния ням разговор за приключил.

- Говори с мен – опълчи му се жената. Младежът преглътна сухо, когато тя го поведе към проста дървена маса и придърпа единия от столовете, за да седне. – Какво имаш да ни казваш, млади момко?

Тъмнокосият се наежи от непринуденото й поведение и наречието, с което бе назован. Би могъл да се обзаложи, че къдрокосата бе по-възрастна от него само с шест години. И въпреки това реши да преглътне негодуването си, поради компанията, в която бе попаднал по съвсем свое желание. Но не посмя да седне на една маса с нея.

- Искам да се присъединя към екипажа на Кървавата опашка – поде направо той и вирна нос. Не биваше да се предава толкова лесно само с един поглед от страна на онази.

А онази наклони глава настрани, досущ като животно, опитващо се да разбере нещо, твърде непонятно за него. Лека усмивка заигра по устните на Корелин, а чертите й се смекчиха. Бе намерила нещо забавно в младия мъж, който се оприличи на цирково куче.

- Не си ли наясно, че никой няма да приеме на кораба си някой плъх, пръкнал се от незнайно коя дупка? – изстреля тя. - А тези нещастни твари са твърде вредни за всяко едно плаване.

- А как мога да ви докажа добрите си намерения? – Флин стисна юмруци и ноктите му се забиха в меката кожа на дланите.

- С нещо съвсем просто – разкажи ни за твоите така добри намерения.

- Сподели и името си, освен ако не желаеш да те наричаме плъх до края на жалкия ти живот. – проговори и мъж с черна коса и просветващи сиви очи – същински гръмотевици.

- Флин Форзак – заяви лилавоокият и сложи ръка на сърцето си в знак, че казва истината. – И търся сирена.

- Висока е летвата ти, момко – поклати глава Корелин. – Да не кажа твърде висока. А и това име, Форзак. Смътно познато ми е.

До ушите на младия мъж достигна покашляне. Онзи с ковчежето заговори с твърде мелодичен за своето изсечено твърде нехайно като от камък лице:

- Имаше един, Риндер Форзак. Беше част от екипажа на Бронзовата дева.

- Кораба на онзи зелен капитан, Алхксер? – поинтересува се къдрокосата и получи кимване от страна на мъжа. – Който Алената Дандрин превърна в купчина трески неотдавна? – второто му кимване я накара да се обърне отново към Флин. – Учудена съм, младежо, че търсиш някаква си русалка, вместо отмъщение от Костната ръка. Съболезнования.

Светлокосия кимна и затаи дъх преди да изрече следващите си слова. Костната ръка, въпреки атаката му над Бронзовата дева, не беше онзи, който бе виновен за смъртта на брат му.

- Риндер не е умрял в обстрела – заяви той и пое дълбока глътка въздух, закъта я в дробовете си. – Била е сирена, тя го е убила. Извадила е и очите му – преди два дни намериха трупа му с прерязано като на жертвено агне гърло и две кухи дупки, в които някога са били неговите очни ябълки.

- Откъде си толкова убеден в правотата на думите си? – запита го язвително Корелин.

- Сънувах го.

- Сънищата не са еквивалентни на реалността.

- Моите са – пророк съм.

Резкия смях на жената огласи полупразното помещение. Скоро то отново щеше да се напълни с проклетата пиратска сган, с която се бе забъркал сега и той самия.

- Магьосник значи – заговори на себе си тя. – Или чирак. И какво искаш сега, да те отведем в залива на сирените, за да си изгубиш доброволно главата? – насмешливо запита.

- Не, - поде внимателно Флин. – Искам да отплавам с вас към Драконовия залив.

Усмивката се оттече от лицето на Корелин само за един миг. Зъбите й се впиха в меките устни и тя поклати отрицателно глава. Хората, с които членуваше в един екипаж и застанали плътно зад нейния стол реагираха по същи начин, шепот на непознат за младия мъж език се разнесе от уста на уста.

- И това ли ти казаха сънищата ти?

- Да.

- Но явно не са ти споменали за една малка подробност – заяви яростно жената. – ти няма да припариш до екипажа на Кървавата опашка. Драконовият залив е твърде опасно място, а аз няма да подложа хората си на такъв нечовешки риск. Като човек с поне капка магия в кръвта си, би трябвало да знаеш това най-добре. Радвах се да се запознаем, Флин Форзак, но познанството ни се ограничава дотук.

Корелин се изправи, излая на хората си едно „Да се махаме от тази дупка“ и напусна Котвата най-безцеремонно. Почти. Флин бе навлязъл в дълбоки води, твърде късно осъзнавайки, че говори именно с капитана. Позицията прилягаше на властната жена почти съвършено, но й липсваше отличителните шапка и наметало, които твърде повярвалите си водачи на моряшки разбойнически банди обичаха да излагат на показ върху телата си.

Мъжът с лилавите очи се опасяваше, че трябва да поеме нещата в свои ръце. Щом първоначалния му план се беше провалил, не му оставаше нищо друго.

И ето я, първа глава, както и втората част за състезанието на StanimiraAtanasova. Надявам се речника на термините да не се е счел за първата, тъй като част от информацията е извадена от интернет.