Бризът развяваше златистите кичури на Хрейол над солената, морска вода. Бе пристегнала по-голямата част от косата си с кафява кърпа, непозволяваща на нахалните руси стръкове, докоснати от слънцето да изскачат пред очите й и я бе сплела на безброй ситни плитки. Падайки свободно по плата на бялата риза на младата жена, те все пак не успяваха да удържат немирния светлорус водопад. Измъквайки се, кичурите се поддаваха на волята на ветровете и танцуваха в неговия безумен ритъм.

Залезът хвърляше последните си лъчи върху лазурно сините вълни и ги оцветяваше във всеки един нюанс на топлите, огнени цветове. Скоро обаче щяха да изстинат, да се обагрят във виолетовото, по-късно да се поддадат на студеното синьо. А накрая, в безлунната нощ океанът щеше да заприлича на най-черното мастило, на катран, готов да погълне жертвите си в лепкавата си прегръдка.

Сирената се усмихна блажено, печейки бледното си лице на тези последни късове светлина. Бе имала възможността неведнъж да се гмурне надълбоко в черните непрогледни води, да отведе наивните моряци в тези смъртни обятия, да заглуши сърцата им завинаги.

Нищо на света не можеше да се сравнява с гротескната прелест на разбиващ се в скалите величествен галеон, подтикнат към тях от омайната, но смъртоносна песен и потъващ в необятния черен океан. Океан, роден сякаш от утробата на демонична богиня на нощта.

Младоликата девойка се оттласна от идиличното си място на носа на „Бронзовата дева“, украсен с дървената статуя на млада жена – девица, с ефирна бяла рокля, вперила с ужас металните си очи във водите под тях. За жалост на първия собственик на „Девата“, до днес екипажът на малкия бързоходен плавателен съд не бе показал мимолетно уважение към изкусната дърводелска изработка. Дори напротив, след няколко обилни глътки ром, онези смелчаци, уверени в себе си, че няма да се озоват в бездънните води зад борда, се пресягаха към неопетненото момиче и окачваха парцалите и миризливите си ботуши измежду разрошените й, застинали за векове коси. Не един път от ръцете й, протегнати закрилнически към кораба зад нея, се развяваха като величествени и просташки знамена покрити с мухъл мъжки ризи.

Хрейол все още не бе решила дали иска да изтръгне гръкляните им за това светотатство или да ги поздрави и почерпи с още качествен алкохол. Не можеше да отрече, че морските разбойници бяха паплач, печелеща лесно интереса й.

Облегнал гръб на гротмачтата, млад русоляв мъж, чиято къса коса едва покриваше скалпа му, наблюдаваше с разноцветните си очи изящното създание, наречено жена. Същество, което не губеше и капка от съвършенството си, дори и да бе облечено с мъжки одежди. Високо над главата му вятърът шибаше черно знаме, по нишки бе изобразен в бяло череп, украсил темето си с пиратска шапка. Изплувалата от морските дълбини отбеляза на ум разширяващите се зеници на младежа, бързо пробягващи по финия плат на блузата и стигащи до впитите кожени панталони. Не пропуснаха и нейната опасаната с тъмночервен шал талия. Индиговите й очи се присвиха леко, изсумтявайки почти гласно. Макар и Риндер да бе един от онези нещастни човеци, спечелил си дори малко късче от нейното сърце, неговите изпиващи погледи я подлудяваха. Малкия жизненоважен орган единствено напомняше с ритмичното си туп-туп, че все още бе в гърдите на тъмнооката и дълбините не го бяха погълнали,

Ако някои от хората бяха способни да се хранят само с поглед, то младият мъж никога нямаше да усети глад. А Хрейол се чувстваше като една от онези мраморни статуи, които висшата аристокрация настояваше да издигат в покрайнините на всеки един град на морския бряг, изложени на показ на всичко живо и изобразяващи с детайли телата на русалки – хубавици. Управниците таяха надеждата каменните същества да пазят домовете им от набезите на изобразяващите ги чудовища.

За сирените обаче бе чисто самоубийство да се отдалечават дори на километър от убежището на своенравното и уютно за тях самите море. Смъртните бяха твърде наивни и глупави, в това нямаше и капка съмнение в морето от истинност.

Затова и предпочитаха моряшките кораби. Глупците, запленени от красотата им съвсем своеволно полагаха телата си в добре прикрития капан, замаскиран зад снага на красива жена.

Но най-големият глупак изсред всички онези, самонарекли се пирати, бе Риндер. Самата Хрейол бе готова да нарече и себе си по този начин, имайки на предвид на каква смъртоносна дори за нея дълбочина се бе гмурнала, преплетена заедно с морския разбойник в неизследвани от русалките дълбини. Нямата надежда й нашепваше да остави тревогите зад гърба си, да не се подлъже, досущ като наивен моряк в обятията на сирена. Този път ролите се бяха разменили, танцът на смъртта се водеше не от нея, а от мъжът, наричащ себе си неин любовник.

Шепотът я убеждаваше, че всичко щеше да се нареди според началния й план, макар й да бе заглушаван от златистите вълни, разбиващи се една в друга, пеещи зловещата си песен. Океанът подмяташе леката каравела, решила да завладее неговата немирна повърхност и нехаеща за недоволствата му.

Макар и красив, той криеше най-тъмните кошмари на всяко едно същество, било то човек или сирена. За жалост на русокосата, нейният вид далеч не бе начело на класацията за най-смъртоносните твари в Лирейския океан.

Само от мисълта пръстите на краката й се свиха, предвкусвайки мощта на онова тъй необятно и обагрено с кръвта на хиляди дъно, до което слънчевата светлина, пробиваща през полупрозрачната, населена от миниатюрен планктон вода никога не достигаше.

Колко примамлива беше идеята да се гмурне в мрака, незнаещ какво представляват звездите и обгърнал се в студа на хиляди планински ледници?

Ботушите й затропаха по палубата под нозете в тях, устремяващи притежателката си към целта с туптящо сърце в гърдите, чиито неспирни трепети достигаха до нейните уши, денем и нощем. Острия си слух русалките считаха за проклятие, умело прикрито под обвивката на благословия. С времето всяка се научаваше да притъпява повечето звуци и да отцежда като през сито само онези, които я интересуваха. Но неприятните тонове бяха все още там, макар и изтикани в периферията на съзнанието й.

Костите на Хрейол бяха на път да изстенат, когато достигна гротмачтата и облегна ръката си на дървената повърхност, отдясно на главата на младежа, чиито очи не се отместваха от лицето й. Човешките крака бяха напълно чужди на всяка една сирена, дори и на сушата те да се сдобиваха с тези временни придобивки, никога нямаше да привикнат да ходят на двете си нозе, както го правеха хората. Те не бяха създания, крепящи се на милостта на твърдата земя под краката си. Бяха поробени единствено от буреносните океански води.

Риндер докосна една от плитките в косите на съществото, за чийто истински произход все още не знаеше, не по-дебела от собственото му кутре, вглеждайки се в златистото преплитане на кичур с други два.

- Не мога да ви разбера – заговори я той с мелодичния си глас. Девойката можеше да се обзаложи, че този така сладък звук би имал способността да разтопи дори най-плътния метал. Едва забележимото накланяне на главата й на една страна в знак на неразбиране, го накара да поясни: - Суетата. Толкова надълбоко в природата на вас, жените, ли е заложена?

Престорения й звънък смях огласи соления морски въздух и накара плътните устни на мъжа да се извият в усмивка.

- Суетата е ценна в ограничени количества – отвърна му и допря пръсти до приятно загорялата му от слънцето страна, докосващо и двама им с топлите си лъчи. В този миг през ума на Хрейол премина мисълта как искаше да запази блясъка в разноцветните очи на Риндер в красива бяла перла, настанила се на трон, представляващ най-обикновена мида. Но дори бледото сияние на маргарита, подобно на онази тъй хладна и далечна луна, не можеше да се сравнява с това в различно обагрените му ириси. – Освен това нямаш ли си друга работа, вместо да се протягаш като котарак на слънце?

Сега вече до ушите й достигна и неговия смях, приличен на изящна мелодия.

Хората, безполезна смъртна сган, славеща се единствено с многознайство, уверяваха, че даден човек се струва перфектен на другиго само, ако вторият таи чувства към него. Обичаше го с всички негови недостатъци.

Сирената сви незабележимо свободната си ръка в юмрук и ноктите й болезнено се забиха в меката кожа на дланта. Особата на Риндер бе пълна с такива, но те сякаш оставаха невидими за изостреното зрение на младата жена.

- Мога да те попитам същото – заяви младежът и, хващайки ръката на възлюбената си, преплете крака един в друг. С последвалото си завъртане накара дървената повърхност под нозете му да изскърца в протест и описа пълна окръжност около Хрейол с танцова стъпка. Последователността на действията му целяха той да обхване с длани кръста и брадичката на русокосата и да си открадне бърза целувка от малките й, плътни устни. Тя възнегодува, а краката й изскимтяха като самотен делфин, отделил се от своите и страхуващ се, че не ще ги срещне никога повече в безкрайния океан.

Възгласите, които раждаха пиратите около тях останаха нечути и от младежа с разноцветни очи, и от красавицата с перлена кожа.

А тя знаеше, че биха ги подкачали за тяхната изпепеляваща близост, предоставена на всеобщото им внимание векове наред, ако имаха тази възможност. А такава почти не съществуваше.

Разбойническият живот, бил той на суша или по вода, криеше рискове зад всеки ъгъл. Усмивка затанцува по тънките устни на сирената.

- Алех ме отпрати, когато полюбопитствах с какво бих могла да бъда полезна. – сви рамене Хрейол, поставила ръка на рамото на Риндер. Зеленият капитан бе затрупан в купчина безполезни бумаги, дело на верния му екипаж, ежедневно третиращ гологлавия мъж като кралски шут. В избухналата си ядност бе заплашил да изхвърли най-новия член на пиратската банда зад борда, ако още веднъж го прекъсне по време на важните му дела. „Отпращане“ бе твърде меко казана дума за действието му.

- Да речем, че любезно отпрати и мен – уклончиво й отвърна разноокия, насищайки гласа си обилно със сарказъм. Русалката не се и съмняваше отношението на Алех да е било по-различно от това към нея самата.

Ако не използваше прикритието на човешката кожа и спечеленото доверие на пиратите, досега с удоволствие щеше да го е разчленила на малки късове, с които да нахрани тигровите акули.

Сирената чу изстрела чак след като усети удара.

Часът на атаката бе настанал точно, когато слънцето докосна огненото си тяло до водите на океана и Хрейол осъзна, че трябва да действа бързо. В противен случай малкия паянтов кораб под така чуждите й нозе щеше да потъне, а солените води щяха да отнемат живота, чието убийство трябваше да бъде нейна привилегия. Възможност, рядка като тази, не биваше да бъде толкова наивно изпусната.

Мъжете, чиито имена тя не се бе погрижила да запомни, се разбягаха панически. Палубата се тресеше под ботушите им. Риндер запази хладнокръвното си спокойствие и се опита да послужи като човешки щит, защитаващ любимата му жена. Алех изникна от скъпоценната си каюта, лаейки заповеди на подчинените си пирати, след като кърмата бе разтресена повторно от нов заряд, изстрелян от вражески топ. Във въздуха се разнесе зловонният мирис на барут, примесен с миризмата на горящо дърво.

Единствените седем оръдия, разположени на борда на неподготвената за морско сражение каравела, подадоха кухи носове от скривалищата си иззад дървото. Лафетите, на които се крепяха стволовете им трепереха и отскачаха назад с всеки следващ заряд. Седмина пълнеха туловищата им с барут и, запалвайки фитилите, ги насочваха към сянката в далечината, изпразваха снаряда по нея и отново зареждаха. Разбойниците, очакващи абордажа на противниците си до няколко протяжни мига, отваряха и затваряха в пълен безпорядък бъчви, пълни догоре с барут, алкохол и пресни плодове, надявайки се на спасението си в съдържанието им.

Но такова нямаше да просъществува, бе сигурна Хрейол. Величествения галеон, издул платната си и извадил наряда си, воден от ветровете, имаше далеч по-голям шанс за победа. Дори и да дадеше жертви, те биха били нищожни в сравнение с онова, което би могъл да причини на Девата.

Флагът на Алената Дандрин се развяваше почти победоносно, показвайки изящна костена ръка, стиснала кървящо сърце в дланта си на бъдещите й жертви.  

- ОГЪН!

Светът пред очите на сирената се разми, оставил само потъмняващата синева на небосвода и пламтящи искри да се преплетат в божествения си танц. Кръстосания огън нанесе щети и на двата плавателни съда, докато нейните пръсти се бяха впили в гърба на русокосия, непозволяващи му да я остави сама.

Бялата й ръка напипа дръжката на камата, почиваща си в канията, окачена на кръста на девойката, измъквайки я с пронизващо ушите стенание. Избутала кухото чувство в гърдите си в някой скрит от света ъгъл на нейното съществото, тя прошепна на мъжа:

- Съжалявам.

Не искаше да съзира объркването в очите му. Изви силната ръка на Риндер със своята нечовешка мощ зад гърба на младежа и погали откритата му шия с острия връх на ножа си, миг преди да го забие до дръжката в плътта. Стон на болка се отдели от плътни момчешки устни и дори изстрелите не успяха да го заглушат. Кръвта шурна като изящен ален поток.

Омайницата изгуби нишката на случващото се около нея.

Хрейол облегна цялата тежест на чуждото тяло на левия си крайник, повеждайки все още хриптящия, давещ се в собствената си кръв мъж. Пиратите бяха твърде заети, попаднали под огъня на врага, с изсипващи се върху им трески и дървени отломки, за да отмъстят за своя събрат. Бяха предпочели да запазят своята собствена кожа, пред изпълването на разбойническия си дълг. Техните нисши особи се размазваха в погледа й, превръщаха се в едно с морската необятна шир и солеността на океана. А може би не им правеше впечатление, че обикновен човек бе посегнал на онзи, към когото таи чувство, попито с обич.

Хората оставаха все така неразбираеми за сирената. Около колко ли паниката щеше да се усуче като усойна змия, щом разберяха, че тя не бе една от тях?

Русокосата прехвърли своето и все още живото тяло на разноокия едновременно през борда. Гневни писъци се запечатаха в ума й, когато плътта им се докосна едновременно до студената вода и се оцвети в алено. Нозете й се слепиха почти веднага след допира си със солената течност, позволявайки й единствено да изтика с огромната си опашка, притежаваща шипеста перка разкъсалите се панталони и кожени ботуши. Бледата кожа се обсипа с индигово сини люспи, завършвайки превръщането на краката в пособие за плуване, присъщо на водните същества. Рибият й израстък обви Риндер, чийто живот се изцеждаше през отвора във врата му, напускаше света на живите твърде бързо, твърде рано. Оставяше нишка от кръв във водата след себе си.

Морското създание понесе трупа към дълбините, умело избягвайки дъски и куршуми, разцепили морската шир с диря от мехурчета. Моряците бяха осъзнали що за чудовище се бе вмъкнало между тях и с какви смъртоносни нишки бе заплело своите планове, обричайки и тях на гибел.

- Сирена!

- Морско изчадие!

- Гний в адските огньове! – крещяха, неосъзнавайки, че тази съдба щеше да сполети именно тях. Напразно изпразваха патроните си по създание, чиито сетива щяха да го опазят от тях още преди да докоснат водната повърхност. Щяха да умрат под черния си флаг, в огньове, прииждащи от ада тук, на повърхността на океана.

Хората бяха гневни и глупави същества.

Хрейол за последно се взря в лицето на обичния си мъж, стараейки се да запомни чертите му. Въпреки бързината си се погрижи да отстрани двата сферични органа, наместили се блажено в идентични кухини. Целуна посинелите устни на Риндер за последно, преди да отплава към подводния си дом, понесла две окървавени очни ябълки. Кобалтово синият ирис и ониксовото черно дълго се взираха мъртвешки в песъчливото дъно.