Вилра се прозя сънливо и надигна стъклената бутилка с алкохол за пореден, незнаен път. Алената течност се разля в гърлото й, оставяйки своя пламтящ отпечатък в него, изгаряше го.

След последната зверска глътка червено вино, младата жена остави съда на парапета, на който се бе облегнала, въздъхна шумно и отправи немощен, замъглен от изпитото питие взор към хоризонта. Там, далеч от погледа й, океанската шир й пееше със смразяващия си глас. Дали това изпитваше и самоубиеца, щом застанеше на ръба на извисяваща се високо над земята скала – непреодолимото желание да скочи и да полети надолу, към бездънната пропаст. С тази разлика, че този път земните скалисти недра щяха да бъдат заменени от говорещите без думи и глас морски дълбини.

Не трябваше да пие толкова много тази вечер.

Червенокосата жена се покашля и облегна цялата си тежест на корпуса на кораба, надвеси се над борда му. От гладката черна водна повърхност я изгледа собственото й отражение. Очите пробягаха по зачервеното лице и срещнаха зелените ириси на отразените си събратя. Вилра изтика в периферията на съзнанието си порива да поздрави момичето, което океанът й показваше. Начупените ръждивочервени кичури коса се поклатиха в синхрон с нейната глава, когато жената я поклати в отказ да последва пиянските си инстинкти, а образът повтори простоватото действие.

Закле се, че скоро нямаше дори да близне вино или ром, въпреки че знаеше колко лесно ще наруши клетвата си още на следващото пристанище.

Малкото изядена по-рано храна се надигна в стомаха на зеленооката, разбушува се и я накара да повърне всичко, до последната частица. Облекчавайки стомаха си в тъмните води, Вилра се отпусна назад, държейки парапета, препречващ й пътя право надолу зад борда, с пулсиращи слепоочия. Луната, натрошена, досущ като счупена порцеланова чиния, от която най-големите парчета, освен едно-единствено липсваха, я гледаше с укор. Звездите, избягали далеч от нея в другия, неосветен от масивното небесно тяло край на небосвода, просветваха заплашително в тъмнината.

Баба й много отдавна я беше приспивала с разказите си за „счупената луна“. Според преданията на народа на девойката, в зората на света се е била разразила зверска война между всичките небесни тела. Месечината е била понесла най-големите поражения, след като е угасила пламъка на хиляди звезди, откраднала го е за себе си. Затова и, дори разпокъсани, нейните парчета все още грееха със слабата светлина на далечните супернови. А старицата бе избрала да повтаря и повтаря отново и отново тази легенда, докато не положи съсухрената си снага на смъртния си одър и не потъна с една стара, отдавна забравена песен в океанската пустош.

Старата жена беше повече от ексцентрична особа, заключила бе Вилра много отдавна. А дори  все още не бе добавила към дългия списък с нейните странности дебелите й книги с „магически“ заклинания, странни отвари със съставки, вариращи от патешки дроб до очи на змиорки и огромните звездни карти, които дълбаеше във всяка възможна пещера, в която кракът й стъпеше.

Червенокосата разплете пръстите си, увити около перилата и подви колена, за да се озове седнала на лъсналия от чистота дървен под. Корелин не хабеше средства и подчинени на нейната особа пирати, за да поддържа кораба си в чист и изряден вид. За огромна разлика от онези, тъй мързеливи и така смърдящи на гнилоч моряци, чиито ризи мухлясваха още, докато бяха на гърбовете им. Лицето на жената се смръщи в отвратена физиономия, когато си спомни за десетките си близки срещи с подобна нечистоплътна паплач, а изпразнения й стомах отново се загърчи, подправен с изпитото вино. Заби челото си в корпуса, очаквайки гаденето да отмине час по-скоро. Загълта с все сила соления морски въздух, издишвайки го бавно с раззината паст.

Вилра остана неподвижна за няколко мъчителни минути, докато хладината на нощта галеше нежно парещата й кожа. Отдалеч я достигаха воплите на скитащи китове, търсещи отзвук от своите събратя в безбрежния океан. Понякога, само понякога, ловуващите по стечения на обстоятелствата на стада акули откриваха изнемощелия бозайник и си го поделяха като рядка и вкусна плячка. Свирепостта на морските хищници често ужасяваше смъртните, но за зеленооката тя бе нещо съвсем нормално. Бориш се, за да оцелееш. Убиваш, за да оцелееш. Разкъсваш, за да оцелееш. Кръговратът никога нямаше да достигне своя край.

- Ще измръзнеш.

Гласът, твърде познат на девойката, поради тежкия акцент, който притежаваше, я накара да се извърне надясно и погледа й да срещне ботушите на Ант Зента. Досущ като нея по-рано, сега и той бе облегнал лакти на парапета и наблюдаваше далечния хоризонт. Напълно трезвен, мъжът от град Лебрас, ширещ се на скалистия бряг, отделящ Абрения от водите на Лирейския океан, преплете пръсти в безмълвна молитва към забравените си богове. Плитката му се поклащаше в такт с всяка изречена дума, отправена към звездното небе, на непознат за червенокосата език. Лерски език, от  родината му, Лера. С годините бе чувала много слухове за народа му, опазил непокътнати древните си корени, но един, така отчетлив и, за жалост изречен от омразно за Вилра същество, най-много се доближаваше до представата й, изградена за сънародниците на Зента. Лерците бяха най-близко до боговете, затова и ги почитаха като свои покровители. Но митичните създания с демонски лица не бяха спасили от сигурна смърт тъй обичния си поклонник, стоящ до нея сега – направила го бе Корелин.

Тихият глас продължаваше да се лее като мелодия, която действаше приспивно на червенокосата. Успяваше да различи само откъслечни думи, сред които „кха“ и „ира“, за които беше чула веднъж, че значат съответно звезди и луна. Тъмнокожият припяваше и преповтаряше речите на Лерски, молейки се на звездите и небесните тела, вероятно за опрощение на греховете си, за спасение на душата си – такива бяха молбите на всички набожни същества, които Вилра бе срещала някога. Тя от друга страна не разбираше тези техни искания – грехът идваше от кражбата, убийството, измамата. Нима всички богопоклонници бяха извършили подобни прегрешения, за да бленуват за своята позлатена прошка толкова пламенно?

Младата жена въздъхна и потърка клепачите си с длани. Не можеше да заспи точно сега, на тази така студена и твърде открита дървена палуба.

Зента кимна към безкрайното куполообразно небе над главите им в знак за края на молитвата му и примижа срещу Вилра.

- Не ме ли чу?

Червенокосата тръсна глава в негодуванието си и потърка голите си рамене. Между нея и почти плешивия мъж, от чието теме се спускаше единствен сплетен на плитка сплъстен кичур черна коса, украсен със сребристи пръстени в контраст с пламтящите му кърваво червени очи, съществуваше една разлика. Тя можеше да издържи на студа, дори да беше изхвърлена в най-мразовитите морски води. Докато тъмнокожият идваше от страна, богата на живителната слънчева топлина, в която леда не беше нещо познато за местните й обитатели. С други думи – дори и да се намираше в дълбините на смразяващия от студ океан, Вилра без проблем би могла да прекара в ледената му сърцевина месеци и все пак да оцелее. А Зента бе обречен на смърт дори щом повърхността на плитководните реки се покриеше с тънка коричка от лед, освен ако кожата му не пазеше остатъчна топлина от дългите години от живота му в Лебраските пустинни оазиси.

- Не съм оглушала засега – заваляше думите си девойката, поради голямото количество вино, размътило мозъка й.

- Не си е проличало.

- Дразниш ме.

- Чувствата са взаимни. – ъгълчетата на устните на тъмнокожия се извиха в малка подигравателна усмивка, а червенокосата бе осъзнала неотдавна, че измежду въпросните му чувства открито се прокрадваше и загрижеността. При това не само към нея. Зента проявяваше загриженост към всеки един член на екипажа на Кървавата опашка – започвайки от капитана, минавайки през всеки един мъж и жена, чиито съдби бяха преплетени дотолкова, че освен споделянето на обща трапеза и спално помещение, те деляха най-различни чувства и преживявания, оставили отпечатък в душите им. Но мъжът пред нея съвсем не бе първия пират, проявил подобна близост към нея, както „опашките“ не бяха първия й моряшки екипаж.

Сега обаче не бе времето девойката да се поддаде на емоциите си, когато те бяха толкова разклатени, колкото и кораба, поддал се на вълните, заплашително изпънал бушприта си срещу невидим враг. Не трябваше да остави съзнанието си в техните безплътни ръце. Налагаше се миналото да тъне в мрак далеч зад белязания й гръб, неизбежно потънало в Лирея. Но, колкото и да се убеждаваше Вилра, че всичко бе свършило, се оказваше отново с бутилка с алкохол в ръка всеки път, когато Кървавата опашка хвърлеше котва край който и да било бряг. Подлъгваше се, за да намери дълго бленуваното си уединение и опрощение на огромната грешка, която бе допуснала през краткия си, смъртен живот. Надяваше се, че забравата най-сетне щеше да погълне младата жена и да я остави без спомен за времената на страданието й.

- Не изглеждаш добре. – заключи гласът на Ант Зента и едва не накара Вилра да му се озъби язвително. Мъжът не й бе виновен с нищо, увери се тя, докато разглеждаше с внезапен интерес върховете на ботушите си от черна кожа. Макар ясно да показваше, че не иска да задоволи любопитството на тъмнокожия, той продължи своя словесен прилив: - Най-добре се прибери в каютата и поспи малко. Пиячката не прощава.

- Нямам нужда от сън.

Зента саркастично повдигна една черна вежда, разцепена от белег от острие, разминало се на косъм с окото му.

- Мога да нося на алкохол, за разлика от някои други хора. – продължи с убежденията си Вилра, дори да й бе пределно ясно, че „носенето на алкохол“ се свеждаше само до леките напитки. Ножът обаче имаше две остриета, а тя умело отправи второто към гърдите на мъжа с червените очи.

- Добър довод, но недостатъчен. – подаде ръка на червенокосата той, а тя сплете пръсти с неговите, използвайки го за опора, за да се изправи на крака. Светът се завъртя през очите на девойката, затова тя облегна длан на рамото на Зента и постоя смълчана, докато и небето, и земята – дървената повърхност под краката им – не заеха обичайните си места. Все още твърде замаяна, за да осмисли каквото и да било, зеленооката отпусна хватката си и се олюля на собствените си два крака. Бутилката с останалите на дъното й две глътки вино бе бързо забравена на парапета, обграждащ първата палуба на поклащащият се над вълните галеон. Бризът караше бялото знаме, измамно издигнато до върха на гротмачтата да потръпва в безличния си пост, както и заставяше морската синева да се вълнува.

Младата жена не успя да потисне смръщването на веждите си. Как искаше Опашката да напусне колкото се може по-бързо крайбрежието и да се озове в открито море. Тогава, само тогава галеонът щеше да развява истинското си знаме, перчейки се с нескрита гордост пред прелитащите чайки. Страхът от залавяне и щурм в сенките щеше да изчезне – почти. Вилра бе наясно, че дори океанът-закрилник си имаше и ужасяващи черти, започвайки от омайни русалки и привършвайки с хищни чудовища от морските дълбини и пещери. Неведнъж бе чувала за моряци, изловени от пипала с гигантски вендузи по тях, засмукващи кожите от телата им без капка милост и повличайки ги в морските бездни.

А, може би, тя самата беше истинската заплаха. В ума й все още бушуваха нечовешки крясъци и зловещ, отровен смях, попили в съзнанието на девойката в онази далечна нощ.

Миналото си беше минало и трябваше да бъде загърбено. За доброто на всички, най-вече нейното.

- Наистина не си добре – заяви тъмнокожият, но в гласа му не бе останала и капка шеговитост. На лицето му се бе изписало тревожно и загрижено изражение, което накара сърцето на Вилра да се свие. Несъзнателно бе оставила чувствата й да надникнат иззад очите й – вина, страх, омраза – да затанцуват изящния танц на безпомощност и тъга.  

„Ако искаш да оставиш миналото си далеч, забравено, трябва да приемеш смъртта, обвиваща сърцето ти, скъпа ми Вилра“ пееше, някъде отдавна забравения глас, обрекъл я на страданията й, припокриваше се с този на пирата. Мъжът, който се взираше настоятелно в нея с умолителен поглед. А червенокосата, чието лице бе придобило изпит вид и пребледняло до неузнаваемост, се скастри безмълвно.

Как бе могла да оприличи Зента на онази морска вещица? Може би настина виното си играеше със здравия й разум.

- Ще поспя – най-сетне се съвзе и изрече младата жена, обръщайки гръб на разтревожения си приятел. – Надявам се, че и ти ще последваш примера ми, освен ако нямаш намерение да си побъбриш още малко с луната и звездите.

- Какво те кара да мислиш, че съм си бъбрил с тях? – въпреки шеговитостта, в гласа на Зента все още се прокрадваше уплахата за състоянието на младата жена. Било то психическо или чисто физическо.

- Кха и ира, звезди и луна… И аз знам това-онова – хвърли му поглед през оголеното си от ризата с изрязана кройка рамо. Но Зента я изпрати само с насмешлив поглед и кискане, промъкнало се измежду гласните му струни, което само по себе си не прилягаше на дълбокия му глас. Тон, който пресъздаваше истинския портрет на пирата, кръвожаден и алчен, за каквито разказваха детските приказки и приключенските книги. Подобни писания завършваха най-често със жестока смърт на разбойника, получил възмездието си от ръката на властта. Вилра намрази тези книги още когато се научи да чете преди не много години, прекарани на борда на различни моряшки кораби. Някои от бившите й другари пасваха на описаните в тях зверове, други бяха в пъти по-ужасяващи същества. Но най-интригуващи й бяха последните разбойници – съвсем миролюбиви и затворени в себе си пирати, които ценяха човешкия живот. Ант Зента беше един от тях, но около неговия врат миналото му бе изплело своята задушаваща примка. По ръцете на набожния мъж имаше кървави петна, които нямаше да бъдат заличени, дори и след като предадеше душата си в ръцете на демоничните богове. Но той не съжаляваше, поне не на пръв поглед, за делата, които бе извършил, потъпквайки всякакви човешките и морални закони. Тъмнокожият често обичаше да казва, че грехът му бе негов собствен избор и, че няма да сведе глава в символ на покаяние към жертвите и делата си.

Всяка нейна стъпка отекваше в мрачевината на нощта, отшумяваше и бързо изчезваше. Вилра слезе в общата каюта на кърмата и открехна дървената врата, чиито панти изскърцаха. Тиха ругатня се отдели от меките й устни, когато пронизителния звук изпищя в ушите й. Не бе голям почитател на високите тонове, затова и предпочиташе да не напуска уюта на кораба, докато по-голямата част от екипажа му пиеше и залагаше под ритмите на оглушителна музика. Младата жена винаги щеше да се учудва на онези, които намираха уединението и спокойствието именно в нея. От вътрешността на помещението я лъхна застояла, цитрусова миризма.

Девойката обаче успя да преглътне моментната си погнуса от натрапчивия мирис на плодовете, които мразеше с цялото си същество. Киселеещите лимони и портокалови кори можеха и да останат на заден план, освен ако не съумееха да възродят отново гаденето на червенокосата.

Може би все пак трябваше да спи на горната палуба.

Краката й обаче натежаха, щом тя доближи дървената си койка, стоварвайки се в чистите завивки. Ленът, присвоен неотдавна от заблудил се в Русалския залив търговски кораб, галеше нежно откритата й кожа, докато Вилра се унасяше в прегръдката на съня, все още с ботуши на крака. Щеше да се наложи да изпере чаршафите си по-късно, но както всичко, така и това можеше да почака. Избутано, някъде далеч от ума й, преливащ в абстрактни и твърде ярки цветове.

Младата жена си обеща поне тази вечер сънят й да бъде спокоен.

Но още щом мракът полепи тъмните си пипала около зениците на Вилра и изпрати призрачните си тръпки по цялото й тяло, водите на океана се окъпаха в червено. Рев на страдание и умолителни писъци се завихриха в танц, предизвикващ неописуема болка на червенокосата жена.  

Не успя да разбере дали я бяха събудили нейните собствени крясъци или това бе дело на мъжът, разтърсващ раменете й.  

Well, случи се да кача малко по-късно от предвиденото тази глава. Но все пак - благодаря на всички, които четат това творение, благодаря най-много обаче на себе си и човекът, който ми изкрещя "Пиши за пирати!" в лицето и месеци по-късно моя милост намери приложение на идеята, осенила ме в онзи звезден миг. "The dragon bay" достигна великото четвърто място в състезанието Best Bulgarian Author 2019, а аз съм изключително изненадана от това колко писателските ми умения са се развили с времето и горда от тази история.