- Разкажи ми отново историята за мама, тате. - примоли се малко момиченце, което все още едва стигаше тезгяха на пекарната, която допреди час бе препълнена, но вече всеки един клиент, удовлетворен от своята поръчка или хапваше отвън на някоя от малките масички, или бяха тръгнали по своя си път, хапвайки топлите вкусотии на Чон на крак.

Младият пекар въздъхна с известна тежина на сърцето, тъй като отново бе и тази дата. Втори септември. Датата, на която всички негови мостове, изградени с Техьонг бяха изгорени до основи. Всички, без един. Малкото момиченце, което се бе настанило в скута на своя родител и гледаше към него в очакване с все същата онази детска и наивна усмивка. Навярно момичето все още не разбираше напълно историята, защото Чонгкук никога не я довършваше. 

- На втори септември преди десет години и малко преди ти, принцесо да се родиш..

Сцената все така блестеше изпод прожекторите на пълната с хора зала. А още повече блестеше и всеки един актьор, още от мига, в който излезеше на сцената за своя момент, та до самия край. 

Чонгкук бе предупредил половинката си, че ще се появи към финала на пиесата, тъй като вече я бе виждал много пъти преди изявата й на сцена, но въпреки това отново искаше да види усмивката на Техьонг. Онази усмивка, която правеше Чон крайно слаб. А докато времето течеше, наред с всяка една сцена, Чонгкук бе отключил пекарната на родителите си и бе започнал усилена работа по своят подарък за Техьонг, който щеше да му даде след пиесата.

Бащата на Чонгкук бе оставил занаята на сина и съпругата си и сина си, защото неговите ръце вече бяха неспособни да изработват вкусните сладкиши както преди, трепереха като сух лист, очакващ края на есента. Но разбира се, той бе предал опита си и на двамата и те се справяха също толкова добре.

Ягодовият сладкиш се приготвяше бързо, но и не съвсем. По-скоро зависеше от това колко човек бе съсредоточен в работата си, а Чонгкук бе противоположното на това, тъй като мислите му винаги го отвеждаха при Техьонг, който бе все такъв професионалист на сцената, ала си позволяваше от време на време да си открадне и по някой друг поглед към Кук. Това го накара да се усмихне и да се настани на един от столовете, чакайки вече сладкиша единствено да се изпече. Ала се изненада, когато едва след двадесет и пет минути той долови мирис на нещо изгарящо. Сладкишът тепърва бе заформил златистата си коричка, не беше това. Стори му се странно и пообиколи уредите, пещите, печката, за да се увери, че всичко бе наред. 

Някой нахлу в пекарната и той веднага се изпъна като струна, сърцето му натежавайки в гърдите му по необяснима за него причина.

- Какво правиш още тук, момче?! Бягай! Театърът гори! - мъжът извика едва ли не в лицето му, след което напусна малката пекарна с мисълта да се спаси по-бързо, както вероятно и семейството си.

Вече ягодовият сладкиш не беше от значение. Кук изгаси пещта и заряза всичко в пекарната както си бе, насочвайки се бегом към театъра, като гледката принуди краката му да се подкосят. Септември месец не бе особено студен, но пък за сметка на това бе много ветровит. Ветровете едва за бегъл час бяха успяли да разпръснат огъня надлъж и на шир.

Пожарът, лумнал из Лондон малко по малко поглъщаше града с помощта на своите коварни пламтящи езици, а пламъкът в сърцето на Чонгкук едва-едва тлееше. Сърцето на мъжа бе паднало в петите му. Техьонг трябваше да е още вътре. Трябваше още да е в театъра.

Покривайки главата си, както и устните си със сакото, което носеше за специалния случай, Чон успя да разкара всички хора от пътя си и да проникне в залата на театъра, която малко по малко се разпадаше.

Докато и последните останали хора си проправяха път навън, Кук търсеше и се оглеждаше наоколо обезумял. Докато на една от вратите на стаите иззад сцената, той не забеляза шала на Ким, който бе станал на нищо от местата, където бе опърлен, както и цветът му вече си бе отишъл съвсем заради саждите. 

Той омота шала около ръката си и продължи да влиза във всяка една стая, докато не го намери. В поредната погълната от пламъци стая, бе Техьонг, който се бореше с натежалите си клепачи и задушливия въздух. Ала защитаваше себе си до последно или по-скоро животът в себе си. Тъй като той, а вероятно и не само той, но и чон, знаеха, че неговият щеше да приключи. След още само миг. Последни глътки въздух.

- Последно той ме повика с името ми в.. - бащата, който бе в разцвета на своите години трябваше да замлъкне за малко, в очите му заформили се сълзи.

Дъщеричката на Чонгкук прегърна баща си и зарови личицето си в шията на мъжа.

- Мама е на небето, нали? При останалите ангели? - попита то, като криеше своите собствени сълзи. За възрастта си, детето разбираше света повече от връсъниците си.

Чон кимна и си позволи тих смях през сподавените си сълзи.

- Точно така, прекрасна моя Ти Хен. На небето. И е и винаги ще бъде най-красивият ангел в моите очи. Единственият. - брюнетът се отдръпна и целуна челцето на своето момиченце, след което го повдигна и го завъртя, малката Ти Хен показвайки наяве усмивката си. Същата правоъгълна усмивка, която бе притежавал и Техьонг.

- Е, принцесо? Какво ще кажеш да опечем един ягодов сшадкиш за мама? - попита мъжът, а момиченцето вече се бе затичало към хладилника за кората с яйца и млякото.

Чонгкук отвори широко вратата на своята пекарна, вътре нахлувайки ветровете на есента, а сетне очите му се вдигнаха нагоре към чистото небе, усмивка намирайки си място на устните му.

- Тя е точно като теб. Като нас тогава. Гледай ни отгоре и ме чакай. Един ден ще дойда и аз. Обичам те.

──── '𔘓

𓏲𓇬 Дойде краят и на тази кратка исто-
рия. Благодаря  на всеки, който е от-
делил   от   времето  си,    за да я про-
чете и се надявам да  Ви е  харесала.
До  нови  срещи  и  следваща творба.

– TIA OUT.