Прохладната нощ хвърля сянката си над горските дебри, а аз с радост поемам глътка чист, свежо студен въздух. Кресида ме превежда между дърветата още по-надълбоко в гората, където листата се спускат над мен като тъмни сенки. Полъхът развява сребърно-бялата ми коса, която се показа на повърхността само няколко часа след преобразяването ми в човек.

Истинско удоволствие е отново да чувствам собственото си тяло. Кожата си. Косата си. Зъбите си. Способна съм да оценя тялото си едва след като съм прекарала толкова много време в нечия чужда кожа. 

- Има ли нещо важно, което трябва да знам, преди да пристигнем? - питам Кресида, която опитно си проправя път през пълзящите навсякъде растения.

- Да. - Поглежда ме с усмивка. - Не ги предизвиквай.

Тя продължава умерено напред, докато аз припряно крача след нея с тихо мърморене. Клоните на дърветата брулят лицето ми и почти изцяло забулват погледа ми. Няколко пъти съм на косъм да се строполя, опитвайки се да имитирам уверената крачка на Кресида.

В идния миг тя спира толкова изневиделица, че едва не се блъсвам в гърба ѝ. Отстъпвам крачка назад, изчаквайки я да се прехвърли от другата страна на храсталаците, за да мога да скоча доверчиво подире ѝ. Мигновено съжалявам за решението си, когато осъзнавам, че от другата страна на храста се простира трап. Претъркулвам се тромаво в него, разкъсвайки още повече одраната си наметка. Кресида се надвесва над мен, извила устни в самодоволна усмивка.

- Внимавай с ямата. - Дори не намира за необходимо да ми подаде ръка или да ми окаже каквато и да било друга помощ.

- Да. - Избърсвам калта от лицето си. - Благодаря за предупреждението.

Изправям се, преди някой да е видял как се търкалям по земята като осакатено животинче и намятам черната качулка върху главата си, като внимателно оглеждам околността изпод нея.

Намирам се на поляна.

Поляна, насадена в нищото, измежду милионите дървета. Устроена е подобно на лагер под висящите клони на пет огромни дъба, денем пазещи разкъсана сянка отгоре. Отнякъде трептят проблясъци на огън. Навсякъде са разположени продълговати дървени маси, запълнени с изпотени мъже в необичайно облекло, веселящи се със щедро напълнени халби в ръка.

Гнусната миризма на алкохол ме блъска от всички посоки и ме отвращава. Стисвам устни, за да не излея съдържанието на стомаха си на тревата.

Нима това са те? Жътварите?

Тези колосални, пропити господа тук могат да минат за всичко останало, но не и за воини, поне не и в това си състояние. Макар че се съмнявам често да им се налага да са трезви.

Повдигам леко качулката си, колкото да зърна лицето на Кресида, движеща се отдясно ми. Тя не обръща внимание на възмутеното ми изражение и ми махва с ръка да я последвам.

Покрай мен се изнизва колона от облечени в черно жени. По няколко от тях се спират на всяка една от масите. Преставам да се оглеждам наоколо и впивам поглед право в червената коса на Кресида пред мен. Тя се движи невъзмутимо напред по пътеката между масите. Аз се скривам добре под наметалото и се приближавам плътно до спътницата си, сякаш така мога да се изгубя в сянката на гордата ѝ стойка. Въпреки това хвърчащата ми във всички посоки бяла коса с лекота успява да привлече няколко погледа.

Червенокрилата спира изневиделица и се завъртя лениво покрай масата от лявата ни, подпирайки лакти отгоре. Аз заставям до нея, изучавайки обстановката с поглед. Тук са се събрали около шестима едри мъже, пременени в типичното си черно облекло и държащи по една красива девойка в скута си.

- Кресида. - Един я поздравява от името на всички. - Отдавна не ни е гостувала Червенокрила. Поседни при нас, очарователна малка вещице.

Тя се усмихва по своя си жестоко прелъстителен начин, а до нея аз само извъртам очи.

- За съжаление мястото ми вече е заето. - Очите ѝ обикалят прелестните чернокоси момичета, след което отново намират тези на приказливия жътвар. - Тук съм да се срещна с Азриел. Къде е той?

Мъжът се засмива дрезгаво и отпива глътка бира от халбата.

- Няма го тук - задавя се жътварят. - Замина на среднощен лов за вещици. Все нещо и ние трябва да ядем.

- Възхищавам се на смелия ви хумор. - Тя улавя лицето му в дланта си и дългите ѝ нокти се впиват като карфици в кожата му. Припомням си чувството и от него ме полазват тръпки. - Сега ще бъде най-добре да си развържеш езика, преди да съм го изтръгнала от устата ти и опекла за вечеря. - Гласът ѝ се снишава до съскане: - Къде е Азриел?

- Чака те - промърморва жътварят и обръща глава назад. - Ей там, под дъба, както винаги. Прати поздрави на нещастника, очарователна малка вещице.

Кресида врътва глава в посоката, показана й от жътваря. Погледът ѝ минава покрай мен, за да фокусира широколистното дърво в края на пътеката. Лицето ѝ е запазило суровата си безизразност.

Тя отново махва с фината си бяла ръка, подтиквайки ме да я последвам. Двете продължаваме напред покрай масите по пътеката, водеща към големия дъб. В основата на дървото лежи изваяна фигура на мъж, облечен от глава до пети в типичния за жътварите черен цвят. В тъмнината силуетът му се размазва, затова се налага да присвивам очи през цялото време, в което се приближавам към него.

Кресида ме потупва по рамото, при което аз се обръщам да я погледна.

- Оттук си сама - казва тя, застанала в средата на пътеката, сякаш пред нея е издигната невидима бариера. - Не се разбираме особено добре с този жътвар. Не си пада по вещици и смело мога да кажа... по каквото и да било друго. Но помни, че само той може да ти помогне. Моят съвет е: постарай се да те хареса поне мъничко. Желая ти късмет, Буреносна. Ще ти потрябва.

Червенокрилата се обръща да си тръгне, а аз бавно подхващам остатъка от пътя към дъба.

С приближаването си дочувам финия звук от струните на познат музикален инструмент - навярно мандолина - долитащ някъде от клоните на дъба. Вместо да полюбопитствам откъде точно идва звукът, аз затварям очи, наслаждавайки се на бодрата мелодия, носеща се из въздуха, много подходяща за пъргав танц.

Близо до дъба е накладен огън. Пламъкът осветява земята, карайки да сенките от разлистените клони на дървото да заприличат на нещо живо.

Бързо се приближавам до фигурата. Повтарям си името му наум през цялото време: Азриел. Азриел. Азриел. Само че когато най-сетне спирам да се колебая и се престрашавам да отворя уста, от нея изпада нещо много по-различно от името му:

- Жътварю?

Мелодията от инструмента секва и мъжът отсреща се надига толкова рязко, че ме кара да подскоча сепната.

Създанието пред мен не е никак по-различно от елф.

Азриел е висок и мускулест мъж с широки плещи, точно както подобава на войн. Косата му с цвят на гарванови пера е лъскава, по-черна дори от дрехите му и доста дълго лишавана от подстрижка. Странно как при цялата тази чернота ирисите му притежават мекия светъл цвят на полиран бронз.

Жътварят има познати очи.

Оглеждам се и виждам, че мъжете от близките маси са се вторачили в нас. Отстъпвам тромаво крачка назад, освобождавайки му достатъчно място да стане на крака, извисявайки сянката на стройното си телосложение отгоре ми.

Преглъщам със забележима мъка.

- Не се казвам „жътварю", страннице. - Той ме измерва с навъсен поглед, след което се придвижва до близката маса със стегната походка и се настанява там, вперил неотклоним поглед в мен.

- Името ми е Кайра Буреносна - поправям го хапливо.

Той отпива щедра глътка бира и шумно стоварва халбата обратно на масата. Колебая се дали въобще е обърнал внимание на казаното от мен, но пък навярно е прекалено пиян за възприемане на подробности.

- Нека позная. - Посочва ме с показалец, стискайки халбата толкова упорито, че кокалчетата на ръцете му са побелели. Малко от течността плисва по ръката му. - Намирам се пред самата Кайра Буреносна, господарка на величествен дворец, изобилстваща от гиздави рокли, притежателка на безмерно много скъпоценности и навярно... принцеса?

Кръвта се оттича от лицето ми.

Нима дойдох дотук за това? Кресида Червенокрила ми обеща войн. Вместо това заварвам колосален, пропит хлапак, без мярка или обноски. Щом осъзнавам това, отвътре ми идва единствено да заплача.

- Жътварю - повтарям аз, обещавайки си, че това ще бъде единственият начин, по който ще се обръщам към него. Той стисва челюст, но не си прави труда да възрази втори път. - Жътвар си, нали така? Казаха ми, че тук ще намеря войн. Войн, а не нетрезвен мъж.

- Е, аз съм жътвар в отпуска - небрежно отвръща той. - Ако си дошла да ме обиждаш, принцесо, по-добре си върви.

Устата ми зейва от недоумение.

Очевидно е, че той не може да ми е от помощ. А това означава, че съм изгубена. Никога няма да намеря лекарството и тогава Айрин също ще е изгубена. Сестра ми ще умре, защото профуках толкова много от ценното си време заради един глупав, пропит нещастник, който навярно не помни дори собственото си име. Участта ми е по-лоша дори от миризмата на алкохол, носеща се наоколо.

- Всъщност той си е съвсем трезвен - долита отегчен мъжки глас над мен. - Ама си е гаден по природа. Нали така, Азриел?

Над главата ми висва дълъг крак, обут в огромен ботуш от черна кожа. Изпищявам и отскачам назад, сякаш съм се парнала на огън. Гърбът ми се притисва към ръба на масата, зад която седи жътварят. Стрелвам поглед нагоре, където заварвам едър закачулен мъж, спотаен в листата на хилядолетния дъб. Сърцето ми се качва в гърлото и секва писъка, който съм на път да изпусна.

Гледам как странникът открива лицето си, освобождавайки буйната си огнена коса от плена на качулката. Първото, което забелязвам у него е белегът, простиращ се от лявото слепоочие чак до челюстта му. 

- Какво, в името на всемогъщите богове, правиш там? - Притисвам ръка към стреснатото си сърце, преструвайки се, че просто нагласям наметалото си. 

- Най-добре се свири нависоко. - Мъжът подава мандолината си към мен. - Би ли подържала това за момент?

Бързам да уловя инструмента и го притисвам до гърдите си, докато собственикът му слезе от дебелия клон, на който се е качил. Белязаният мъж скача от високия дъб, приземявайки се ловко в рохкавата пръст. Изчаквам го да изтупа ръце, след което му връщам мандолината, възползвайки се от чудесната възможност да го огледам по-добре. Отблизо непознатият изглежда висок и корав точно колкото своя нацупен другар.

- Свириш фантастично - похвалвам го аз.

- Много мило от твоя страна. - Потупва ме по рамото, сякаш съм му някой стар приятел. Половинчатата му усмивка разкрива ред ослепително бели зъби с лесно забележим елемент на острота. - Прекалено си любезна, за да общуваш с такъв като него.

Кимва леко към Азриел, който просто изсумтява в отговор.

- Роуланд - представя ми се червенокосият.

Усмихвам се на приветливия жътвар - искрена усмивка, с каквато едва ли скоро ще удостоя Азриел. Стисвам протегнатата му ръка в здрава хватка и я разтърсвам силно.

- Кайра Буреносна.

- На колко години си? - обажда се жътварят изотзад.

Въпросът му е напълно основателен. Сигурно иска да се увери, че съм достатъчно голяма, за да знам точно в какво се забърквам.

- На колко ти изглеждам? - Скръствам ръце на гърдите си.

Роуланд се изсмива с дрезгавия си тембър.

- Значи Кайра Буреносна - посочва ме с показалец той. - Как да не му се хареса на един жътвар? Какво ще кажеш, Азриел? Кайра очевидно е преодоляла гибелния път дотук, само за да срещне заядливия ти задник. Не е учтиво да я пренебрегваш така.

- Глупак - не сдържа коментара си жътварят.

- Без спор - съгласява се Роуланд. - Роден съм изтърсак и като такъв си живея. Но поне не съм гнил, разложен...

- Макар разговорът с принцесата да е крайно интригуващ - изправя се Азриел с подпрени на масата юмруци, - е излишен. Радваме се, че си побъбрихме, Ваше Височество. Роуланд, може да съпроводиш принцесата до края на пътеката. Не пропускай също така да я посъветваш да не идва отново тук. Гората е опасно място за малки момиченца.

Роуланд промърморва цветуща ругатня под носа си.

- Прощавай - подхващам язвително, вдигайки показалец срещу сприхавия жътвар. - Би ли повторил какво каза?

- Наостри ли уши?

- Родена съм с остри уши - изръмжавам, дращейки с нокти масата помежду ни.

- Добре ли ме чуваш?

- Чувам те идеално - провличам, стискайки зъби.

- В такъв случай... - Жътварят се навежда напред и зашепва точно до ухото ми. - Гората не е място за малки момиченца, принцесо.

В следващия миг се налага Роуланд да ме улови през кръста и да ме дръпне назад, възпирайки ме да одера кожата от самодоволно ухиленото лице на жътваря.

- Ако дори за момент си си въобразил, че просто ще стоя тук и ще слушам небивалиците на някаква съсухрена, намусена фея, жестоко си се заблудил, така да знаеш! - ръмжа аз, подскачайки необуздано в ръцете на Роуланд. - Пусни ме! Нека си го получи!

- Повярвай ми, за твое добро е - твърди Роуланд. - Ще ми тежи на съвестта, ако си тръгнеш оттук с ожулени юмруци.

Изблъсквам го от себе си и се изправям задъхано срещу жътваря, който отново безгрижно се настанява зад масата.

- Знаеш ли какво? - Издухвам кичур коса, забулил окото ми. - Не бих прекарала нито миг повече тук, разменяйки думи с някакъв си кисел, жалък и проклет...

Тъкмо когато последната дума е на път да се търкулне от устата ми, остро животинско ръмжене поставя край на гневната ми тирада. Въпреки запенения ми от желание език, не поемам риска да продължа да лея обиди срвщу жътваря. Втренчена в него с неразбиращо сбърчени черти, виждам как той очаква речта ми, скръстил ръце върху масата пред себе си. Роуланд от своя страна, очевидно искрено се забавлява, взрян в нас отстрани.

Дъхът секва в гърдите ми.

Съществото отзад е замръзнало в заканителна поза, толкова близо до мен, че усещам как топлият му дъх изправя косъмчетата по тила ми. Чудя се дали и в действителност е толкова огромно, колкото успявам да си го представя? И дали в момента се готви да ме глътне цяла, както съм си с дрехите и оръжието?

Преглъщам страха си и се заставям да се обърна бавно. Първото, което виждам насреща си са жълтите очи на създанието, застанали гневно на височината на моите. Яростно набърчената му муцуна разкрива две грамадни челюсти със смъртоносно остри зъби, големи колкото собствената ми ръка.

Не вярвам на очите си.

Съществото е вълк.

Вълк, изглеждащ гладен за всяко малко късче месо по мен. Вълк с жадни очи, черен до последния косъм на тялото си. Единственото животно, доближаващо се до внушителния ръст на недорасъл дракон, което съм виждала. Взира се в мен, както едно домашно куче би се взирало в месната си вечеря.

Преглъщам сухо, но все още не смея да помръдна.

- Кайра Буреносна, запознай се с Демон - представя ми го Азриел със сподавена нотка на веселие в гласа си. - Той е предано куче. А в момента ти обиждаш господаря му. Какво мислиш, че ще последва?

Вдишвам дълбоко през носа.

- Ще му наредиш да ме разкъса? - предполагам аз, веднага щом намирам смелост да проговоря.

- Доста смело предположение - коментира жътварят.

- Да ми откъсне главата? - продължавам да гадая аз. - Ръката?

Дъхът на Демон парва лицето ми, щом той щраква със зъби на сантиметър от мен.

- Гледай само! - възкликва заинтригувано Роуланд. - Кайра Буреносна е направо непоклатима.

Фактът, че не посмявам да трепна дори веднъж, донякъде потвъждава правотата му.

- Какво си наумил да се случи сега? - питам, застинала в очакване. - Ще ме предизвикаш да опитомя кучето ти? Или поне да опитам?

- Това си струва да се види. - Роуланд скръства ръце и се обляга на дебелия дънер, кръстосал крак връз крак. - Бъди внимателна, Кайра. Демон ненавижда подлизурковци. Освен това не е хапвал нищичко от вчера и съм убеден, че вече ужасно копнее да засити глада си.

Извръщам глава встрани, позовлявайки на вълка да ме подуши. Усещам как влажният му черен нос трепка  на милиметри от бузата ми.

- Предлагам ти сделка, жътварю - подхвърлям аз в това време. - Ако чудовището ти ми позволи да го докосна, ще ми дължиш услуга. Каквото поискам.

Той мълчи, но и без да го виждам, мога да усетя колко е доволен от предложението. Наумил си е, че не съществува дори най-малка възможност опитът ми да се увенчае с успех. Но той няма представа, че вече опитомих един истински кръвожаден дракон, което пък ме навява на мисълта, че ще мога да се справя и с кучето на жътваря.

- Съветвам те най-напред да се измъкнеш от устата му, принцесо - отвръща насмешливо той. - Моля, нека видим какво можеш.

Демон разтваря челюсти толкова широко, че не бих се изненадала, ако едно захапване се окаже достатъчно, за да погълне цялата ми глава. Провисналите от устата му лиги капят по ботушите ми, докато аз полагам всички усилия да не повърна от отвращение. Щом вдигам ръка, Демон наддава ниско, предупредително ръмжене, взрян в лицето ми със свирепите си жълти очи, обещаващи бавно мъчение.

Поглеждам встрани, установявайки че всеки мъж в радиус от няколко метра е съсредоточил вниманието си върху мен и вълка на Азриел, очаквайки да се превърна в прясна храна за страшилището. Но пък ако този експеримент се развие добре за мен, то навярно ще се радвам на бъдеща кариера на звероукротител.

Ако ли не, най-много да остана без главата си.

Бавно понасям нагоре и другата си ръка. Разкопчавам ножницата на кръста си, оставяйки я да тупне глухо в пръстта. Това отвлича вниманието на Демон за достатъчно дълго време, за да имам възможност да отстраня лъка и колчана си с едно премерено, чевръсто движение. Удовлетворително бърза съм. Вълкът подушва оръжията ми, не спирайки да ме наблюдава зорко с крайчеца жълтите си очи. Сега поне челюстите му са безопасно сключени и не изглежда толкова разлютен, колкото преди секунда.

Подсвирвам с уста и той моментално щръква над мен, оцъклил очи от недоумение.

Сърцето ми пропуска удар при мисълта за предстоящия миг, но аз се напрягам да преборя колебанието си и да действам. Докато се усетя съм вкопчила пръсти в рошавата черна козина на вълка. Захващам се за бодливите косми като пиявица и отскачам от земята, премятайки крак през мускулестото му туловище, преди му се е отдала каквато и да било възможност за възражение. Точно както очаквам да се случи, той се опъва в хватката ми. Аз обаче сграбчвам козината му и залягам ниско в нея, така че да се задържа колкото се може по-дълго на гърба му. Впивам се в него като досадна бълха.

Демон може да е неизмеримо силен, но и той е като всяко друго живо същество. Уморява се лесно.

Предният чифт крайници на вълка се превиват напред и той пада тромаво на земята, сякаш покорно застава на колене пред господаря си. 

Изопвам гръб и поглеждам напред към жътваря, който тъкмо понася халбата към устните си. Зад рамото му Роуланд криво се усмихва на гледката.

Всеки друг мълчи, хвърлен в изумление.

Под мен Демон диша равномерно, изглеждайки напълно готов да се впусне в нова ожесточена борба. Но противно на очакванията на жътваря, както и на моите собствени, този път звярът остава смирен.