Постоявам при Айрин доста дълго време, докато спи. Доволна съм, че е потънала в сън, навярно защото знам, че нямаше да мога да понеса въпросите, които би ми задала, ако беше будна. Не ми се мисли какво ще се случи, ако не успея да открия лекарството. Представям си как отровата се разпростира бавно из тялото на сестра ми, карайки го да почернее и да се обсипе с дълбоки, гнойни рани. Представям си как не успявам да я разпозная, сломена от грозотата на болестта.

Прокарвам показалец по извитата татуировка, простираща се от китката до под брадичката ѝ, по белезите, които прикрива. Айрин ги придоби на Стената, всички от важни, смъртоносни битки, които е спечелила. Мисля си за времето, в което все още не съществуваха и ми се приисква да го върна.

- Не е настинка. - Изненадвам се, когато чувам немощния й говор. - Нали?

Поглеждам я в посърналото лице. На вид то е студено и безкръвно. Само за ден отровата е осквернила красотата на сестра ми, изпила е свежестта на лицето ѝ и живия цвят на кожата ѝ. Сега дори носът ѝ не е зачервен. Зачудвам се как е възможно да не усеща болката от отворената си рана, но после забелязвам, че тялото ѝ не трепва дори когато се пресягам и бегло допирам ръка до него. Изглежда като парализирана. Като труп, който само дето още диша.

- Какво чувстваш, сестро? - Масажирам с пръсти ледената ѝ длан.

Тя поклаща глава съвсем леко.

- Нищо - проронва слабо. - Нищичко.

Внимателно оставям ръката ѝ до тялото, където тя застива, бяла като крехък порцелан.

- Студено ли ти е? - Отмятам потен кичур черна коса от бледото чело на Айрин.

- Кайра... - изхлипва тя. - Нищо не чувствам.

За пръв път я виждам в подобно състояние. Досега нито веднъж не съм виждала Айрин със сълзи на очи, но ето че сега ирисите ѝ проблясват мъчно на сноповете дневна светлина, процеждащи се през прозореца. Една сълза се търкулва по бледата ѝ буза, а аз мигновено протягам ръка да я избърша. Повдигам постелята от черен пух и се намествам на ръба на леглото. Не карам Айрин да ми направи място, напълно наясно с факта, че в момента сестра ми е неспособна да изпълни дори най-елементарното движение. Затова аз поемам тази задача. Подпъхвам ръка под раменете ѝ и я притеглям плътно в прегръдката си. Тя полага глава на гърдите ми и се сгушва в мен, отчаяно копнеейки за малко топлина. Сломено дочувам как зъбите ѝ потракват в синхрон с отслабналото й тяло, което трепери неудържимо в ръцете ми.

- Ще умра ли? - Бисерната ѝ сълза капва на голата ми шия и се стича надолу като гореща пот.

- Не. - Целувам я по косата. - Ти си силна. Много по-силна си от която и да било болест. Обещавам, че ще се оправиш.

- Дори не се чувствам жива - измърморва тя. - Какво би могло да ми помогне?

- Ще го намеря - давам ѝ думата си. - Ти си почивай и не мисли за това. Ще поправя всичко за нула време, Айрин, обещавам ти.

Тя се изкикотва тихо и вдига глава да ме погледне:

- Какво щях да правя без теб?

- Заспивай. - Сякаш съм й дала заповед за това, тя нагажда глава на гърдите ми и за по-малко от минута започва да се унася в неспокойна дрямка. - Ще съм тук, щом се събудиш.

Айрин не се събужда когато двойната врата на залата се разтваря, за да пропусне вековната кралица на Мраморен край, най-високопоставената елфа в Сестринството на бурята, и наша майка. Вече започвах да си мисля, че никога няма да се появи. Рядко указва на дъщерите си честта да ги удостои с присъствието си. 

Изправям се да я посрещна подобаващо, като внимавам да не събудя спящата до мен Айрин. Майка ми се приближава до леглото, хвърляйки жален поглед към сестра ми, която трепери в съня си, повита като новородено в няколко слоя пухкави постели. След това отмята полите на черната си рокля, за да се настани на ниското столче и хваща ръката на Айрин. Студената плът на сестра ми я смущава, точно както смути и мен, когато докоснах за пръв път вледенените от отровата пръсти на Айрин. Струва ми се, че дочувам как един тих хлип се откъсва от гърлото й, докато наблюдава измъчената си, облята в студена пот дъщеря - единствената надежда за бъдещото процъфтяване на нашата малка страна.

- Чух за Еверида - подхваща тя, бършейки очите си, а на мен ми отнема миг, за да осъзная, че думите й са отправени към мен. - Трудно ми е да повярвам, че подобно нещо наистина се е случило.

Застанала съм до нея, забила поглед право в свободно разпуснатата ѝ лъскава черна коса. Айрин е наследила всичко от нея, всичко, до най-малкия детайл. Аз, с моята дълга сребърно-бяла коса, вероятно приличам повече на бащата, когото никога през живота си не съм срещала. Ако майка ми не се съгласи да говори с мен за това, навярно никога няма да разбера що за човек е бил.

- Наистина съжалявам, Кайра. - Отделя малко време да ме погледне в очите. - Знам колко много я обичаше. За теб Еверида беше много по-добра майка от мен.

Спестявам си утешителните думи, с които да смекча вината й, ако въобще изпитва такава. Спестявам си ги, защото тя е права: Еверида винаги е била нещо повече от нея. Не знам дали въобще някога ме е обичала истински, но знам, че бършеше сълзите ми, когато никой друг не го правеше и участваше в детството ми, когато най-много имах нужда от майка си. Аз нямах друга майка. И никога няма да имам.

Преглъщам мъката, насадила се в гърлото ми. Изопвам гръб, вдигам брадичка и когато поглеждам към майка ни, очите ми са празни и напълно лишени от емоция.

- Еверида беше лъжкиня - насилвам се да изрека аз. - Ще преживея смъртта й.

- Искам да знаеш, че това е единственият изход. - Пръстите на ръката ѝ се докосват до моите, карайки ме да потрепна. - Еверида не може да живее.

Ако все още бях дете, може би щях да й се тросна или да се разплача. Да плача задето Еверида е единствената, близка до майка за мен, а собствената ми родна майка иска да ми я отнеме завинаги. Нима не може дори да предположи как ме кара да се чувствам с това свое решение? Толкова ли е безсърдечна, че да ми го причини?

- Не съм възразила на това. - Не и видимо. - Ще присъстваш ли на екзекуцията?

Вместо отговор, тя връща поглед към лицето на Айрин.

- Добре тогава - промърморвам. - Ще ви оставя насаме.

Не казвам нищо повече преди да се обърна и да прекося с бърз ход смълчаната стая. Ако имам късмет, майка ми ще се задържи достатъчно дълго при Айрин, за да имам време да  се измъкна от двореца без да разбере. Тя или който и да било друг.

~~~

Подготовката ми за напускане на двореца приключва бързо. Закачулвам се плътно с единствената черна наметка, която притежавам. Не съм я използвала по друг повод, освен за да се слея безпроблемно с преголяма тълпа. Никой никога не се е усъмнявал в самоличността ми, докато съм с нея. В момента съм се въоръжила с обикновени лък и стрели, които намерих по-рано в оръжейната. Ако не беше обичайният за елфите висок ръст, с лека ръка бих могла да мина за човек. За щастие, никой не обръща внимание на необичайната ми, почти нечовешка височина.

На екзекуцията на Еверида се е стекъл повече народ, отколкото предполагах. Елфи и хора - господари и слуги - събрани на едно място, нетърпеливо очакващи да видят как вещицата се гърчи, обгърната в червени пламъци.

Вещицата.

Да я наричам така все още ми е чуждо. Не вярвах, че ще е толкова трудно да го приема.

Намирам си място на висок балкон точно над ешафода, откъдето ще имам възможно най-добра видимост. Покрай мен са се наредили блъскащи се един в друг хора, любопитно опитаващи се да надникнат над рамото на съседа си. Аз съм си извоювала място най-отпред, където присъствието на човеци зад гърба ми може единствено да ми досажда.

Отпускам длани на перилата и се вглеждам към балкона отсреща, където виждам малката Холидей Файдли да наглася някакъв детайл по дребната си цигулка. За кратко не мога да повярвам на очите си. Не само, че майка ми се готви да изгори тялото на Еверида под музикален съпровод, но и е наредила на екзекуцията й да свири едно дете - малко човешко момиче, което все още се боеше от собствената си сянка.

Под балкона, на който стоя също се събира голяма тълпа. След малко хората наобикалят ешафода, образувайки широк кръг около мястото, където Еверида ще издъхне.

Там долу виждам и Аргон, застанал на почетното място на командир на легионите. Заел е скована поза, ала погледът му шари в различни посоки, вероятно търсейки мен. Аз също трябваше да съм там долу, до него на първия ред, гледайки как жената, която цял живот считах за своя майка, изгаря жива на кладата. Вместо това аз наблюдавам случващото се оттук, като поредното лице в тълпата. Чудя се как ли ще реагира Еверида, когато не ме открие на екзекуцията си. Дали изобщо ще се огледа за мен? Все пак аз не я погледнах, докато я отвеждаха.

Стисвам по-силно лъка си, полагайки усилие да пренебрегна мисълта за това. Мисълта, че с моята Еверида така и не си казахме сбогом.

Тя беше лъжкиня, отчаяно се опитвам да си вглъбя. Никога не е била повече от това.

Звукът от стъпки ме връща в реалността.

Същите тежки стъпки, които чух по коридора, когато за пръв път узнах каква е истинската същност на Еверида. Виждам как тя се задава към ешафода, охранявана от десетима тежко въоръжени мъже, облечени в масивни стоманени брони и шлемове. В ума ми проблясва споменът за животинските крясъци на Еверида, за ръмжането и кървавото парче кожа, провиснало между зъбите ѝ. Тръсвам глава, за да прогоня мрачната картина и се съсредоточавам върху гледката пред мен.

Десетимата мъже влачат Еверида на повод от дълги стоманени вериги. Тя се движи с умерено темпо и гордо изправен гръб, с вирната високо брадичка, точно каквато я помня отпреди два дни, когато все още не знаех истината. Не се смущава да погледне в очите всеки, покрай когото мине. Разрошената ѝ сребърно-бяла коса, мръсното окървавено лице и мърлявата, разпокъсана тъмночервена рокля говорят за преживяна една изключително тежка нощ. Не желая да мисля какво се е случвало с нея през това време.

Потрепервам, щом виждам как погледът ѝ плъзва нагоре към хората по балконите. Чувствам се така, сякаш всеки миг ще попадне върху мен и няма да се отклони нито за секунда до настъпването на самия ужасяващ край. Но очите ѝ ме подминават бързо, както подминават всеки друг човек в тълпата.

Еверида изкачва несмутимо петте ниски стъпала до ешафода. Извървява бавно пътя до смъртния стълб, след което се покатерва върху подпалките и застава там, чакайки стражите да оковат веригите ѝ за дървения прът. Заученото ѝ спокойствие е достойно за овации. Оковите я пристягат, дръпват я назад към стълба и я карат да се препъне недодялано, при което в публиката се разнася несигурно приглушен смях. Еверида бързо възвръща равновесието си и отпуска глава назад - най-близкото подобие на почивка, на което може да се наслади в предсмъртния си час. На бялата ѝ шия се разкриват тъмни рани и пресни синини, грозно оцапани със засъхнала кръв. Съзирам такива по разголените рамене и китките ѝ, а една мрачна частица от мен ме кара да подозирам, че същото се намира и под съсипаната ѝ рокля.

Преглъщам жлъчката в гърлото си, за да не повърна при гледката.

Един от придружителите ѝ вади нож от излъскана стомана и използва другата си ръка, за да опъне дългата коса на Еверида встрани. Всичко се случва с цената на едно примигване. Разнася се резливият звук от един светкавичен замах с ножа и във въздуха се разхвърчат малки сребърно-бели кичури, понесени навсякъде от лекия ветрец. Косата на Еверида увисва в ръката на тъмничаря, а аз се стъписвам, щом виждам какво се случва с остатъка от нея - как на мястото на чистия й бял цвят разцъфва кървав нюанс на искрящо-червеното. Лъжата ѝ лъсва пред хиляди очи по най-срамния начин, за който мога да помисля.

От окото ѝ се търкулва сълза.

Стоя смълчана и слушам как хората около мен ругаят Еверида и насърчават стражите най-сетне да разпалят пожара. Гнусните им обиди ечат във въздуха, хвърчат към нея като остри камъни, захвърлени по тялото й. В този ужасяващ, отреден за болезнени признания миг, никой не си държи езика зад зъбите. Съзирам как челюстта на Еверида потрепва в спазъм.

А на кладата бавно се разразява пожар.

Наблюдавам как огънят пълзи мудно към ходилата на Еверида и отново опитвам да се убедя, че това е правилната постъпка. Еверида пристъпва крачка назад към позорния стълб и кожата на стъпалата ѝ се ранява на острите дървени подпалки. Лицето ѝ се изкривява в почти незабележима гримаса, но аз ясно виждам как гърдите ѝ се надигат притеснено с всяка следваща глътка въздух. Щом огънят най-сетне достига пръстите на краката ѝ, тя изскимтява от болка и се задърпва усилено между веригите.

Боря се да не отвърна поглед нито за миг.

Стъпалата ѝ се запалват и от горящата плът във въздуха запълзява тъмен пушек. Пламъкът обгръща роклята ѝ, и пълзейки по дължината ѝ, бавно я превръща в пепел. Щом стихията достига кръста ѝ, тя спира да стиска устни и наддава пронизителен писък.

Задавям се в собствената си непоносима мъка и пристъпвам крачка напред, сякаш така бих могла да поправя случващото се, да снема всичката ужасяваща болка от лицето й. Но вече е твърде късно да се намеся.

Пожарът обгръща кожата ѝ като плътна дреха, бавно превръщайки тялото ѝ в овъглено подобие на жената, която бе преди. Писъците ѝ стават все по-отчаяни, все по-остри и оглушителни. Плачът ѝ прорязва въздуха и сърцето ми като нож, когато за последно съзирам лицето ѝ през сълзите си.

Тя гледа към мен.

Това е последното, което виждам преди стихията да погълне тялото й в изпепеляващата си прегръдка.

Не извиквам.

Не помръдвам.

Оставям я да гори...

И никога не съм съжалявала повече.

Оставям сълзите да текат по бузите ми, докато ръката ми се пресяга назад към колчана и измъква стрела. Около мен хората започват да се вайкат, но аз не спирам. Прицелвам се в сърцето на Еверида, сбогувам се с последни безмълвни слова и пускам стрелата си да отлети. Тя секва писъците ѝ. Слага край на мъката. Толкова бързо, че последният ѝ крясък прокънтява като гонг в ушите ми.

Убивам я.

А после се обръщам да побягна.

~~~

Прекосявам подземията на двореца, припряно оглеждайки клетките за своя жълтоок спасител. Студът на катакомбите щипе плътта ми под наметалото, дрехите и кожените ми ботуши, а влажният въздух затруднява дишането ми. Не бих могла да остана твърде дълго тук, затова решавам да ускоря още повече търсенето си.

От една от клетките в дъното на коридора долита приглушено ръмжене на животно, а аз мигновено проследявам звука, който ме отвежда точно там, където искам да отида.

Изправям се пред гигантското люспесто животно, изглеждайки дребна и незначителна като бълха в сравнение с внушителните му размери. Затаявам дъх и отмятам качулката си, позволявайки му да опознае лицето ми. Жълтите очи на създанието се вглеждат в мен и ноздрите му издухват към мен мощна въздушна струя, която развява косите ми. Едва сега забелязвам красотата на люспите му - изпъстрени в различни цветове като на риба - улавящи всеки проблясък на светлината от факлите. Муцуната му е остра и рогата, зъбите в устата му - наточени като смъртоносни кинжали, със заострени от двете страни кучешки зъби. Създанието на черната магия притежава опасна красота, същата като на вещиците, които са го сътворили.

Тръсвам глава и осъзнавам, че съм се пресегнала през решетките, копнеейки да го докосна. Змийските очи на спасителя ми се присвиват и той проточва шия към мен, наддавайки ниско отбранително ръмжане. Оголва два реда остри като бръснач зъби.

- Красив си - въздишам с искрено удивление. - С теб си приличаме повече отколкото предполагаш.

Звярът изсумтява отново.

- И аз си имам едни такива. - Потраквам със заострените си зъби, за да затвърдя думите си. - Но на теб ти отиват повече.

Пръстите ми почти са достигнали муцуната му, когато жълтоокият дракон се дръпва рязко назад, замахвайки към мен с острата си като шип опашка. Отдръпвам се рязко назад, само на косъм да се сбогувам с ръката си, когато острата му опашка среща металните решетки на клетката. В последствие обаче се случва нещо напълно неочаквано - наблюдавам как люспите на дракона потрепват върху тялото му, издавайки звук като от сблъсък на желязна броня с меч. В следващия миг белезникавият им оттенък потъмнява до кървавочервено - превръща се в цвета на яростта и войната. Не се опитвай да ме докоснеш, предупреждава ме сякаш. Но слисана от внезапно настъпилата промяна във външността му, аз просто го съзерцавам замръзнала.

Звярът се свива в ъгъла на клетката и обгръща нозете си с издължената си опашка, за да изрази недоверието си към мен. Люспите и ципата на крилете му потъмняват още повече, сменяйки цвета си от кървавочервено в по-мрачен цвят, който разпознавам като ониксов - почти черен, но на места прошарен с красиви червеникави ивици. Решавам, че именно така ще го наричам.

- Оникс? - Щом чува новото си име, драконът отвръща, като заравя муцуна между гигантските си лапи. Виждала съм подобен жест единствено у кучетата, които за пръв път се запознават със стопаните си. - Харесва ли ти името?

Разнася се ново сумтене, което далеч не прилича на израз на задоволство. Намръщвам се срещу жълтоокия звяр, който изръмжава ниско в отговор, изглеждайки така, сякаш ми се присмива. Ето затова в историята ни никога не е било засвидетелствано елфа от Сестринството на бурята да се сдружи с мъж, бил той човек или дракон. Ние сме твърде горделиви, за да понасяме някой невъзпитан мъж да ни прави за смях.

Въпреки това...

- С теб може и да се разберем - казвам на дракона пред мен. - Ако обещаеш да не ме изпепеляваш, ще отворя клетката. Такава е сделката ни. Съгласен ли си?

Оникс разперва ципестото си крило в небрежен драконов жест, който разпространява приятен, хладен полъх във въздуха около мен. Приемам като добър знак факта, че от няколко минути насам сме свели отбранителното ръмжене един към друг до минимума.

Ключът за клетката му виси на стената срещу мен. Пресягам се към него със затаен дъх. Да освободя едно диво животно от клетката му, при положение, че дори не познавам характера му, не звучи като най-разумната идея, която някога ми е хрумвала. Но все пак се случва.

Виждам как Оникс нетърпеливо се размърдва в затвора си, щом чува потракването на връзката с ключовете. Внимателно се показвам пред решетките, само за да открия, че животното се е приближило на сантиметри от мен, възбудено вперило жълтите си очи в ключалката. Грамадните му криле са застинали във въздуха, неподвижни и напрегнати в очакване. За миг ми заприличва не на гигантския люспест звяр, който е, а на малко кутре, нетърпеливо размахало опашка в очакване стопанинът му да го изведе на разходка. 

Докато превъртам ключа в ключалката, двамата дружно сме затаили дъх един срещу друг и дори не трепваме.

Изпълвам гърдите си с въздух и плъзвам масивната врата на клетката встрани, позволявайки на колосалното му туловище да се провре извън тесния си затвор. Оникс извисява сянката си над мен, величествен точно колкото го помня от нощта, когато ми спаси живота. Проточва шия насреща ми и оголва зъби в гримаса, пристъпвайки към мен с бавни, заканителни крачки.

- Обеща - просъсквам в муцуната му. - Длъжен си да удържиш на думата си. Не можеш да ме нараниш, Оникс. 

Той се лигави насреща ми, подсказвайки ми, че изглеждам изкушаващо апетитно за вечеря. Ама разбира се, че на дракона ще му се прииска да ме глътне. Къде въобще ми беше умът?

Ноздрите му издухват нова струя право в лицето ми. Няма накъде да помръдна.

- Трябва ми помощ. Сестра ми е много болна и има нужда от мен. Няма да се справя без теб. - Протягам ръка нагоре към муцуната му с тръпнещи в очакване пръсти. - Моля те, помогни ми да я спася.

В отговор той се дръпва на известно разстояние от мен, позволявайки ми да си поема дъх. И щом се завърта с гръб към мен, разпервайки встрани ципестите си криле, опашката му разцепва въздуха като камшик. Най-сетне се престрашавам да го докосна. Крилото му трепва леко, навярно спомняйки си допира ми. Познава ме.

Пристъпвам към Оникс, който по никакъв начин не изказва възражение. Не възразява когато намирам смелостта да се вкопча по-силно в крилото му, нито когато докосвам мускулестия му крайник с ръка. Размърдва тежкото си туловище като протягаща се котка, свива предните си крайници и се изляга на студения под в очакване на нещо да се случи. Опашката му обгръща кръста ми и ме притегля по-плътно към тялото му.

Нима наистина иска това, което си мисля?

Укротявам забързания ритъм на сърцето си и се вкопчвам по-уверено в крилото на дракона. Предпазливо прехвърлям крак през дългата му шия, отскачам от земята и се тръшвам тромаво отгоре му. Той не издава никакъв знак, че е почувствал нещо. Залягам и се улавям по-здраво за шиповете, красящи цялата дължина на гръбнака му.

Чувството е повече от изумително.

- Да се махаме оттук - казвам и насочвам поглед към тунела, който ще ни отведе извън двореца. - Лети!

Под мен мускулите на Оникс се напрягат. Крилете му се свиват и отпускат, и в следващия миг той се изстрелва навътре в прохода, носейки ме на гърба си. Оставяме тъмнината да ни погълне.