КОГАТО ИЗПИТАНИЕТО НА Рианон свършва, тя рухва на колене, изглеждайки полумъртва. С това идва моят ред. На вещиците им се налага буквално да извлекат Рианон от пътеката. Така и не виждам да освобождават малката Холидей Файдли от магията, под която е заключена. Астрид очевидно няма намерение да изпълни нито една от заканите си, докато и двете с Рианон не свършим работа, на която се съгласихме. Всъщност, тя вече свърши своята част, изглеждайки непоколебима. Гледах я и ми беше трудно да повярвам, че подобно зверство ѝ се удаде с такава привидна лекота.

Трудно е да бъдеш чудовище, ако не си роден такова. За мен хората са прави. Аз съм родена чудовище и проливането на кръв е в природата ми. Само дето досега единствените неща, които съм убивала, са били животни или зверове, заслужили по някакъв начин тази участ. Никога хора. Още по-малко невинни.

Правя опити да изготвя в главата си план, с който да си помогна, ала с всеки опит стигам до все по-задънена улица. Астрид може да е заточена в тази пещера повече от хилядолетия, но това очевидно не пречи на ума ѝ да сече като бръснач, да крои от жестока по-жестока подлост, като някаква неуморна машина за злонамерения. В схемата ѝ да ме пречупи няма нито една проклета необмислена стъпка, от която да се възползвам. По-лошото е онова от правилата ѝ, забраняващо хитростите, което буквално оковава ръцете ми зад гърба. Но ако все пак поема риска да хитрувам, ако въобще ми хрумне как, ще се измъкна в най-добрия случай. Ще измъкна само себе си. Но аз не дойдох тук сама и няма да оставя онези, които склониха да ме последват във всяко едно безумие, в което неволно ги въвлякох. Не съм чак толкова егоистична господарка, струва ми се?

- Трагично е - казва Астрид, докато аз излизам на пътеката. - Когато в живота ти дойде онзи момент, когато съдбите на хора, които обичаш и на такива, които изобщо не познаваш, зависят от едно твое решение. В тези моменти се питаш: „Правилно ли постъпвам?". Дали е правилно да пожертваш толкова много животи в замяна на един единствен, който ти цениш. Звучи егоистично. А и, замисли се само: тези хора също значат нещо за някого. Може би са майки и бащи, братя и сестри, съпрузи или съпруги, синове и дъщери. Но тук не става дума за тях, права ли съм? - Поглеждам я кръвнишки. - В момента тяхната господарка се нуждае от живота им за собствените си угоди и те са длъжни да ѝ го дадат. Такъв е принципът на йерархията. Винаги печелят по-силните. - Астрид отпуска гръб на облегалката на трона си. - Разправя се, че елфите от Сестринството на Бурята били хрисими господарки. За теб съм сигурна, но се надявам поне сестра ти, така наречената „бъдеща кралица", да е стока. Така де - подсмихва се насреща ми, - ако въобще има бъдеще.

Решавам, че да отвърна на думите ѝ би било насилване на късмета, от който и без това имам малко. Късмет е единствено, че на Астрид все още не ѝ хрумнало просто да накара подчинените си да ми теглят ножа. Не бих се определила точно като благодарна на съдбата, но се радвам, че щом аз все още имам шанс, Айрин също има.

- Надявам се, че помниш правилата ми? - Астрид вдига фината си черна вежда леко нагоре.

- Не се бавя, не възразявам и не хитрувам - повтарям с мрачно равнодушие. - Още нещо?

- Не - тонът ѝ е нехаен. Крие учудване от склонността ми да убивам. - Моля, започвай.

Няколко минути по-късно, собственоръчно изливам в котела кръвта на жената, с която едва не наруших правилото за забавянето. Погледът ми е приковал виолетовите очи на Кралицата, излъчвайки единствено студено безразличие, което е достатъчно да отклони вниманието ѝ от спазъма в челюстта ми. Звукът от кръвта на жертвата ми, капеща в кръвта на жертвите на Рианон, е като часовников механизъм в мозъка ми. Астрид се опитва да прецени дали наистина не изпитвам нищо в този момент, както мъчително се преструвам.

- А аз реших, че бъдеш по-благосклонна към някого, който те умолява така чистосърдечно.

Споменът за това ме кара едва доловимо да потреперя. Жената хвърли душата си в молитви преди кинжала ми да мине по шията ѝ, но нито аз, нито боговете се смилиха над нея. Мога само да съжалявам за живота ѝ.

- Изпълних го - казвам, застанала над котела. - Сега и ти изпълни, каквото обеща.

Една разкрита тайна.

Втората жертва на пътя ми се оказва дребно човешко момче, посърнало и измършавяло от дълго време пагубен глад. Астрид настоява да се заема с него, докато говори. Не мога да го направя без да отклоня очи, затова просто поглеждам встрани преди очите ми да се насълзили и приготвям кинжала в ръката си. За разлика от жената преди малко, детето не подхваща молитви. Като не чувам гласа му ми е по-лесно да не се разцивря заради това, което се налага да сторя.

- Първата ти тайна ще нарека: „Защо убих Инара от рода на Бялото сърце" - информира ме Астрид. Надявам се единствено жътварят да е достатъчно далеч, за да не се налага да чуе това. - Не звучи ли интригуващо?

Опитвам се да запазя изражението си на безразличие и отново се вглеждам в кокалестото момченце пред мен. То не е спряло да трепери откакто е тук. Страданието в душата ми е неутешимо, ала да проявя милост към него е повече от невъзможно.

- Харесвах това девойче - твърди тя с неутрален глас. - Умна, мила, блажено красива. Същинска приказка от плът и кръв. Изкушение за мъжкото око. - Нещо, което мога да потвърдя. - За такава жена си заслужава да умреш и да убиеш. Тя беше цвете, родено от разкошните земи на Дафрос. Народът я обичаше. Бе създадена за щастие, затова беше предопределена за невеста на принц. - Астрид замлъква, колкото да издаде откъслечен звук, наподобяващ кикот. - А се влюби в безочливец.

Превъртам ножа в ръката си, слушайки внимателно всичко, което казва.

- Добре знам какво е да се влюбиш в безочливец. - Думите ѝ се нижат като маниста по връв. - Още си нося теглото заради тази грешка.

- Не знаеш какво означава любов - промърморвам. - Тя е твърде хубаво нещо за теб.

- Права си. - Значи е успяла да ме чуе. - Живяла съм толкова години, а все още не знам. Инара си мислеше, че знае. Разчиташе, че любовта е чиста като нея, че спазва всяко обещание.

И сега е мъртва, само мога да си помисля.

- Тези убеждения бяха първата ѝ грешка - подновява историята си Астрид. - Втората грешка бе мястото, където си мислеше че е открила така наречената си любов: сърцето на един циничен и високомерен мъж, в чиято доброта вярваше безбрежно. Може би тя бе единствената, способна да я види. Да, тя наистина успя да го промени. Но какво значение има? - Онази благоговейна нотка в гласа ѝ изчезва, заменена от внезапна вялост, процеждаща студ в тронната зала. - Той вече бе направил своите най-големи грешки и мнозина копнееха да видят как понася своя разгром. Ако наистина знаеше как да обича, щеше да се откаже от нея още тогава. Но егоистът винаги се стреми да пази своето за себе си, до последен дъх. - Тя изсумтява с нескрита насмешка. - Ето защо му дадох последния ѝ дъх, но не и възможността да го види.

Въздухът секва в гърлото ми и аз се обръщам да я погледна как се изправя от трона в цялото си кралско величие.

- Както казах и на Инара веднъж... нищо лично, скъпа моя - запазва безразличния тон, с който си служеше до този миг. - Времето изтече.

Тронната зала се завърта пред очите ми със скоростта на хала, сякаш се намирам в центъра на ураган, помитащ всичко, освен собственото ми тяло. Сякаш палитра от цветове се разлива пред очите ми, сякаш вихрушка от прах заличава телата и сякаш всичко се стапя за броени секунди, само за да се появи отново... напълно пусто. Никой и нищо не останало наоколо, освен мен, тронът върху подиума и един силует, скрит в далечината. Но женската сянка, седяща срещу мен на трона на кошмарите, не е Астрид.

- Кайра, чаровнице моя - гласът ѝ плъзва като ехо към мен, после се връща обратно към нея. Тя е призрачна мъгла, просто една илюзия и моето поредно изпитание.

Въпреки това щом Еверида излиза наяве пред очите ми, първото, което ми идва, е да се зарадвам. Бегло я познавам така, както изглежда в момента. В роклята с кървав нюанс и с късата червена коса, точно както я отрязаха на екзекуцията ѝ. Само очите ѝ са в същия светлозелен оттенък, какъвто го помня. Единственото от старата Еверида, което е останало у тази.

- Какво са причинили на момичето ми? - Чувствам допира на пръстите ѝ върху раненото си лице. В зелените ѝ очи блестят сълзи.

- Добре съм - успокоявам я аз. - Всичко е наред, Еверида.

- Много съжалявам, мила моя. - Отпускам се под крехката целувка, с която дарява челото ми. - Толкова ми липсваш. Липсва ми да си говорим, липсва ми да те уча, липсва ми всичко. Всичко.

Толкова е хубаво да чуя гласа ѝ, че се просълзявам.

- И ти ми липсваш - изхлипвам прегракнало. - Искам да се върнеш. Трябваше... трябваше да ги спра, да те защитя. Толкова съжалявам.

- Винаги съм искала да ти кажа. - Допира чело до моето, ръката ѝ гали косата ми. - Беше толкова трудно да крия от теб. Беше ме страх, че ще ме осъдиш.

- Знам - вече ридая неконтролируемо. Тялото ми се тресе. - Сънувам те непрестанно. Толкова е самотно без теб.

- Никога не бих те оставила сама. Ако можех да се върна във времето, никога не бих крила нищо от теб.

- Кажи ми тогава една истина - настоявам тихо аз.

- Питай ме - отвръща в готовност тя.

- На колко години беше, когато умря? - Беше ми казвала, че са две хилядолетия, но след всички тези тайни, които е пазила от мен, вече не съм толкова убедена.

- Престанах да ги отбелязвам след десетото хилядолетие. - Казва ми, че е живяла повече от десет-хиляди години, а дори не се знае колко повече. - Исках да ти споделя всичко това в онзи ден. Но... - тонът ѝ придобива разочарована нотка, - ти не пожела да ме изслушаш. Ако беше спряла, за да чуеш, може би сега нещата щяха да са различни. Защо не го направи?

- Съжалявам.

- Обърна ми гръб.

- Съжалявам - повтарям още по-настоятелно.

- Защо? - пита тя с посърнало и бледо лице.

Отстъпвам крачка назад, за да видя стрелата си в сърцето ѝ. Стрелата, с която аз я убих. Кръвта потъмнява нюанса на роклята ѝ около мястото, където е проникнало оръжието ми. Изтича от пробива в тялото ѝ, но тя не пада в ръцете ми, а продължава да ме гледа просълзено. Не понасям да виждам очите ѝ толкова тъжни.

- Защо ми го причини? - Печалният ѝ глас ме гнети отвътре. - Защо не ме спаси, когато можеше? Как ти даде сърце да ме нараниш така, след като те обичах толкова силно?

- Опитах се да те спася. - Гласът ми съвсем се губи в урагана около нас.

Тя поглежда към стрелата в гърдите си, после пак към мен.

- Ти ме уби! - повишава тон Еверида. - Това ли бе опитът ти? Вкара стрелата си в сърцето ми и го спря. - Кошмарът, който най-често сънувам. - Предпочитам да бях горяла.

- Съжалявам! - Щом изваждам стрелата си от сърцето ѝ, Еверида пада на рамото ми, сякаш оръжието е било единственото нещо, което я поддържало жива в спомените ми.

Прегръщам я, когато е вече наистина мъртва. Заравям ръцете си в късата ѝ коса и ридая, стискайки силно студеното тяло, чиято кръв продължава да изтича навън. Държа я у себе си докато вихърът идва да погълне и двете ни. Не ме интересува къде ще ме отведе след това, щом тя е тук и усещам досега на кожата ѝ до своята. Нищо друго не ме интересува. Моята Еверида е тук и няма да я пусна, докато тя сама не се стопи в ръцете ми.

- Обичам те - повтарям, докато тялото ѝ се обезформя, сякаш всеки миг ще изчезне. - Бих се върнала в онзи ден хиляди пъти, за да те опазя. Моля те, не ме обвинявай.

Тя, вече почти избледняла в ръцете ми, не може да ме чуе. Онзи път на кладата се измъкнах от товара да я видя мъртва, но сега няма накъде да се обърна, нито къде да избягам. Гледката на затворените ѝ очи, на студената ѝ кожа, превръщаща се в пепел под дланите ми, сякаш я изгарям. Стрелата в ръката ми също изгаря, оставяйки парливо усещане по върховете на пръстите ми. Тази илюзия е толкова плашещо реална, че съм способна да я почувствам дори със сетивата на тялото си.

- Не ме обвинявай - мънка Астрид, излегнала се на трона си, осмивайки тона ми. - Клетата малка елфа! Струва ми се че не си дава сметка колко точно е виновна.

Някак съм се озовала на колене пред трона ѝ и сега очите ми са свирепо вперени в нейните. Не се обръщам да видя как зад гърба ми вещиците проливат кръвта на уплашеното момче, но чувам достатъчно ясно как течността изтича при останалата в котела. Не знам дали трябва да съм ядосана заради загубата на поредния живот, или облекчена, задето заклинателките поеха изпълнението на задачата ми.

- Прощавай за това, чаровнице. - Във виолетовите ѝ очи прескачат мисли. Сигурно се чуди как точно е добре да ме пречупи напълно. - Имам навика да се поувличам в тези неща.

- Беше ти - дори не прозвучава като въпрос.

- О, съвсем не - отговаря тя. - Това си беше твоята Еверида. Просто беше онази, от която се страхуваш.

- Как знаеш за нея? - предизвиквам я.

- От коя посока изгрява слънцето? - врътва очи. - Точно за това говоря. Има неща, които не се обясняват, девойче. Те просто се знаят.

- Я стига! - излайвам. - Може да не съм живяла колкото теб, но не съм глупачка. Откъде знаеш за нея?

- Не се предаваш лесно, нали? - усмихва се. - Щом толкова настояваш, ще ти призная, че някога с Еверида Червенокрила бяхме свързани. Много, много отдавна.

Червенокрила. Познава я като „Еверида Червенокрила", не като „Еверида Буреносна". И за каква „специална връзка" говори, в името на всички всемогъщи богове? Тя и моята Еверида. Щеше да ми се стори нелепо само да си помисля, че са се познавали, ако Астрид действително не ми я бе показала само преди минута. А може би просто я е извлякла от повърхността на спомените ми, където я държа още от момента, в който я убих.

- Не е нищо особено, всъщност - продължава Астрид пренебрежително. - Някога, преди много време, принадлежахме към един и същ клан. Но пък беше толкова отдавна, че вече и един спомен не се е съхранил осезаемо в главата ми.

Чародейката Астрид в клана на Червенокрилите? Възможно ли е наистина да е принадлежала там, преди да започне да принадлежи на краля на Дафрос, а по-късно да се е отделила тук, за да господства в свое собствено кралство? Вещица, припомням си отново аз, но не съвсем.

- Предполагам, че ще се наложи да продължим - обявава тя след това леко отклонение.

Ала аз не виждам нито цяла опашка от хора, нито дори един следващ човек, чиято кончина ще настъпи от ръката ми.

- Тъй като виждам как нетърпеливо се оглеждаш, ще трябва да ти поясня. - Астрид се намества удобно на трона, подготвяйки удобна стойка за наблюдаването на спектакъла. - Понеже котелът ми вече изглежда що-годе задоволително пълен, предпочитам да променим задачата така, че да стане малко по-вълнуващо. Ще се радваш да чуеш, че няма да се наложи да посягаш на никакви хора повече.

- Тогава какво искаш? - тросвам ѝ се.

- Искам да се биеш. - Виолетовите ѝ очи блестят от злост.

- Е, това поне е лесно - изсмивам се пренебрежително аз.

Озъртам се във всички посоки, чакайки появата на опонента си. Поглеждам към вещицата Лионет, в нетърпеливо очакване да пристъпи напред, да можем най-сетне да премерим честно силите си. Но тя просто седи със скръстени ръце, усмихвайки се ехидно, заела подходяща за наблюдение стойка. Отвръщам ѝ със свиреп поглед, след което премислям алтернативите. Може би Астрид ще ме изправи срещу друга вещица, вероятно някоя от онези две, седящи острани на трона ѝ. Може би пък ще бъде някой от онези жътвари, които ме измъчваха в клетката. А може би...

Ръката ми трепва, мускулите ми омекват и изпускам кинжала.

Може би ще бъде друг жътвар.

Чувам крясъците на приятелите си от посоката, от която се задава той. Не ги виждам, но знам, че се намират някъде зад редиците противни същества, запащи ме от всички страни. Откроявам гласовете на Аргон, Рианон и Роуланд, слушам как отчаяно вият името ми, умоляват или ругаят по адрес на Астрид, чието задоволство нажежава въздуха в сумрачната пещера.

Колкото и да бленувах как се заравям в прегръдката му при следващата ни среща, опасявам се, че сега това е невъзможно. Защото сега Азриел не изглежда по начина, по който изглеждаше, когато ни разделиха. В него има нещо достатъчно различно, че да загуби доверието ми още в мига, в който го зървам. Има нещо в начина, по който ме гледа - сякаш съм непозната. И дори още по-лошото - сякаш съм враг. Нещо в начина, по който се движи - като хищник, издебващ подходящия момент да нападне плячката си. Нещо в стойката му - сега тя е напрегната и изопната, придаваща на образа му непозната внушителност. И накрая нещо в очите му - тъмна сянка на гняв, забулваща чувство и топлина.

Без да отделя поглед от мен, той полага ръка върху дръжката на меча си, като с остро свистене го измъква от ножницата.

Може би в крайна сметка избързах с преценката си. Двубоят надали ще се окаже толкова лесен, колкото се надявах, особено след като не желая опонентът ми да пострада. Жътварят беше така добър да ме научи как трябва да се бия, за да спечеля. Сега ми се иска да ме беше научил и как да го направя, без да се налага да го ранявам... или убивам. Не че някой от двама ни е предвиждал вариант, в който се изправяме един срещу друг, ала в този миг се проклинам, задето не съм го обмислила предварително. Всичко би могло да се случи на прокълнато място като долината.

- Чувала съм някъде... - Астрид поема в ръцете си сребърен меч със смъртоносно наточено острие, подаден ѝ от вещицата до трона. Всяка частица от оръжието е гибелно изящество. - ...че в даден момент ученикът надминава уменията на учителя. - Тя ми подхвърля меча във въздуха, а аз се оказвам достатъчно близо, за да го уловя без да залитна. - Копнея да разбера какво си научила.

Вглеждам се в безжалостните очи на жътваря.

- Какво си му сторила? - питам с притихнал от уплаха глас.

- Ще се оправи - въздъхва драматично Астрид, отпускайки глава в дланта си. - След като си изпълни задачата.

- Задачата... - прошепвам малодушно.

Той стисва по-силно дръжката на меча си, сякаш очакава да получи сигнал да ме нападне. Около нас десетки създания на мрака се зъбят в трепетно очакване. Аз не спирам да го гледам в очите, умолявайки мислено всички богове. Нека ми се притекат на помощ поне веднъж. Нека го накарат да отрезнее.

- Убий я.

Точно както очаквах, той се подчинява на заповедта. Спирам да се моля и отстъпвам назад, вдигнала меча с две ръце. Не желая да го нараня, ала ако продължава все така, няма да имам избор.

Ще бъде чист късмет, ако не ме остави да му посегна. Но в такъв случай той вече ще ме е убил... Значи няма вариант, който да доведе този двубой до хубав край. С тази мисъл в главата си, подхващам да се бия с жътваря, използвайки всички техники, на които той бе така добър да ме научи по-рано.

Мечът е по-тежък от дървената тояга, която използвах при тренировките и в много отношения ме възпрепятства. Не успявам да замахна достатъчно силно, а за сметка на това той, влагайки заучени техники от дългогодишния си опит с меча, парира с лекота всеки мой удар и атакува толкова бързо, че едва ми остава възможност да се предпразя от острието му. Нямам време, нито възможност да атакувам, така че единствената ми опция е да отбягвам всеки негов удар и да се надявам скоро да се умори да размята меча си. Всемогъщи богове, та това нещо е като от скала! На ръцете ми досега не им се е налагало да вдигат истински меч, при това толкова огромен като този. Лъкът бе задоволително оръжие за лов и отбрана, докато все още си бях в двореца. И макар да разполагам с удовлетворително количество мускули за женска елфа, оръжието все пак се оказва едно от най-тежките неща, които съм държала през живота си.

Гледам да не омекна точно сега, когато жътварят ме напада отново. Старая се да запазя достатъчно самообладание, за да отбия удара, който се готви да ми нанесе.  Изправям меча хоризонтално и прикривам лицето си, към което е следващият му замах. Оръжията ни се сблъскват с рязък звън, при което аз едва не губя равновесие. Гръбнакът ми се превива назад под яростната сила на натиска му и ми става дори още по-трудно да го удържа. Подпирам острието с другата си ръка, дланта ми прокървява от силата, с която стискам. Напрягам всичките си мускули, за да се предпазя. След малко чувствам, че започвам да се уморявам. Ръцете ми треперят конвулсивно, ранените ми крака започват да поддават и скоро се озовавам на едно коляно пред него. Върхът на меча му е ужасно близо.

Създанията на Астрид са във възторг и само чакат оръжието на Азриел да се наклони достатъчно, за да разсече черепа ми наполовина.

- Не го искаш. - Рекички пот текат по лицето ми. - Познавам те. Свали меча, жътварю. Всичко ще бъде наред, обещавам.

- Той не те чува - вмята Астрид. - Няма да те пусне, така че стани и се бий, или просто се предай и умри, както ти е писано.

- Не по този начин.

Пускам меча да издрънчи на земята и падам по корем, за да пропълзя между краката му, запътвайки се към хвърления на пода кинжал. Жътварят се обръща почти светкавично, а аз се забързвам, доколкото ми позволява раненото тяло. Сграбчвам ножа и се извъртам без никаква представа какво ще сторя. Той обаче е наясно с мисията си. Обезоръжава ме и ме издърпва за наметката, приклещвайки ме в стоманената хватка на ръката си. Останала без друг избор, впивам зъби в кожата му като истинска хищница. Извъртам се и се освобождавам, ала жътварят замахва отново и ножът му порязва лявата ми буза. Замайвам се. Азриел изхвърля кинжала и използва голата си ръка, за да ме удари. Замахът през ранената ми буза мигновено ме запраща по лице на земята. От устата ми се разхвърчат пръски кръв. Страната ми пари и очите ми сълзят.

Не мога повече. Не мога да направя нищо повече.

- Всемогъщи богове - изграквам усилно. - Спри...

Той застава над мен и ме заклещва по гръб, така че да го гледам в очите, докато забива кинжала.

- Жътварю, недей. - Оттокът почти е затворил едното ми око. - Жътварю, моля те. Не виждам...

Обвивам ръце около неговите.

- Недей, не... - примолвам се пресекливо, - не, моля те. Жътварю... Кажи ми, че не съм била чак толкова досадна, че да ти се прииска да ме убиеш. Не бях такава, нали? Съжалявам за бедите, в които те въвлякох. Но моля те, не ме наранявай повече...

Хващам острието на кинжала, като търпеливо го отмествам настрани. Азриел примигва веднъж, ала, запазвайки равнодушие, връща ножа обратно над мен и аз стисвам очите си от уплаха.

Сърцето ми бясно подскача в гърдите.

Не можеш да ме убиеш. Тя не е унищожила всичко.

Ти обеща.

- Трябва да се научиш, девойче - мърка гласът на Астрид. - Любовта не спазва проклети обещания!

Скривам с ръце очите си. Позволявам си да се разплача, този път истински. С хлипане, хълцане и сълзи. Има ли смисъл да се опитвам да го сдържам в последните си мигове? Има ли смисъл въобще да се измъчвам повече? Нищо, което сторих до този миг нямаше смисъл. Нямаше никакъв смисъл.

Изкрещявам му да побърза, ала думите се завалят от устата ми и нищичко не прозвучава така, както искам.

И се случва.

Кинжалът се забива.

Забива се точно острани до главата ми. А устните на Азриел са притиснати към моите в пленителна целувка, дланите му - обгърнали страните ми с топлина. Чувствам, че му отвръщам. В стомаха ми трепти усещане за сладост. Последните ми сълзи потичат, след това изсъхват по бузите. Дръпвам ръце от очите си и виждам съжалителна усмивка, потрепваща върху красивите му устни.

- Трябваше да замахваш по-силно с онзи меч, принцесо.

От гърлото ми изпълзява хрип вместо смях.

- Беше - изграквам с усмивка, - беше много тежък.

Той се засмива, а аз използвам последните си останали сили, за да се надигна от земята и да обвия ръце около врата му.

- Радвам се, че си добре. - Сгушвам се по-плътно в него.

- Ами ти? - пита, без да ми благодари. Моят жътвар наистина се завърна.

- Добре съм - уверявам го. - Нас, воините, понякога ни боли. Но се примиряваме, защото не сме слабаци, нали така?

- Очевидно сега имам нужда ти да ми го напомняш. - Той ме поглежда в лицето, изучава го цялото. Пръстите му се плъзват по подутата ми скула. - Съжалявам, че те ударих.

- Предполагам, че сме квит.

- Знаеш, че никога няма да бъдем квит.

Усмихвам се леко, примигвайки с натежали клепачи.

- Кайра? - вика ме той. Силуетът му се навежда по-ниско. Пред очите ми пълзят ивици мрак. Лицето ми се намира в дланта му, а след това губя усет за всичко наоколо. - Кайра... чуваш ли ме... ти трябва да... будна... Принцесо!

- Време е за почивка, девойче. - Думите ѝ са отчетливи в ума ми. - Клетката те чака, преди последното изпитание. Заспивай...

Заспивай.

Клепачите ми залепват един за друг. За пореден път мракът ме поглъща цяла.