КИЛИЯТА Е ТВЪРДЕ студена за вкуса ми. Твърде смърдяща на смърт, гнило и мърша. Не мога да не се запитам колко души са лежали тук преди мен. И колко точно са умрели, ако не от студа, то от миризмата на предишни трупове.

Запушвам нос и надзъртам отново към съседните клетки, където са затворени двамата жътвари и Аргон. Сложиха мен в една клетка заедно с Демон. Навярно вещиците са си мислели, че по време на престоя си тук, вълкът ще огладнее достатъчно, за да ме оглозга до кокал. Аз знам, че не би го направил, затова и не се тревожа.

Кайра я няма тук. Към която и килия да погледна, заварвам най-вече деца около възрастта на сестра ми. Сигурно са я затворили в отделно помещение и продължават да я измъчват. Не искам да си мисля колко я боли в момента. Изглеждаше отчайващо зле докато я мъкнаха дотук. Отвсякъде ѝ течеше кръв, беше страшно по-бледа отколкото е принципно и трепереше дори в съня си. Тя получи цели три рани от стрели, докато аз се отървах само с леко ожулване на глезена. Не мога да повярвам, че се чувствам толкова зле от това.

На мен може и да ми е жал за Кайра, но пък жътварят Азриел изглежда истински съкрушен, сякаш образът на потъналата в кръв елфа постоянно изскача пред очите му. Ръцете му са разтреперани, а той се опитва да овладее гнева и безпокойството си като обикаля напред-назад из тясната килия, която дели с Роуланд.

Не е седнал през последния час, в който висим тук.

- Азриел - обажда се приятелят му със спокоен глас. - Нищо не можеш да постигнеш така.

Подскачам в килията си, щом жътварят впива юмрук в решетката. Демон изскимтява с клепнали уши, но не защото се е уплашил, а по-скоро от чувство на безнадеждност. Децата в съседните килии се посвиват от страх.

- Ще я убия! - крещи с обрамчено от ярост лице Азриел. - Астрид. Астрид е виновна за всичко.

- Не му е сега времето да нервничиш... - Имам чувството, че Роуланд се опитва да предотврати подхващането на някаква твърде лична тема.

- Струва ми се, че много лесно забравяш... - Изумявам се, щом жътварят Азриел впива показалец в Роуланд, изглеждайки строг и разлютен. - Какво причини тя на Инара. На вас двамата също! Само защото сте единствените достатъчно глупави да не се откажат от мен.

Роуланд млъква, а до мен Демон се отпуска на пода с глухо тупване. Споглеждам се с Аргон в отсрещната килия. И той също като мен, не разбира за какво става дума.

- Още някой не се е отказал от теб - допълвам аз, макар да не ми е работа. С нищо никога не съм наясно, но това не ми пречи да говоря. - Въпреки че трябваше да го е направила много отдавна. Откакто ви познавам, виждам как полага всички усилия да се отнася толерантно към теб, въпреки че постоянно я отблъскваш. Не заслужаваш приятел като Кайра Буреносна.

Забелязвам как Аргон ме гледа упорито, сякаш ми нарежда да замълча. Да си спестя истината, което почти никога не правя.

Думите ми привличат вниманието на Азриел и гневът по лицето му се стапя мигновено, заменен от чиста смутеност. Не мога да преценя дали съм пробудила гузната му съвест, угризенията му, но мога да преценя друго - разбира ме и знае, че съм права.

- Твоя е вината задето я нараниха - заявявам несмутимо. - Ако не я беше отблъснал отново, докато се опитваше да ти се извини, това нещастие изобщо нямаше да ни сполети. Тя щеше да е добре.

Не отговаря, но и не отрича думите ми.

- Имаш пълно право, хубавице - отговаря вещицата Лионет вместо него. Помня я добре, точно както и тя помни мен. - Само дето него никога не го е било грижа за околните, не съм ли права, Азриел?

Тя присмехулно го стрелва с крайчеца на очите си, докато намушва ключа за килията ми в ключалката с леко подрънкване. Демон я ръмжи. Аз цялата треперя в очакване да отвори, без дори да знам по каква причина е готова да ме освободи. Може би е решила да ни измъчва един по един, започвайки с мен.

- Добре де, може би малко попрекалих - поправя се тя. - Не те беше грижа за околните, докато господарката Астрид не те освободи от гордостта ти. Теб и твоите приятели. Трябва да си ѝ благодарен за това. Ако си беше останал все такова арогантно копеле като едно време, надали милата Инара изобщо щеше да те съгледа, а какво остава пък да се влюби в теб. Немислимо! Но пък трябва да призная: умен подход бе да не й оставиш друг избор.

Вещицата отмята глава назад, изкисквайки се високо. Отклонявам поглед от ключалката, за да видя как юмруците на Азриел стискат решетките докато кокалчетата на пръстите му не побеляват от напрежение. Имам чувството, че металът всеки миг ще се огъне под напора на силата му.

- Но пък ти така и не се научи, Азриел - цъква с език. - Дори и след като господарката Астрид ти щракна оковите, очевидно все още не се научил да цениш това, което имаш. Ако трябва да съм честна, преди ми харесваше повече. В онази твоя самонадеяност имаше нещо мъжествено. Не се обиждай, но си станал ужасно мрънкало, след като кралицата те обезсили.

Поглеждам Лионет, която открехва леко вратата на клетката ми. Има достатъчно място, за да се провра само аз, но не и Демон. Тя ми прави знак с ръка да изляза, на който се подчинявам само защото нямам друг избор. Вещицата усмихнато ме подушва.

- Все още смърдиш на човешки страх. - Хваща лицето ми в шепата си, за да го огледа.

Лесно е да имитирам усмивката ѝ. Просто трябва да изкривя устни, както прави тя.

- Може би трябва да си прегледаш носа - казвам. - Не ме е страх. Единственото, което изпитвам към теб, е омраза и нищо по-различно. Може би просто подушваш собствения си страх.

Кикотът ѝ се чува като ек в смълчания тунел.

- Страх от какво, червей? - просъсква нетърпеливо тя.

- От мен.

Страх от новата мен. Страх от елфическата ми същност, която досега е нямала възможност да опознае. Тя не знае на какво съм способна. Не е наясно какво мога да ѝ причиня и се плаши от това. Мога да усетя угрозата ѝ с всичките си остри сетива.

- Ти ми отне сестрата - напомням ѝ. - Да не очакваше, че няма да я потърся?

Вместо да се уплаши от тона ми, както тайно се надявам, тя се изсмива отново - дразнещ звук за ушите ми.

- Онази твоя сестра - кимва проумяващо.

- Къде е тя? - настоявам да науча аз. - Какво сте направили с нея? Казвай къде е тя, вещице!

- Не се притеснявай - отправя ми нова усмивка. - Тя е много добре. Кралицата ми се грижи прекрасно за нея. Скоро не съм я чувала да те споменава изобщо.

Мога да почувствам как от тези думи главата ми се завърта, ала не се издавам пред нея. Не ѝ показвам колко ме е страх от факта, че е възможно Холидей да е забравила за мен. Какво биха могли да ѝ причинят, за да затрият спомена за дългите ни години заедно от ума ѝ? Как биха могли да я принудят да забрави за мен, след като я обичам без всякакви граници? Дали са я наранили?

- Ти, проклето изчадие! - крясвам гръмко.

Хватката на вещицата около шията ми се затяга и тя ме блъсва с все сила в стоманените решетки на килията. Пулсираща болка пронизва главата ми, а образът на заклинателката потъва в черна мъгла.

Когато най-сетне се осъзнавам, онази възбуда, която усетих при превръщането, помрачава здравия ми разум, превръща ме в създание от бяс, лудост и злоба. Вътре в мен стотици гласове наддават рев, а аз самата също наддавам такъв заедно с тях. Чувствам мощта във всеки нерв, от тези в пръстите на краката си до онези зад широко отворените ми очи. Онзи звяр, криещ се вътре, разгромява клетката си в съзнанието ми и изскача на повърхността - гибелно настървен.

Сграбчвам вещицата за раменете, готова да се боря, ала в този миг тя, подобно на същински орел, впива ноктите си в ключицата ми, там, където са избили рани, сякаш знаейки, че по този начин ще усмири звяра. Получава се.

Свличам се на пода, скимтейки. Единственото, което си мисля в това време е колко бързо стръвният вълк може да се превърне в обикновено сритано куче. Само заради едно единствено слабо място. Миниатюрна точка на пречупване в здрава стена от мощ.

Чувам как Аргон изкрещява името ми. После вещицата ме улавя, докато съм омаломощена и ме замъква към една друга килия. Коленете ми се влачат по земята и панталонът ми се превръща в разкъсан боклук. Боли ме, но не хленча.

- Искаш да знаеш къде е сестра ти? - Лионет ме изхвърля във въпросната клетка, при друго оклюмало тяло. - Тази тук може да ти обясни всичко.

Момичето отсреща се разбужда от трясъка, когато вещицата щраква катинара на килията ни и си тръгва. Вдига глава да се взре в мен, щом и моят поглед що-годе се е прояснил. Тя е човек и както предполагам, се изумява от гледката на елфа, затворена в килията ѝ. Миризмата и мръсотията по нея говорят, че е преживяла тук доста дълго време. Освен това забелязвам, че е и ранена.

- Всемогъщи богове! - промърморва слабо тя. - Всемогъщи богове! Какво е това?

Примигвам още веднъж, за да започна бавно да фокусирам лицето ѝ, обгърнато от къса до под брадичката черна коса. И когато виждам сляпото око и белега на лицето ѝ, съм сигурна, че не може да бъркам.

- Файдли? - възкликва недоумяващо Нита. - Ти ли си?

Струва ми се, че ще се разплача, щом чувам това.

- Рианон! - дочувам да ме вика Аргон през няколко килии. - Добре ли си?

- Всичко е наред! - отвръщам също високо, без да спра да се взирам в братовчедка си, която със сигурност не е просто мираж.

Нита е съвсем реална и сега стои пред мен. Когато не я видях отново в Мраморен дворец, първо реших, че се е спасила някъде далеч, но и мисълта, че може да са я уловили и убили също не бе далеч от ума ми. А сега се оказва, че през цялото време, в което я е нямало, тя е била тук. Била е заедно с Холидей. Фактът за мен е повече от облекчаващ.

Ала не ми харесва начинът, по който Нита ме гледа. Окото ѝ изучава до най-малката подробност новото ми елфическо тяло, ръстът ми, лицето ми, върховете на ушите, подаващи се изпод разрошената ми плитка. Мръщи лице.

- В какво си се превърнала? - пита толкова тихо, че сякаш задава въпроса сама на себе си.

- Дълга история - единственото, което успявам да измисля.

- Виждам.

- С теб какво се е случило? - кимвам към раната, но щом се пресягам да я докосна, тя се поотдръпва.

Намества гръб на стената зад нея, изсумтявайки.

- Доста неща ми се губят през последните два дни.

- Ами Холидей? Какво стана с нея?

- Тя... - изпъшква и полага трепереща ръка върху раната си. - Рианон...

- Вещиците я отведоха преди два дни - обяснява глас на жена изотзад. Обръщам се да погледна русокосото момиче в съседство, държащо в ръцете си наскоро родено дете. - Ти трябва да си Рианон, голямата сестра. С Холидей се запознахме, когато дойде за пръв път. - Освобождава едната си ръка, колкото да ми махне за поздрав. - Между другото, името ми е Касиди Тейлър. Драго ми е най-сетне да те видя на живо.

Не се изненадвам, че с Холидей веднага са се сприятелили. Сестра ми е много по-добра в тези работи, отколкото съм аз. Ако, разбира се, все още е такава, каквато си я спомням.

Стомахът ми се свива, ала смогвам да отвърна на момичето с насилена усмивка:

- Рианон, но ти вече си го знаеш.

- Разбира се. - Касиди ме гледа умислено. Сигурно се чуди същото, което и Нита преди малко. Какво може да се е случило с мен, че да се появя тук като елф, след като бях човек едва преди няколко дни. Но Касиди не ми го признава. Вместо това казва: - Холидей постоянно говореше за теб. Дори имам чувството, че те познавам откакто познавам нея. Но пък вие си приличате като две капки вода.

Става ми приятно да чуя това.

- Касиди, какво точно се случи с Холидей? - в тона ми има тревога, която тя забелязва.

- Имахме план - Нита я изпреварва с обяснението. Говори бавно, с морен тон, но очевидно настоява тя да е тази, която ще ми разкаже. - Трябваше да научим повече за това място, така че изпратихме Холидей да шпионира вещиците.

След като ми го казва, ръцете ме засърбяват да ги увия около шията ѝ.

- Изпратила си сестра ми в ръцете на онези зверове? - Гневът се чете както по лицето ми, така и в гласа ми.

Нита отново изпъшква премаляло, но не ме е грижа.

- Не Нита я изпрати - включва се Касиди. - Тя сама пожела да отиде. Направи го, за да предпази нас. Първо... - тя поклаща глава, затруднена да продължи, - първо им слугуваше.

Какво ли са карали сестра ми да прави?

- Върна се веднъж, но след като я взеха втория път преди два дни, не се е връщала повече.

Малката Холидей сам сама с тези изчадия толкова много време. Без никого, който да я утешава. Без никого, който да я пази. Само при мисълта колко е уплашена в момента, сърцето ме боли. Сигурна съм, че цялата кръв се е оттекла от лицето ми.

- Рианон. - Нита доброволно посяга да улови ръката ми. - Холидей вече е голямо момиче. Много по-умна е, отколкото се осмеляваш да предположиш. Ще се оправи.

- Не - поклащам глава, обзета от внезапна паника. - Нещо не е наред. Нещо лошо ѝ се случва, чувствам го.

- Скоро ще се върне и ще видиш, че си е съвсем наред - убеждава ме тя. - Отново ще сте заедно. Всичко ще е точно както преди. Повярвай ми.

- Трябва да отида при нея - овладявам гласа си за пред Нита и останалите затворници. - Веднага.

Сякаш дочула това, Лионет се появява отново с ключа в ръка. Двете с Нита едновременно отправяме поглед към нея. Нейният някак винаги изглежда по-свиреп от моя.

- Тъкмо навреме - казва вещицата. - Защото всички идвате с мен. Господарката Астрид пожела да ви види.

~~•○•~~

Очевидно въпросната господарка Астрид ще ни посрещне съвсем нецеремониално. Вземам предвид не само бързината, с която ни измъкнаха от килиите, но и факта, че вещиците оковаха всеки един от нас на повод от дълги вериги, с които сега грубо ни влекат по тунелите. Отстрани на мен Демон се дразни от стоманения нашийник, тежащ на гушата му, ала вече се е отказал от опитите да го разкара от себе си. Аз също не се опъвам на студените железа, раздиращи до кръв кожата на китките ми. За втори път съм пленница на това чувство. Първият беше, когато Кресида Червенокрила ме окова при преобразяването. Тогава имах смелостта да разкъсам веригите. Сега избирам да мирувам.

Азриел крачи нетърпеливо и бързо, не позволявайки на петте вещици, които държат оковите му, да го водят. Те се блъскат една в друга в жалки опити да смогнат на темпото му. Едновременно съм развеселена от гледката как ролите им като че ли се разменят, и възхитена от дързостта на жътваря да не позволява да бъде затворник, дори когато е пленен в окови.

Опитвам да се движа по-близо до Аргон. Погледът му обхожда вещиците, след това пътеката пред нас, а после се връща обратно към мен. Не съм сигурна какво се опитва да прецени. Навярно изучава обстановката със сетивата си, докато аз само се опитвам да уталожа притеснението, надигащо се все повече в гърдите и гърлото ми. Чувството е сякаш всеки миг ще се задуша.

Питам се дали Кайра ще е там, когато пристигнем. Как ли ще изглежда? На колко ли мъчения е била подложена през времето, в което не я видяхме? И на колко тепърва ще бъде...

В главата ми отново отекват писъците ѝ, щом онези стрели я пронизаха. Зверски рев, намаляващ в обикновени стенания от болка, а накрая - просто страдалчески хленч, трудно изтръгнал се от прегракналото ѝ гърло. Три стрели успяха да постигнат това. Не съм и дръзвала да помисля, че ще се окажат достатъчни да повалят на колене една Буреносна. И почти да я убият.

Само че когато вещиците ни извеждат до края на пещерата, първото, което виждам, не е Кайра, а нещо друго, което почти накарва сърцето ми да замръзне. Ако не чувствах студенината на оковите около китките си, може би щях да реша, че сънувам кошмар. Най-ужасяващият кошмар за цял живот лоши сънища ме спохожда наяве и ако очите ми не го виждаха, не бих могла да го повярвам.

Тронът на кралицата пред мен, обграден от зловеща украса и вещици. Много вещици. Но аз не обръщам толкова внимание нито на безбройните заклинателки, нито на жената на трона, колкото обръщам на момичето, седящо в скута ѝ.

На коленете ѝ е настанена моята сестра.

Моята Холидей, която не съм виждала от толкова време и която от почти месец копнея да зърна непокътната. Моята Холидей, която жадувах да видя как се усмихва. Моята сестра, която си мислех, че няма да видя отново.

И когато тя най-сетне ме поглежда, краката ми едва успяват да ме удържат. Искам да изтичам при нея и да я прегърна, да ѝ кажа колко много ми липсваше. Усмихвам се от гледката на лицето ѝ, чисто и невинно, точно каквото го помня.

Но очите ѝ... Очите ѝ с цвят на смарагд ме наблюдават безразлично, сякаш съм напълно прозрачна и дори не ме вижда. Взира се в мен, все едно съм призрак и то не защото не вярва, че наистина съм тук, а по друга причина. Точно от нея се опасявах през цялото време, в което Холидей не беше до мен. Тази мисъл ме ужасяваше ден и нощ, докато накрая не пристигнах тук и не се убедих със собствените си очи. Мисълта, че сестра ми няма да ме познае.

Нещо първично в мен иска да изкрещи. След това на цялото ми същество му се приисква да крещи, ала се боя, че езикът ми е на възел. Боя се, че дъхът ми е секнал, сякаш някой е изкарал чрез силен удар всичкия въздух от дробовете ми. Боя се, че ще припадна, ако не си го върна, ала тялото ми не ме слуша, когато му заповядвам да диша.

- Холидей - нечуто мънкам под носа си. - Холидей...

Сестра ми се надига внимателно от трона на кралицата, сякаш получила заповед, която само тя може да чуе. Оттам друга вещица я хваща за ръка, помагайки ѝ да слезе галантно по стъпалата на подиума. Аз наблюдавам случващото се с широко отворени очи и се мъча да не се срина напълно.

Сестра ми дори не произнася името ми. Дори не се опитва да даде какъвто и да било знак, че помни коя съм. Не се втурва да ме прегърне, както би направила при различни обстоятелства... както винаги прави, когато е уплашена.

Докато вниманието ми е било заето от безразличието на Холидей към мен, кралицата е сменила позата в трона си. Сега - приведена напред към всички ни - цялата излъчва гордо величие, пред което изглежда греховно да не се преклониш.

- Добре дошли в кралството ми - приветства ни с изящен жест на фината си ръка. - Азриел. Великолепно изглеждащ, както винаги. - Виолетовите ѝ очи го обхождат в цял ръст, а щом се усмихва, същински брилянти засияват между устните ѝ. - Липсваше ми.

Жътварят я наблюдава мълчаливо и кърши китки във веригите, сякаш намеква некомфорта си. Астрид свежда поглед към ръцете му, след което, въздишайки, се понамества небрежно в трона си. Качва десния си крак на страничната облегалка и оглежда съсредоточено ноктите на ръцете си.

Очевидно Кралицата на оковите е лишена от задръжки.

- Най-сетне отново у дома. - Бледо-виолетовите ѝ очи рязко се извъртат обратно към него. - Вие, момчета, си идвате тъкмо навреме. Ще присъствате на ритуала ми.

Това е ритуалът, за който чух да си говорят Азриел и Кайра една вечер. Нарекоха го кърваво заклинание. То ще удължи живота ѝ с още много години занапред. Навярно го практикува от хилядолетия, жертвайки множество недоизживени животи. Не ми се мисли колко много създания са загинали в тази пещера. Може би точно тук, където в момента съм стъпила, е бил олтарът за жертвоприношенията ѝ. Може би кръвта на елфи и хора е плисвала върху гравирания камък и се е стичала надолу по пътеката, простираща се пред мен. Тук са били измъчвани, докато кръвта им не бъде източена до последната капка, а сетне използвана да поднесе на кралицата още повече мощ и безбройни години живот.

Може би сега краката ми се намират върху гробище. Гробище на човеци, каквато бях, и такова на елфи, каквато съм сега. Цели две причини да се отвращавам.

- А не е изключено... - продължава Астрид с равен тон. - Не е изключено и да ми бъдете от помощ.

- Струва ми се, че надценяваш търпението ми - проговаря Азриел, а вещиците около него мигом застават нащрек.

- Така ли? - заинтригувано отмества поглед от ноктите си и се привежда леко от страховития стол. - Не съм усетила. Та аз само се опитвам да ви устоя подобаващо посрещане в дома си, момчета. - Говори само за тримата, сякаш аз и Аргон изобщо не съществуваме. - Освен ако не сте дошли по друга причина?

- Никога не сме искали да се озовем тук! - плюе Роуланд.

- Имахме сделка, Азриел - побързва да напомни тя. - Пускам те да си живееш живота далеч оттук, на избрано от теб място, стига никога да не го напускаш. Аз удържах на думата си. Ти я наруши. Наруши я цели два пъти. Помниш какво се случи след първия, нали?

Няма дори намек от негова страна.

- Ами онова чаровно девойче, което пътуваше с теб? - След тези думи, той я поглежда остро. - Нима сега трябва да накарам и нея да страда?

А аз глупаво си мислех, че няма накъде повече болка да изпита Кайра Буреносна.

- Мислех, че вече си научил урока си. - Гласът ѝ се носи като ехо из претъпканата зала. - Но ето че отново не успя да устоиш на изкушението да се завърнеш у дома. Навлече на онова девойче много проблеми, още когато се съгласи да ѝ помогнеш. Да, Азриел, наблюдавам ви от самото начало и те разбирам напълно. Тя наистина е страшно симпатична. Почти колкото твоята Инара беше някога, преди да я превърна в кръв и пепел.

Вещиците около него се наежват, щом се опъва във веригите, карайки ги да издрънчат една в друга.

- Но ти не се влюбваш в нея, нали? - присвива очи Астрид.

- Къде е тя? - просъсква той, вместо отговор на въпроса.

- Никак не си помагаш - изпухтява кралицата.

- Не ми отговори.

Тя разтегля устни в странна усмивка.

- Съвсем скоро ще я видиш. Имам планове за нея.

Дори не изчаква да види реакцията му, преди очите ѝ светкавично да се извъртят в моя посока и да ме приковат.

Уплашена съм почти толкова, колкото и ядосана.

- Ами другото девойче? - Виолетовите ѝ ириси шарят по мен. - Да ти чуя името.

Не разбирам защо ѝ се подчинявам. Може би е заради кралското ѝ излъчване и внезапния порив да направя всичко, което ми нареди. Казвам ѝ името си, след което добавям с показалец, насочен към Холидей:

- Аз съм сестра ѝ.

Астрид се изопва в трона си и вирва брадичка, поглеждайки ме отвисоко с мрачно равнодушие.

- Дойдох да си я върна - допълвам с всичката увереност, на която съм способна в момента.

Виолетовите ѝ ириси наполовина се скриват под клепачите. Погледът, който ми хвърля, е присмехулен, засипващ тялото ми отгоре до долу с неприятни тръпки. Полагам усилие да остана непоклатима под емоционалния натиск, който ми прилага чрез вълчата усмивка на лицето си. Странно е чувството, образуващо се в стомаха ми. Като че ли шансовете да си върна сестрата избягват право под носа ми, а аз се провалям, когато се опитвам да ги догоня.

- Бях предупредена за теб - уведомява ме тя. - Тогава си казах, че една простосмъртна не би могла да стигне толкова далеч, че да се озове тук, при това само от любов. Но ти се оказа по-голяма напаст, отколкото си позволявах да предположа.

Тя се пресяга към златния бокал отстрани на трона ѝ, взема го във фината си ръка и отпива премерена глътка от течността. След това го връща обратно на мястото му и прави знак на вещицата, държаща сестра ми. Заклинателката изпълнява безгласната заповед и пуска Холидей да изкачи отново стъпалата до трона. Тя го прави бавно и галантно, със заучена походка на кралска особа, напълно съответстваща на елегантната черна дреха, в която е преоблечена. Иска ми се никога да не я бях зървала такава.

- Твърдиш, че си дошла за сестра си. Добре тогава. - Астрид ме измерва с кратък поглед и подава ръка на Холидей. - Защо не попитаме и нея какво мисли за това?

По някаква причина стомахът ми се свива и превръща в болящо кълбо нерви. Тръпна от глава до пети докато наблюдавам как Кралицата на Оковите настанява малката ми сестра в скута си, как я прегръща, или изобщо докосва, как пръстите ѝ се вият из лъскавите ѝ руси коси, как ги приглажда и си играе с тях, сякаш ѝ принадлежат. И сякаш аз никога не съм могла да правя тези неща като нея.

Знаех че на Холидей ѝ липсва майчината ласка. Никога не успях да компенсирам напълно тази липса, колкото и усърдно да опитвах. Знаех, че се нуждае от това, което аз, като просто голяма сестра, не бих могла да ѝ дам. Но дори не съм се осмелявала да предположа, че ще избере да го намери на толкова погрешно място.

Гледайки как сестрата, на която се постарах да дам всичко, на което бях способна, намира утеха в прегръдката на една бегло позната зла жена, започвам да се чувствам предадена. Оскърбена. И разярена. Искам Астрид да си плати, задето ме накара да видя това. Задето е променила сестра ми дотолкова, че дори не пожела да произнесе името ми. Искам да я убия, задето ми е отнела гласа ѝ, усмивката ѝ, всичко в нея, което някога съм ценяла. Искам да я стисна за шията и да я задушавам, да я измъчвам, да я видя как се гърчи и се предава под опустошителната сила на гнева ми.

Искам да я видя мъртва заради стореното със сестра ми.

- Кажи ми, красавице. - Астрид се навежда по-близо до ухото на Холидей. - Познаваш ли тази жена?

Сестра ми проследява с поглед показалеца ѝ, който ме сочи. Смарагдовите ѝ очи се впиват в мен за втори път, изучавайки внимателно чертите на лицето ми. Черти на елф, припомням си, не онези на човек, които бе свикнала да вижда. Въпреки тях, сестра ми е длъжна да ме познае. Ние сме една кръв и тя трябва да си спомни за мен. Просто трябва!

Усмихвам устни заради нея, надявайки се че това ще роди в главата ѝ поне един спомен. Спомен за нощите, в които я приспивах, когато боледуваше или просто се страхуваше от мрака. Спомен за уроците по цигулка, които ѝ давах. И за онова мършаво, но обичливо кученце, което ме научи да харесвам. Малък спомен, но някакъв, достатъчен да ми я върне.

- Холидей, аз съм - настоявам почти без дъх. - Аз, чуваш ли? Аз съм Рианон, твоята сестра. Моля те, спомни си.

Ръката на Аргон някак успява бегло да се докосне до моята, което при различни обстоятелства би могло да ме утеши. Погледам го за един съвсем кратък миг, който той използва да ми кимне за насърчение.

- Холи - опитвам отново. - Кажи ѝ, че ме помниш.

Сякаш след цяла вечност, сестра ми реагира. В един момент цялата се изпълвам с трепет на надежда, че няма дори да се замисли, че ще избере мен. Но нещата никога не протичат така, както искам. Вместо да продума и да се застъпи за мен, Холидей извръща поглед към кралицата, клатейки глава в отрицателен отговор на въпроса. Намеква ѝ, че не ме познава.

Отново без да изговори името ми.

- Тази жена иска да ни раздели. - Повръща ми се, докато слушам брътвежите на Астрид. - Но ти не искаш да се разделяш с мен, нали, красавице?

Когато най-сетне чувам Холидей да проговаря, думите, които напускат устата ѝ, успяват да ме изкарат извън кожата ми:

- Не, мамо.

Притисвам ръце към ушите си и изкрещявам силно, в опит да залича звученето на тези две думи от съзнанието си. Опитвам да си внуша, че не съм чула това. Нито отговорът, нито обръщението... нито част от това, което сестра ми със сигурност е била принудена да изрече.

Холидей... нима не вижда колко много ме наранява всичко това? Нима наистина не може да почувства как се сърцето ми се къса на милиони парченца?

- Няма смисъл да се измъчваш - поклаща глава Астрид, докато аз все още треперя с ръце на ушите си. - Очевидно е, че тук ѝ е много по-добре. За краткото време, което ѝ остава, ще бъде щастлива.

Не издържам повече да слушам това. Скачам от пода и се хвърлям напред, а вещиците залитат след мен, опъвайки веригите ми. Наддавам мощен рев срещу Кралицата на оковите, впрягайки всичките си мускули в мисията да се откъсна от заклинателките, да я доближа достатъчно, за да може онова първично създание в мен да я разкъса на парчета.

Ала те ме удържат далеч от нея.

- Видях достатъчно. - Тя прави жест с ръка към вещиците. - Вържете ги. И ми доведете среброкосото девойче. Незабавно.

Те се размърдват на мига, но спират, когато тя казва:

- Не, почакайте. - Отново изучава ръцете си, сякаш са най-интригуващото нещо на света. - Промених си решението. Нека е по по-бавния начин. Знаете какво да правите.

Те оголват почернелите си зъби и в гърлата им заклокочва смях, наелектризиращ всеки сантиметър кожа по тялото ми.

Единственото, което си мисля в този миг, докато вещиците ни отместват от пътеката и ни замъкват към редиците си, е че момиченцето, седящо на трона у Кралицата на оковите, някога бе сестра ми. Но вече не.