Нечия топла прегръдка ме предпазва от виелицата, сякаш съм увита в гигантско меко одеяло. Щом гласовете ме събуждат, ушите ми пищят жестоко, а болката в главата ми е сякаш някой ме е фраснал с чук. В устата си усещам ужасния металически вкус на гъргореща гореща кръв. Моята кръв.

- Кайра! - Чувам гласа на Аргон.

Само че не виждам Аргон тук. Всичко е прекалено тъмно, за да го открия, но пък все още ми е топло и бих казала... дори задушно. Отварям очи и осъзнавам, че наистина се задушавам. Нещото върху мен е меко и хлъзгаво на допир, само че не пропуска въздуха, който ми е необходим, за да дишам. Щом го докосвам с пръсти, то се размърдва и се отмества от мен, и едва тогава осъзнавам какво е всъщност. Ципа на крило.

Поемам си дълбоко въздух. Първото, което виждам щом погледът ми се прояснява, е лицето на Аргон в тъмната нощ. Той ми помага да се изправя и бързо ме отдалечава от дракона, който като че ли също започва да се съвзема след падането. Воините бързат да оковат крайниците, муцуната и крилете му във вериги, преди това да се е случило. Животното е твърде зашеметено, за да окаже съпротива на грубите им жестове.

Вече съм достатъчно отрезняла, за да осъзная какво всъщност се случи. Спомням си скокът, падането, жълтите очи на съществото, крилото му до ръката ми... Звярът не ме остави да умра. Той ме прегръщаше, за да не замръзна в снега, докато съм в безсъзнание. А крилото му беше толкова топло.

Сега главата му е окована и просната в краката ми, а въздушната струя, която издиша, погъделичква тялото ми през дрехите. Омаломощено притворените му очи са приковани право в мен. Докато ги гледам, внезапно започвам да се изкушавам да се доближа повече. Изкушавам се да се докосна до дракона, да погаля лъскавите му люспи или просто да усетя топлината на ципестото му крило върху кожата си. Ако не беше този звяр, сега можеше да съм мъртва.

Той проточва шия към мен и изръмжава глухо, сякаш мърмори нещо на свой собствен език. Воините се стряскат от движението му и рязко опъват веригите, карайки дракона да се наежи и да оголи зъби насреща ми. С Аргон инстинктивно се дръпваме назад.

- Мъжки е, командире - съобщава един от воините на Аргон. - Великолепен екземпляр.

Значи той. Той наистина ми се струва едно великолепно, величествено и умно животно, което си направи труда да ме спаси. Той не заслужава подобно студено отношение.

- Какво да го правим? - озъбва се доволно друг войн и подръпва веригата, закачена за крилото. - Ако го разфасоваме, ще имаме предостатъчно месо за десет зимни сезона.

- Казвам да изгорим звяра - обажда се трети, подритвайки кървяща рана на дългата му люспеста опашка. - Проклето изчадие на тъмната магия. Вещерски изверг.

Смехът им преобръща нещо в мен и пробужда гнева ми. Отстрани Аргон се колебае какво трябва да стори. Аз нямам такова търпение и директно им се нахвърлям с озъбване.

- Никой няма да го пипа! - изръмжавам остро. Те се поотдръпват, а аз пристъпвам крачка напред към животното. - Отсега нататък, той е мой. Никой освен мен няма да го докосва с пръст.

Аргон ме поглежда така, сякаш съм си изгубила ума. Аз само изопвам рамене и кимвам към жълтоокия си спасител.

- Засега ще остане в подземията - оповестявам.

- Водете го в подземията - подкрепя ме Аргон.

Воините се размърдват. Опъват веригите, приклещват мощните криле на жълтоокия ми спасител, докато той, що-годе посъвзел се, ръмжи отбранително с оголени зъби. Тръсва глава и железните окови около муцуната му издрънчават. Изглежда така, сякаш ако можеше да отвори уста, щеше да ми проговори. Но аз не оставам достатъчно дълго, за да разбера какво ще се случи.

~~~

По коридорите на Мраморен дворец се спуска непълен мрак. През цялото време се движа до Аргон, който ме придържа за кръста, докато се науча да пренебрегвам гибелната болка в тялото си. Никога досега не ми се е случвало да падна от кула и последиците от това не са особено приятни. Въпреки старанието на жълтоокия ми спасител да ме запази невредима, чувствам че ребрата ми са натъртени и едва успявам да движа краката си. Не си представям каква ще бъде реакцията на майка ми, когато ме завари в този вид. И дори не бих желала да си я представя.

- Какво се случи след като припаднах? - питам Аргон.

Преметнала ръка през раменете му, чувствам как мускулите му леко се напрягат. Легионът ни пришпорва изотзад, потиква ни да вървим по-стремглаво напред.

- Тръгнаха си - отвръща просто. - Просто се обърнаха и си заминаха.

Оставам напълно озадачена.

- Просто така? - Свивам схванатите си рамене.

- Просто така.

Не ми е достатъчно.

- Защо? - продължавам, убедена че е наясно с отговора.

Той въздъхва безнадеждно, но запазва благоприличието си да не извърти очи пред мен. Отдавна вече не го прави.

- Вещицата, която уби - обяснява ми тихо, - беше господарката на гнездото им. Ти ѝ пръсна сърцето. Съзнаваш ли, че разяри един от най-могъщите вещерски кланове в долината?

- И кой ще да е този толкова могъщ вещерски клан? - превъртам очи присмехулно.

- Кланът на Червеното крило - изсъсква тихо. - Легионерите са намерили една от шпионките им в двореца.

Неприятен студ пропълзява по кожата ми. Самата мисъл, че една от тях свободно се е разхождала из Мраморен дворец е по-напрягаща дори от преживелицата ми по-рано днес. Споделяла съм пода под краката си с едно от онези чудовища. Дишали сме един въздух през цялото време. А аз дори не съм подозирала за присъствието на проклетото изчадие в дома си.

- Искам да я видя - заявявам.

- Получих сведение, че я водят към подземията в този момент. - Аргон се оглежда. - Трябва да минат оттук.

Инстинктивно аз също се оглеждам. Продължавам да водя колоната на легиона редом с Аргон, като леко забавям ход. Той спазва умереното ми темпо надолу по коридора. Завиваме иззад ъгъла, където биваме пряко пресрещнати от друг легион. Това трябва да са воините, които водят шпионката към подземията. Разбързвам се напред към тях, любопитна да видя въпросната вещица от клана на Червеното крило и ако имам късмет, да разполагам с достатъчно време за разпит преди екзекуцията.

Озовавам се достатъчно близо до воините, за да чуя крясъците на пленницата някъде от вътрешността на строя. Звукът кара кръвта ми да закипи и се налага да стисна юмруци, докато с Аргон се промушваме в стройните редици на воините. Те се пръсват във всички посоки, така че да освободят място на мен и командира си да видим това, за което сме дошли. От гледката как жена в аленочервена рокля се опъва в хватката на петима воини, кръвта ми изстива. Аргон я вижда пръв и ме улавя за ръка, сякаш иска да ме дръпне назад, да ме лиши от шанса да я зърна. Но уви, аз все пак успявам да я прикова с търсещия си поглед. 

В този миг сърцето ми замръзва.

Примигвам към нея, шаря с поглед по дрехите, по лицето ѝ, по цялото ѝ същество, и се опитвам да не рухна от безнадеждност. Жената има бяла коса. Но не обикновено бяла, а като моята - проблясваща в сребрист оттенък, дълга и непокорна като препускаща река. Очите ѝ се впиват в мен за кратко, диви като на някой от онези зверове на черната магия. Червенокрила вещица с бяла коса. Не ми трябва нищо повече, за да я позная.

- Еверида - проронвам със свито гърло.

Тя не се обръща да ме погледне отново. Мята се в ръцете на петимата воини и ръмжи озверено към всеки един от тях, сякаш е хищник, неразполагащ със способността да говори. Очите ѝ са придобили кървав цвят.

- Еверида! - изкрещявам толкова силно, че собствените ми уши заглъхват. Гърлото ми пари.

Прозвучава крясък на мъж, който едва дочувам заради кръвта, прииждаща на талази в ушите ми. Еверида се обръща към мен с луда усмивка, каквато може да има само гладно, болно от бяс животно. Окървавено парче кожа провисва от устата ѝ, одрано директно от лицето на воина. Гледката стъписва всички, но най-стъписаната се оказвам аз. Чувствам как неволно отстъпвам крачка назад, прекалено уплашена, за да мисля за друго освен за кръвта по зъбите на Еверида.

- Не гледай! - Аргон ме притисва към себе си, скривайки потресаващата сцена от очите ми.

Притисвам лице в областта между рамото и шията му, и се мъча да успокоя ритъма на сърцето си. В очите ми запарват сълзи, които безпомощно пускам да се стекат. Зад мен несвързаните крясъци на Еверида бавно прерастват в глухи думи. Чувам я да ме вика по име.

Болката е остра като пробождане от нож.

- Кайра! - крясва отново тя, докато се дърпа шумно в хватката на мъжете. - Трябва да говоря с теб. Настоявам да говорим! Не обръщай гръб на близък. Говори с мен!

Заридавам гласно, заровила лице в рамото на Аргон.

- Не исках! - този път писъкът й е напълно отчаян. - Моля ви!

Обръщам се да зърна лицето ѝ за последно. Безнадеждно, помрачено, мокро от сълзи. Омазано с кръв. 

Знам, че никога няма да го забравя.