КЪСНО Е И ВСИЧКИ освен мен и Кресида вече спят. Каквото и се готвя да направя, трябва да е веднага. Кресида не ми обяснява нищо, освен че трябва да взема от кръвта на жътваря. По-изненадана съм, че реално обмислям да го сторя. Да послушам вещица. Да действам без одобрението на жътваря. Той би ме убил заради това. Значи трябва да се постарая да не се събужда докато не приключа.

Ножът е приготвен в ръката ми. Стискам го силно, усещам студенината му, за да се уверя, че не сънувам. В тъмното се движа като призрак - стъпвам тихо и съм незабележима. Умея го от години, откакто започнах да тренирам за войн на Стената. Задоволително безшумна съм, така че никой, покрай който мина, не ме забелязва. Нито Аргон, който обичайно винаги е готов да скочи бодър от среднощния си сън, ако само чуе звук. Нито Рианон, изглеждаща твърде уморена от сълзите, които си мисли че не виждам. За Роуланд и Демон ми се струва, че просто са непробудни през нощта. Азриел, обаче, спи леко, сякаш е почти буден и само едно невинно побутване би било достатъчно, за да го отърве от съня. Би могъл да ме залови съвсем лесно. Започвам да се притеснявам.

Кресида Червенокрила ме следва и макар да не се е обучавала за войн, вещицата е умопомрачително внимателна, сякаш е част от въздуха. Мога само да ѝ завиждам за тази способност.

- Няма да мога - просъсквам на Кресида. - Не съм толкова прецизна. Ще ме усети.

А за разлика от мен, тя навярно постоянно си играе с ножове. Рязането на кожа очевидно ѝ се удава с лекота, като се имат в предвид изкусно издълбаните белези в плътта на Рианон Файдли. Китките ѝ, дланите, ключиците - все деликатни места, изискващи специален опит и финес. Едно малко порязване на ръката едва ли ще ѝ се опре.

Кресида извърта очи.

- Би могъл да усети която и да е от нас. - Поглежда ме с видимо отегчение. - И ако това се случи, ще е много по-добре да завари теб с нож над тялото му, отколкото мен. Ще ти даде секунди за обяснение, а аз няма да получа дори това преди да ме съсече с един замах.

- Но идеята беше твоя. - Вдигам вежда насреща ѝ.

- Но аз вече знам каквото ми трябва - имитира интонацията ми тя. - Изборът си е само твой. Ще режеш ли, или какво?

Изръмжавам ѝ тихо. Превъртам ножа в ръката си, заставам на колене и внимателно се надвесвам над спящия жътвар. За късмет е заспал странично и ръката, която ми трябва, е отпусната върху бедрото му. По-късите кичури коса нахлуват в очите ми, гъделичкат ме и ми пречат да виждам добре. Въпреки тях фокусирам блестящия метал в тъмното. Пълната луна се отразява в него.

Кресида отстъпва крачка назад щом се престрашавам да уловя ръката на жътваря. Всемогъщи богове, какви ги върша? Не биваше да правя това. Никой не заслужава да нахлуват така в личното му пространство, колкото и тайни да пази. Защо боговете ми го позволяват? Искам да спра. Само че сега е твърде късно да го пусна.

- Съжалявам - прошепвам и го порязвам.

Кръвта му стопля ледения метал. Пръстите на ръката му трепват, но не се събужда. Аз я поставям деликатно обратно на бедрото. Отдъхвам си едва когато се отдръпвам настрана.

Щом се изправям до Кресида, тя се усмихва.

- Да действаме.

Учудвам се когато Кресида ме завежда обратно при ручея. Поиска да ѝ дам ножа. Кръвта, която съм взела от жътваря била ключова за заклинанието. През останалото време ми обясняваше нещо за спомени, миражи и съдържанието на магията, което не си правих труда да слушам.

- Ела насам, Буреносна - привиква ме тя. - Ще ми трябваш за това.

Подавам ѝ ръката си и я оставям да ме пореже. Кръвта ми протича през тази на Азриел и се смесва нея, преди да е изстинала и да се втвърдила.

- И сега какво? - питам нетърпеливо.

- Гледай водата - отговаря тя докато прокарва пръсти по окървавения нож. - Наслади се на изживяването максимално, колкото можеш. Аз ще го направя. Обожавам това заклинание.

- Какво е то? - продължавам с въпросите докато тя разрежда водата с кръв, шепнейки заклинанието под нос. - Кресида? Кресида!

Ослепителна бяла светлина проблясва от водата и изгаря очите ми. Насълзявам се.

И след това бавно, мудно, като част от въздуха, аз се плъзвам в светлината и я оставям да ме погълне цялата.

Очаквам да се гмурна в тъмна вода, да се измокря, да не мога да виждам или дишам. Очаквам да започна да се давя. Вместо това чувам собствения си глас докато пищя. Не знам къде съм, но тук всичко е светло.

Станало е ден.

Свита съм на кълбо в мека трева, трепереща прегръщайки коленете си. Сърцето ми е на път да откаже. Слънчева светлина топло гали лицето ми и ме кара да се отпусна. Ушите ми са заглъхнали, зрението - замъглено. Поне докато не премигвам.

Кресида извисява червените си коси над мен и ми подава ръка. Приемам помощта ѝ. Оставям я да ме изправи.

Още първата секунда, в която очите ми проглеждат, съм способна да съзная нещо, от което дъхът ми секва. Била съм тук и преди.

Където стоим двете с Кресида, тече ручей. Дърветата са се надвесили над нас и пазят приятна шарена сянка. Пролетта е навсякъде. Пролет... С разцъфнали храсти и свежо раззеленени дървета. С птици, кроящи гнездата си в клоните. С живи гори, огласяни от песните на бодри славеи и чучулиги. С аромат на млада борова кора, лавандула и лютиче. Топла, красива, мека пролет, за която през целия си живот единствено съм чувала.

Но поляната я помня. При това много добре. Същото място, на което жътварят не желаеше да стъпвам. Поляната близо до жътварското леговище. Пролет или зима, все изглежда по един и същи начин.

- Какво е това? - питам Кресида.

- Спомен.

- Не бива да сме тук.

- Ти го поиска - скръства ръце тя и кимва към дърветата. - Сега наостри сетива, елфа Буреносна. Гледай. Слушай. Остави на мен да те водя.

Поглеждам в посоката, която Кресида ми посочи с кимване и виждам листата да мърдат. Бодрият звук на мандолина витае във въздуха и само след миг от гъсталака се показва Роуланд с инструмента.

- На вниманието на всички дървета, уважаеми буболечки и листни въшки! - обявява театрално той, плъзвайки ръка по струните на мандолината. - Моля да аплодирате бурно началото на най-невероятния и най-запомнящия се спектакъл някога!

Азриел се появява подир Роуланд, все така облечен в черните си дрехи, ала с една съществена разлика. Той се усмихва. И това не прилича на нито една от подигравателните усмивки, които ми хвърля, нито на кривите, чрез които се опитва да ме сплаши. От тази усмивка извират необичайните за него бодрост и щастие, и го правят неузнаваем за мен. Изглежда жив, млад не само на вид, но и по-душа. Сияещ. Непозната, но хубава гледка.

- Излез, Демон! - призовава го високо.

Вълкът изскача от храстите и се приземява стабилно на поляната, понесъл на гърба си чаровно, тъмнокосо момиче. Мандолината отново засвирва.

Тя се кикоти и писка, когато Демон се завърта в чевръста обиколка на поляната.

Прекрасна е.

С дълги тъмнокестеняви коси, оплетени в странична плитка, разкрасена единствено с една розова орхидея и нищо повече. С изразителни очи, топли, с цвят на мед, като че същински звезди се усмихват. Това момиче е много по-красива действителност, отколкото призрак.

Освен това е елф, точно като мен.

- Вашите аплодисменти за превъзходната, единствена и неповторима Инара от рода на Бялото сърце! - извиква Роуланд и двамата ръкопляскат.

Инара. Никога не съм чувала за елфа с такова име.

- Момчета, не правете така! - киска се тя и страните ѝ бързо поруменяват. - Роуланд, имам нужда от услуга. Не преставай да свириш. А ти - подава ръката си към Азриел. - Помогни ми.

Той я прегръща през кръста и я сваля от гърба на вълка. Устните му се впиват в нейните и тя се отпуска в прегръдката му, нежно поемайки целувката, която ѝ подарява. Гледам ги и чувствам, че не мога да дишам.

Някога, преди време, жътварят е обичал една жена. Сега тази жена я няма, а на него му остава само да копнее за нея.

А аз бях достатъчно глупава, за да не прозра това.

- Момчета, пригответе се, имам да ви казвам нещо важно - обявява весело елфата Инара.

Тримата си разменят погледи. Роуланд продължава да свири на инструмента си. Това е мелодията, която го чух да свири под онзи дъб в нощта, когато се запознах с тях.

- Ще ни хареса ли? - пита Роуланд с лисичата си усмивка на лице.

- Не просто ще ви хареса - отвръща жизнерадостно тя. - Бас ловя, че ще бъдете във възторг. И тримата.

- Е, сега вече си умирам да го чуя! - Роуланд засвирва по-нетърпеливо.

Инара завърта озареното си лице към Азриел. Прехапва плътната си долна устна, като за кратко просто мълчи и се усмихва стеснително. Той присвива очи подозрително. Отстрани Роуланд направо се побърква от нетърпение, а Демон е замръзнал на четирите си крака и върти опашка в развълнувано очакване.

- Имам специален подарък за теб - казва му тя.

- Нима? - Нова усмивка без принуда. - Покажи ми.

- Да, нека видим! - подкрепя го Роуланд.

- Не е нещо, което мога да ти дам веднага - изкикотва се в шепите си. - Налага се да почакаш, но помни ми думата, това е най-хубавият подарък, който някога ще получиш.

- Не мога да съм сигурен, докато не ми кажеш какъв е.

Тя е облива в ярка червенина и когато е готова да говори, тихо изхлипва:

- Бременна съм.

А пък аз съм почти сигурна, че съм на път да припадна. Сякаш от небето се стовари гръм и ме изпържи до мозъка на костите. Шокът ме разтърсва и съм способна само да ги гледам, примигвайки, без да мога да помръдна.

Жътварят вдишва дълбоко, мълчалив, сякаш е глътнал всичките си думи. Роуланд изпуска мандолината, сепвайки сам себе си. Демон заравя муцуна между лапите си и маха с опашка.

- Момчета? - Лицето ѝ е пребледняло от неловкост.

В следващия миг Роуланд изкрещява възторжено и пронизва въздуха с юмруци, а Демон наддава остър вой.

Подскачам.

Усмивката на Азриел се разширява и той завърта Инара от рода на Бялото сърце във въздуха. Едва ли някога отново ще го видя толкова щастлив, така че се постаравам да запомня момента.

- Как знаеш? - Струва ми се, че виждам сълзи в очите му.

- Просто го чувствам - ухилва се до уши.

- Невероятно. - Изглежда, меко казано, слисан. - Умолявам те, кажи още веднъж, че си сериозна.

- Казвам, че съм сериозна. - Не може да сдържи усмивката си. - Е, сподели, колко много ти харесва подаръкът ми?

Оказвам се права. Просълзен е. Жътварят, войнът с трудния нрав, когото познавам и неособено харесвам, е със сълзи на очи. Не вярвах че някога, при каквито и да е обстоятелства, ще го зърна разплакан.

Вместо отговор, на какъвто очевидно не е способен, той отново я обвива с ръце и я прегръща силно. Прави я да изглежда дребна и крехка като дете, губещо се във височината му.

Извръщам глава встрани и си позволявам да изхлипам, положила ръка на устните си, сякаш могат да ме чуят. Сълзите намокрят бузите ми, оставяйки цели рекички солени дири.

- Точно така си го представях! - смее се тя.

- Всемогъщи богове, тя ще е... - Роуланд обикаля поляната, заровил ръце в рижата си коса. Задъхано посочва Азриел. - Ами той... Ами аз! Аз ще бъда „чичо Роуланд"! Приятели... обичам ви. Това трябва да се отпразнува.

- В никакъв случай - пряк отказ от нейна страна. - Никакви празненства докато това дете не се появи на бял свят. Иначе ще ни сполети беда.

- Още ли вярваме в тия работи? - мръщи се Роуланд.

- Той е прав - казва Азриел. - Няма да вдигаме много шум. Ще бъдем само ние четиримата, но това трябва да се отбележи.

- Съгласи се! - шепне Роуланд с глас като тих полъх.

Инара се споглежда с двамата жътвари и вълка, след което се усмихва игриво, засиявайки. Изглежда тя също трудно устоява на лудориите.

- Може и да се съглася, ако е нещо дребно. Съвсем дребно.

- Съвсем дребно - обещава Азриел.

- Дребно като листна въшка. - подкрепя го Роуланд. - Дори повече!

- В такъв случай, не виждам защо не.

Кресида хваща ръката ми малко над лакътя и ме отървава от сълзите, които съм на път да пролея. Плача, защото малко или много, съм наясно как се развиват нещата оттук нататък. Жътварят е сам. Няма жена или дете, никого, когото да обича освен двамата си другари, споделящи пътя му. Това означава, че Инара от рода на Бялото сърце е мъртва отдавна. Знам, че жътварят Азриел, когото искам да познавам, също е.

- Готова ли си да продължиш? - пита ме Кресида.

- А ако усетят, че сме тук?

- Няма как да стане. Това е просто спомен. Те не могат да ни видят или чуят. Не сме наистина тук.

- Тогава ме води.

Тя кимва, хваща ръката ми и ме пренася в плътен мрак.

Там, където се озоваваме, светят звезди и огън.

Те танцуват на поляната. Хванали са се за ръка. Под сенките на листата, накладеният огън пръска светлината си из сумрачната поляна и оживено си играе с нощта. Песента, която тримата пеят високо, е непозната, но жизнена и весела, а думите се завалят една през друга твърде омотани, за да ги разбера. Азриел, Роуланд и Инара се въртят подскачайки около огъня, смеят се и извисяват гласа си в надпревара кой ще запее най-силно. Демон лежи отстрани и ги наблюдава преценяващо, сякаш отсъжда резултата. Те продължават да се надвикват, да огласят нощта и скоро гласовете им започват да прегракват.

Танцът им е красив в простотата си, забавен и лек, стапящ всяка угриженост по лицата и на тримата. Ако това не беше нечий чужд спомен, нещо далечно и нереално, бих се присъединила. И може би сега щеше да ми е леко.

- Това не е чудовището, което ме нападна - мъча се да запазя тона си твърд и непроницаем, докато говоря на Кресида.

- Не - съгласява се тя, обхождайки с поглед елфата Инара. - Но тя е мъртва отдавна.

- Как се е случило?

Спомням си как когато със жътваря бяхме при клана на Червенокрилите, той обвини Кресида за нещастието си. Спомням си как опря нож в гърлото ѝ, готов да го пререже за отмъщение. Да отмъсти за някого.

Възможно ли е?

Кресида ли е чудовището, причинило тази мъка на жътваря? Способна ли е да причини подобно зверство на едно невинно, добродушно момиче и детето му? Трудно ми е да повярвам, че една жена, колкото и дълбока да е жестокостта ѝ, омразата ѝ, би сторила подобно нещо с друга.

Дори кръвожадността си има граници.

Ако Кресида Червенокрила носи вината за това нещастие, бих могла още сега да свърша онова, което по-рано си спестих. Бих могла да извадя ножа си още в този миг и да я накажа безмилостно за зверството, което е извършила. Да я накарам да научи урока си, ако не в живота, то в безвъзвратната смърт. Сигурна съм, че няма никой, който да тъгува за нея.

Призракът ѝ няма да ме преследва ако я съсека точно сега, веднага, ала тя отваря уста да проговори, а аз я изчаквам търпеливо.

- Инара не заслужаваше смъртта, която я застигна - казва тя, докато аз се опитвам да преценя дали думите ѝ са истинни или лъжовни. - Тя беше добра... твърде добра за този свят. Но нали знаеш, елфа Буреносна? Доброто не оцелява дълго, когато наоколо се разпростира само зло.

Не успявам да разбера по намеците ѝ. По нищо не успявам да разбера дали ще е правилно да вдигна ножа си. Просто се заслушвам в думите и се надявам да не изпусна нещо, което ще потвърди вината на Кресида.

- Аз не харесвам елфите - продължава Кресида, а аз леко потупвам с ножа по бедрото си. - Не съм мила и разбираща към тях. Те към мен също. Между нашите два вида винаги е имало раздор и той ще продължи да съществува. Вие ще ни убивате и ние ще убиваме вас. - Изправям хоризонтално оръжието си. - В природата ми е да изпитвам удовлетворение, когато проливам нечия кръв и не мога да се въздържа от това. Но... - отсича, а аз въпреки това се придържам в готовност. - Както казах и на Азриел преди теб, не съм толкова жестока, за да убия жена като Инара и рожбата ѝ. Той не ми вярва. Разбирам защо. - За пръв път ме поглежда без да крие яркозелените си очи зад черна маскировка. - Но, хайде, елфа Буреносна, не преживяхме ли вече достатъчно, за да се убедиш, че не съм и наполовина толкова лоша, колкото изглеждам?

Обръщам се рязко към нея и погледът ми я приковава в старателна преценка. Оставям оръжието си отново да падне вертикално и да допре бедрото ми.

- Искам да отида на едно последно място - казвам ѝ.

Тя веднага разбира. Хваща ме за ръка и ме води при това, което съм любопитна да видя.

Мястото е същото. Времето е същото. Поляната при късна нощ, когато мракът се спуска от всички страни и само огън хвърля светлина наоколо, разсейвайки мрака.

Инара от рода на Бялото сърце се е разхубавила още повече за тези няколко изминали месеца. Лицето ѝ, все така изящно, е озарено от усмивка, докато тихо мълви на неродената си рожба.

Сама е.

- Трябва да ти призная - гласът ѝ е глух и околната тишина почти го поглъща. Налага се да се приближа, за да я чувам добре. - Още от дребосък, най-големият ми страх е тъмното.

Изкисква се сподавено и бавно се надига, пъшкайки от тежестта на издутия си корем. Разкроената рокля почти скрива факта, че се намира във финалните дни на последния месец. Започва кръгом да обикаля около шумолящия ручей, оглеждайки се из тъмнината.

- Но не се притеснявай за това, приятелче, обещавам да се държа мъжки докато татко ти се върне.

Лек вятър полъхва, поклаща листата и тя оглежда дърветата, наострила слуха си подобно на уплашена сърна. Не знам къде е жътварят в този момент, но макар да знам, че няма да се върне скоро, нервите ми се късат, моля се и се надявам всеки миг да се покаже отнякъде заедно с Демон и Роуланд, което ще успокои и двете ни с елфата Инара. Тя поклаща глава и се изкисква отново.

- Е, може би това са момчетата, нали? - Тя задъвква нокътя на палеца си, трепереща в очакване. - Те обичат да се шегуват с мен. И ти ще свикнеш.

Тя прегръща раменете си, след което бавно запристъпва към дърветата, надничайки към онова, което се задава.

- Момчета? - поема риска да продума. От другата страна няма отговор, само раздвижване. - Азриел?

Тя се усмихва широко и пристъпва още една невъзмутима крачка напред.

Тогава силуетът се раздвоява.

Макар да знам, че не мога да се намеся, стисвам по-силно оръжието си и съм в готовност да се нахвърля на онова, което се спотайва в сенките. Де да можех...

Усмивката ѝ угасва по-бързо отколкото се появи, когато двете чернокоси жени изникват внезапно от тъмнината на нощта. Оръжията им отразяват играта на огъня с отблясъци. Остри кинжали от сребро, студени и излъскани, готови да пролеят кръв. Докато те приближават уплашената Инара, аз си мисля само за едно: Кресида не ме излъга. Не е била тя.

Но все пак са били вещици.

Инара заотстъпва назад, търсейки посока, в която да поеме. Изплашена от факта, че не разполага нито с времето, нито с възможността да се измъкне, тя затреперва и дишането ѝ се учестява от ужас.

- Тя ви изпраща - думите на Инара ме оставят озадачена. - Изпраща ви да ме убиете.

Те се изкикотват една към друга.

- Браво, Инара - просъсква една от двете вещици. Гласът ѝ е наситен с наслаждение. - Все още не си напълно изглупяла.

- Не сте длъжни. - Неспособна на друго, първо се опитва да им повлияе с добро. - Моля ви, недейте. Ще ви дам нещо в замяна, каквото поискате. Всичко...

Те продължават да се приближават въпреки молбите ѝ. Притиснали са я на твърде тясно, за да се намери пролука за измъкване. Вечно бодрото ѝ лице пребледнява и сълзи потичат от очите ѝ, проблясващи на светлината като скъпоценни бисери.

- Не искаме твоето всичко, Инара. - Приказливата вещица се заиграва с оръжието си. - Само теб.

- Азриел ще се върне всеки момент. - Виждайки, че молбите не сработват, опитва със заплаха. - Ако ви намери тук, ще ви убие. Моля ви, тръгнете си сега. Оттеглете се и се спасете. Нека никой не страда...

- Азриел - прекъсва я вещицата с мъркащия глас, цупейки устни - е малко зает в момента. За съжаление, бе твърде слаб, за да удържи на обещанието си.

Когато пътят назад свършва, тя просто изхлипва отчаяно и рухва на колене, чакайки да я достигнат. Вещицата с острия език я улавя за плитката, причинявайки ѝ болка, точно както планира. Нежната розова орхидея, красяща тъмните коси на елфата Инара, пада на земята - пречупена. Тя си поема въздух през зъби, когато ножът на вещицата опира до бялата ѝ шия, готов да дълбае.

- О, Инара - цъква с език заклинателката. - Нищо ли няма да кажеш? - Тя не продума. - Но разбира се, че не! Ще ме оставиш да те убия, защото си твърде мила и боязлива да се бориш, права ли съм?

Отново няма отговор от нейна страна. Нито дори звук.

- Е, в крайна сметка, това се очакваше - продължава вещицата. - Инара от рода на Бялото сърце живя живота си с чистото си сърце... и умря заради него.

Но ножът не минава по шията ѝ, както аз, изпълнена с яростен трепет очаквам. Вместо това вещицата я сграбчва още по-грубо и потапя главата ѝ в смразяващата вода на ручея. Тя се мъчи да бори с хватката на похитителките си, да се оттласне, но е прекалено слаба, прекалено уязвима. Започва да се дави в мрак и студ, тялото ѝ реагира като се сгърчва в конвулсии и борбата ѝ постепенно понамалява.

Заклинателките я измъкват от водата малко преди съвсем да престане да се движи. Тя си поема дълбоко дъх, колкото може, кашля пръски вода и се дави в хрипове. Те я изхвърлят грубо в тревата, където тя се свива на кълбо да трепери. Кичурите мокра коса са се залепили за лицето ѝ, скривайки го почти напълно. Прегръща с ръка корема си и се дави в сърцераздирателен плач.

Те обаче не спират дотук. Сграбчват я за ръцете и я замъкват при огъня, където я надвесват плътно над пламъка. Искрите почти полазват по мократа коса и лицето й.

- Моля ви... - насилва се да изрече с прегракнало гърло.

- Повтори го пак... - просъсква заплашително вещицата. - И ще те разпоря до места, за които не подозираш.

Инара млъква, но виждам как лицето ѝ се бърчи заради горещината на огъня. Те сграбчват двете ѝ ръце и навлизат във върховия момент на изтезаването. Тя пищи пронизително, докато фината ѝ кожа изгаря, обсипвайки се с грозни черни пришки по цялата си дължина. Огънят поглъща ръцете ѝ, косите ѝ, и ги изпепелява.

Без капка милост, вещиците я превръщат в играчка за стихиите, докато от нея не остава почти нищо красиво. А после, когато най-накрая се намесват и оръжията им, не остава нищо.

- Ето какво ще завари Азриел, когато се върне. - Вещицата вдига ножа си над корема на елфата. - Едва тогава ще разбере колко много нещастие носи един жътвар.

Инара вдишва за последно. След това тихо, безшумно, като че пронизана от вятъра, тя напуска живота. Угасва, сякаш е звезда по утро, за да не се върне никога повече.

После на поляната еква оглушителен рев.