ПРЕДПОЛАГАШЕ, ЧЕ Е изминала една нощ откакто беше извън килията, но пък на това място, каквото и да беше то, винаги бе тъмно като в рог. Холидей не можеше да прецени кое време на деня е. А и рошавата вещица също не проявяваше любезността да ѝ каже.

От доста време се трудеше упорито над огромен ръждясал котел, един от тези, които вещиците използваха за кървавите си заклинания, или поне така бе слушала да разправят хората по улиците в Уайтклиф. Търкаше го с телена гъба от всички страни, отвън и отвътре, докато не свали ръждата от метала. Кожата на ръцете ѝ се бе зачервила и тук-там разранила до кръв. Болеше я, но прояви благоразумието да не се оплаче.

Наоколо постоянно се въртяха вещици, гледащи я стръвно, сякаш бе парче сурово месо за глозгане. Ала те никога не си позволиха да я докоснат. От време на време се появяваше и рошавата вещица да следи поведението ѝ, да се уверява че не върши нищо друго, освен да лъска огромния съд. Холидей се чудеше за какво им е. Може би щеше да им трябва за ритуала, който постоянно споменаваха, но никога не се обясняваха в подробности пред нея. Мислеше си, че сега почиства точно този казан, в който по-късно щяха да сварят плътта и костите ѝ. Напрягащата мисъл я сковаваше и ръцете ѝ започваха да тръпнат, което другите вещици усещаха.

- Работѝ по-чевръсто, червей - пришпори я рошавата, когато се появи отново. - С това темпо ще ти отнеме векове.

Ненавиждаше да я наричат „червей", откакто бе разбрала причината. Тези жени се хранеха с червеите. Хранеха се с всякакъв вид гнусни насекоми, които Холидей не желаеше дори да погледне. Сигурно нямаха нищо друго за ядене, че да прибягнат до нещо толкова отвратително. Може би принципно се хранеха с месо, също като хищниците. Може би затова я гледаха толкова гладно всеки път, щом минеха покрай нея, и се изкушаваха от аромата на кожата ѝ.

Ръцете ѝ затрепериха по-силно и тя изпусна телта в котела, като веднага след това побърза да си я върне, за да продължи работата си. Уви, страхът й не остана незабелязан. Рошавата вещица се извиси над нея, поглеждайки свъсено към разранените ѝ ръце.

- Горкото червейче - измънка тя и приклекна пред Холидей, която се стремеше да отбягва погледа ѝ, гледайки във всички останали посоки. - Такива нежни ръчички си имаш! Не са подходящи за груба работа. Какво правиш с тях, а? С какво са ти полезни?

Холидей трепна, но отново не погледна заклинателката.

- Свиря - отвърна тя съвсем тихо, накарвайки вещиците наоколо да наострят уши. Дори не знаеше защо ѝ отговаря. - На цигулка.

- Гледай ти! - възкликна изведнъж рошавата, а вещиците наоколо избухнаха в кикот. Холидей подскочи и сърцето ѝ силно забарабани в гърдите. - Сигурно можеш и да пееш?

Не искаше да отговаря на това. Не искаше да им споделя нито за това, че можеше да пее, нито за единствената песен, която знаеше от съвсем малка. Приспивната песен, която ѝ пееше майка ѝ преди лягане. А след като тя си отиде, това задължение се прехвърли върху Рианон. Холидей си спомняше всяка дума, всеки един тон, ала не желаеше да пее тази песен тук. А дали въобще ѝ оставяха избор?

- Оглуша ли? - стисна зъби рошавата. - Попитах те нещо. И защо не ме гледаш в очите?

Тя стисна лицето на Холидей в студената си длан, като насилствено насочи погледа ѝ към себе си. Дивашките ѝ очи, както обикновено, бяха изцъклени. Момиченцето едвам се сдържа да не захлипа от страх, докато вещицата я бе притиснала.

- Пей ми - нареди твърдо кръвожадната жена.

- Не мога да пея. - Не можеше и да лъже. Гласът ѝ заекна, което накара изречението да прозвучи неубедително.

- Лъжлив червей - измърка тя. - Изпей ми песен. Пей!

- Знам една песен - призна Холидей от страх, че вещицата няма намерение да я моли пак.

Заклинателката се усмихна доволно и кимна, потиквайки Холидей да започне с песента. Тя затананика глухо мелодията, с която някога майка ѝ и Рианон я приспиваха. Странно беше да я пее тук, на това студено и противно място, вместо да я слуша у дома, на топло в леглото си. Първоначално гласът ѝ бе силно пресипнал и думите излизаха на пресекулки. Не бе пила вода от цяло едно денонощие и това лишение си казваше думата.

Вещиците спряха работата си, за да се хванат под ръка и да затанцуват мудно една с друга. Холидей изхлипа, което почти не се забеляза, защото бързо възвърна самообладанието си и продължи да пее. Присмиваха ѝ се и го знаеше, но въпреки това не спря. Пееше ли пееше, докато накрая думите не се изчерпаха и рошавата вещица заяви:

- Тази нощ в клетката, ще пееш.

Холидей не разбра защо ѝ заръча това, но и не поде да задава въпроси.

- Ще се упражняваш - продължи вещицата. - А утре ще попееш на кралицата ни.

- Кралицата? - само успя да промълви Холи.

После две от вещиците я грабнаха под мишниците и бързо я завлякоха по обратния път в тунела, водещ към килиите.

~~•○•~~

- Научи ли името ѝ? - беше първото, което Нита я попита, щом Холидей ѝ сподели какво ѝ е заръчала вещицата.

- Не го споменават - отговори. - Когато трябва, я наричат единствено „кралицата" или „господарката". Или въобще не говорят за нея пред мен.

Нита остана незадоволена от отговора на Холидей, но не се отчая, както би трябвало.

- Трябва да разберем повече за тази жена - мънкаше под нос Нита, сякаш говореше сама на себе си. - Коя е тя, за какво сме ѝ нужни. Вещица ли е, или нещо друго...

- Какво друго може да е? - Холидей досега не се бе замисляла за това.

- Когато си видял дори малка част от този противен свят, започваш да вярваш във всичко, колко и да е извратено. - А Нита, във връзка с работата си, навярно бе виждала доста голяма част. - Първо на първо, вещиците нямат кралици. Те не са властолюбиви създания. Ако някоя искаше да командва останалите, щяха да започнат да се избиват или самоизяждат взаимно, докато не остане нищо за управляване. Следователно тази господарка не би могла да бъде от техния вид. У нея съществува нещо по-могъщо, именно това, заради което я почитат и ѝ се кланят.

- Браво момиче, личи си че имаш акъл в главицата - обади се Черногледата. - Само дето не смятам, че тези размишления изобщо ще са ни от полза в измъкването от тук.

- Акълът е доста полезен в такива случаи, но търпението и проклетото мълчание също са! - Холидей трепна от тона на Нита. - По дяволите, ако нямате нищо хубаво за казване, просто не говорете!

- Най-добре и двете да спрете - рече Касиди. - Крясъците няма да помогнат, Нита.

- Извинявай - измърмори неохотно Нита, като веднага след това притихна. - Нямам намерение да си губя времето с хора, които дори не вярват, че могат да бъдат спасени. Вие може и да сте се примирили, че ще изгниете в тази килия, госпожо, но това не означава, че трябва да обезкуражавате останалите.

- Още си много млада и наивна, девойче. - Тази реплика на Черногледата накара Нита да изсумти нетърпеливо. - Вярваш в невъзможни работи. Сигурно ви е семейна черта.

Холидей смутено задъвка нокътя на палеца си.

- Отегчих се от този разговор. - С тези думи Нита заряза Черногледата и мнението ѝ. - Холидей, продължи.

- Отвъд тунелите също е тъмно - върна си думата Холидей. - Нищо не се вижда освен силуети и най-близките лица. Но си мисля, че те могат да ме виждат.

- Никаква светлина? - попита умислено Нита. - Изобщо?

Холидей поклати глава.

- Ами въздухът?

- Богове... - заблъска ума и сетивата си в опит да си спомни чувството. - Влажно е. Смърди на плесен и е задушно. И ми се струва, че на някои места долавям миризма на пушек.

- Без светлина и свеж въздух - повтори още веднъж Нита. - Звучи ми като...

- Подземие? - прекъсна я Холидей.

- Пещера - довърши мисълта си Нита. - Ти каза, че са те превеждали по дълги разклонения. Значи навярно е нещо като подземен лабиринт от пещери. Омотано, тъмно и задушно. Няма друга алтернатива.

- Как тогава се очаква да излезем? - Касиди се присъедини към разговора. - Това тук е старателно обмислен и много добре скроен затвор. Нита, трябва да се съгласиш с нас. Измъкването ни е повече от безнадеждно.

Холидей скри лице в дланите си за кратко, колкото да спре сълзите. Нямаше престава какво може да се направи, а щом досега не бе споделила, явно и Нита също нямаше. Май за пръв път ѝ се случваше да е безпомощна и като че ли това я побъркваше.

- Ей! - Холидей дори не бе чула стъпките на двете вещици мъчителки, преди да се появят от сенките на тунела. Гласът бе на рошавата, която носеше нещо в ръце. - Проклети простосмъртни! Разговорите са забранени. - Тя се извърна към Холидей. - А ти, червейче, защо не упражняваш гласа си? Не искаме да грачиш пред кралицата утре.

Определено не искаше. Въпреки любопитството си, се колебаеше дали въобще иска да вижда кралицата. Ако противно на мнението на Нита, тя също бе вещица, също толкова свирепа, колкото останалите, не желаеше дори да припарва близо до нея. Ако не бе вещица, нагласата ѝ нямаше да е много по-различна. Каквото и да беше, тя държеше властта над тези жестоки жени, което навяваше Холидей на мисълта, че силите ѝ се простират много отвъд най-смелите ѝ представи.

Вещицата подхвърли в килията на Касиди онова, което носеше в ръцете си. Одеяло.

- Заслужи си го. - Погледна Холидей. - Сега пей - каза вещицата, ала Холидей се беше умълчала. - Наредих ти да пееш.

Не можеше. Въздухът бе студен, а гърлото ѝ - сковано. Навярно беше настинала след като по-рано с часове се потеше от усърдната работа над онзи ръждясал котел. Не можеше да пее така. И не искаше.

Отвори уста, при което единственото, което направи, беше да се изкашля. Заклинателката изцъкли очи и пристъпи дръзка крачка напред.

- Пей, дявол да те вземе! - Срита решетката, накарвайки Холидей да изписка.

Момиченцето залитна назад и падна върху влажната земя, простенвайки. На нейно място се изправи Нита, която рязко скочи към решетките.

- Ей! - изкрещя отбранително братовчедка ѝ. - Само посмей да я докоснеш с мръсните си пръсти и...

- И какво? Какво ще ми направиш? - ухили се противно изчадието пред решетката, очаквайки отговор.

- Ще го запомня - отвърна Нита с горящ поглед. - И щом изляза оттук, ще се въоръжа с най-нищожния си пищов. Ще се върна и когато те намеря, ще стрелям с него по най-уязвимите ти места, за да гледам унижението, изписано върху лицето ти, докато умираш бавно, тръпнейки, и в мъки.

Вещицата за кратко бе останала безмълвна, заслушана в заплахите, които Нита отправяше. Но не изглеждаше да се е уплашила толкова, колкото е нужно. Приближи се още към решетката, към Нита, усмихна се и се наведе да прошепне:

- Успех.

Точно тогава Холидей ясно дочу как нещо изсвистя във въздуха. Трепна уплашена, стана и залитна към братовчедка си, но закъсня. Щом ножът прониза корема на Нита, тя не изпищя. Дори не намекна, че я боли. Само изсумтя и отстъпи тромава крачка назад, на косъм да се препъне. Вещицата прибра окървавеното оръжие обратно в ботуша си, подсмихна се и дори не изчака Нита да се свлече на земята, преди да си тръгне.

Холидей се опита да я поеме преди да се е наранила по-сериозно, ала когато направи опит да я задържи, двете заедно се строполиха долу. Болеше. Но беше сигурна, че Нита я боли много повече, затова преодоля изтръпването в левия крак. Сега вече не можеше да диша от тревога. Приглади косата на братовчедка си и я целуна по челото, плачейки на висок глас, без да я е грижа кой слуша.

- Всемогъщи богове... - прошепна Касиди от отсрещната килия. - Холидей, притисни раната!

Пресегна треперещата си ръка към раната, но спря дотам, уплашена от кръвта. Не спираше да тече. Изтичаше.

Очите на Нита започнаха да се притварят, лицето ѝ бледнееше, а самото ѝ тяло се отпускаше и трепереше.

- Холидей, не ме гледай - изпъхтя морно. - Ще се оправя.

- Нита, моля те, стегни се. - Грабна ръката ѝ и започна леко да я масажира. - Толкова съжалявам. Моля те, не умирай.

- Холидей, трябва да спреш кръвта! - продължаваше да вика Касиди отсреща. - Холидей, моля те, съвземи се!

- Не мога. - Притисна ръце към устата си и продължи да ридае сподавено. - Не мога да го направя.

- Холидей, чуй ме - Касиди я накара да откъсне поглед от раната и кръвта. - Трябва да се стегнеш. Скъсай парче от ризата си.

Холидей кимна, подсмърчайки, и се насили да действа. Разкъса белия си ръкав и го свлече от ръката си, оставяйки ледения въздух да я обгърне.

- Точно така. - Гласът на Касиди бе уравновесен, но тревогата ѝ въпреки това прозираше. - Сега трябва да го притиснеш към раната, за да спре кръвотечението. Ще се справиш.

- Богове! - Гласчето ѝ трепереше. Тя си пое дъх и сълзите ѝ спряха да текат. - Моля, помогнете ми. Запазете я.

Кръвта беше гъста и топла, и издаваше отвратителен бълбукащ звук, докато Холидей напояваше с нея скъсания, смачкан на кълбо ръкав. Нита простена от болка, размърда се некомфортно и Холидей се стъписа.

- Правиш го чудесно - насърчи я Касиди.

- Не знам какво правя! - вайкаше се. Сърцето ѝ заплашваше да изскочи от гърдите всеки момент.

- Сега трябва да я превържеш - насочваше я. - Използвай шала ѝ. Прикрепи ръкава към раната и стегни възел, възможно най-здраво.

Ръцете на Холидей работеха бързо, но твърде неуверено. Трепереха. Не можеше да ги овладее. Въпреки това се постара да направи възела възможно най-стегнат, така че кръвта да спре да приижда извън тялото на Нита. Все нещо трябваше да се е получило.

- Готово. - Отново погали братовчедка си по косата. - Сега ще се оправи, нали? Касиди?

- Да, Холи, ще се оправи - отвърна омърлушено Касиди. - Всичко ще е наред. Просто трябва да си почине. Положѝ я на пода много бавно. Внимавай.

Холидей изпълняваше стриктно каквото ѝ казваше Касиди. Положи тялото на Нита на пода и нагласи главата ѝ в скута си, така че да ѝ е възможно най-удобно. Не спираше да стиска ръката ѝ, страхувайки се, че ще я изгуби, ако посмее да я пусне.

- Аз съм виновна - пророни след малко. - Ако просто бях запяла...

- Не - възрази Касиди. - Ти нямаш никаква вина. Нещо лошо щеше да се случи така или иначе.

- Защо на Нита? - Това не можеше да разбере. - Не са ли ѝ се случили прекалено много лоши неща вече? Тя просто се опита да ме защити. Тя винаги защитава хората. Никога не мисли първо за себе си.

- Оценявам, че го казваш. - Ръката на Нита стисна леко нейната и Холидей трепна развълнувано.

С Касиди си размениха усмивки.

- Нита! - Холидей отметна потните кичури черна коса от лицето ѝ. - Много ли боли?

- По-малко когато съм в безсъзнание - изпъшка тя. Говорът я затрудняваше. - Но е поносимо. Не ме раняват за пръв път.

- Ще се оправиш - шепнеше ѝ. - Превръзката е здрава. Касиди ми каза как да я направя. Учила е за лечителка. Няма да позволим да ти се случи нищо лошо. Ще намерим начин да се измъкнем.

- Холидей, аз няма да изляза оттук - спря я. - Прекалено ще ви забавя. Ще остана.

- Няма. - Поклати глава и очите ѝ отново се насълзиха. - Не тръгвам без теб, чуваш ли! Не тръгвам никъде!

- Да, ще тръгнеш - заповяда твърдо, стисвайки ръката ѝ. - Разбра ли ме, Холидей? Ще излезеш оттук и ще се върнеш при Рианон и баща си. Трябва да ми обещаеш.

- И ти ще излезеш - отсече убедено Холидей. Нита щеше да се прибере заедно с нея. Щеше да се върне в дома си, при... Ако въобще имаше при кого да се върне.

- Обещай ми, Холидей!

Тя въздъхна пресекливо, но кимна заради Нита.

- Ще довършиш плана - продължи тя все така упорито. - Помниш плана, нали?

- Да.

- Разбери името ѝ. - Името на кралицата. - Разбери какво иска от нас. Постарай се. Трябва да узнаеш.

- Добре - този път бе уверена. - Ще го направя. Обещавам.

След това, когато Нита отново затвори очи, Холидей веднага се уплаши от най-лошото. В последствие, щом съзна, че дишаше, макар и неравномерно, сърцето ѝ отново възвърна нормалния си ритъм. Просто бе заспала. Може би така бе най-добре. Без болка винаги бе най-добре.