ВЕЧЕ БЕ ЗАГУБИЛА бройката на дните, в които лежеше заключена в килия от метал, свита на кълбо в ъгъла, молейки се за помощ на боговете и на сестра си. Понякога през нощта тихо заридаваше от страх, когато вещиците ги нямаше наоколо, за да я чуят. Не им харесваше да я слушат как плаче. Започваха да ръмжат, да тропат по килията и да ѝ отправят заплахи, че ако не млъкне незабавно, костите ѝ щели да се варят в котела по-скоро от необходимото. Но Холидей не искаше да умре. Чакаше Рианон да я намери и бе сигурна че тя щеше да го стори, както винаги.

Не искаше да вярва в противното.

Мисълта, че не беше самичка тук що-годе я утешаваше. В клетките наоколо беше пълно с хора, най-вече с деца, споделящи възрастта ѝ. Оглеждаше лицата им всяка вечер, преди да заспи. Всички бяха просълзени и сополиви от печал и студ, присвити и уплашени като нея. Изглежда никой нямаше стремеж да се измъкне от това място, каквото и да беше то. Някои дори се молеха за по-бърза смърт, мислейки, че само така могат да се избавят.

Стомахът на Холидей закъркори звучно и тя притисна ръка към него, за да приглуши звуците, издаващи глада ѝ. Ако вещиците чуеха това, щяха отново да се довлекат с ужасяващото вечерно блюдо върху сребърен поднос. На Холидей ѝ се стори, че гадинките, които наричаха храна, все още се движеха из съда. Навярно вещиците ги хранеха с каквото намерят пълзящо по земята, червеи или бръмбари, все отвратителни неща, от които зъбите на повечето деца почерняваха, ставаха досущ като тези на похитителките им. Това отвращаваше Холидей дотолкова, че досега не си бе позволила да изяде нито една противна хапка от предоставената ѝ вечеря. Вещица с рошава коса и разкривени, мръсни зъби ѝ изръмжа и насини едната ѝ буза заради тази ѝ смелост.

Сега наоколо нямаше вещици, така че Холидей си позволи да надзърне през решетките и да огледа хората в килиите, които започваха да изглеждат все по-бледи и обезсърчени. Нима си нямаха никого, в когото да се уповават? Или пък, предположи Холидей уплашено, мислят, че няма начин да бъдат открити. И може би бяха прави.

Кой знае къде бе заровена в този момент. Може би Рианон никога нямаше да стигне дотук. Колкото и смела да беше, колкото и устремена и упорита, в края на краищата, сестра ѝ бе просто един човек. Какъв шанс имаше един обикновен човек срещу толкова много чудовища? Ако някак успееше да намери пътя дотук, те щяха да я убият. Тя щеше да я убие. Тя, жената, която постоянно споменаваха, и която наричаха своя кралица. Холидей нямаше да понесе гледката как сестра ѝ си отива, точно както се случи с майка им.

Гривната със сините маниста на дясната ѝ китка, същата каквато имаше и Рианон, бе единственото, чрез което можеше да се чувства свързана с нея. Когато някоя от надзираващите вещици дойдеше прекалено близо, Холидей винаги криеше ръката си, от страх че ще ѝ отнемат и това. Беше тук достатъчно време, за да осъзнае, че на подобно място красивите неща не оцеляват дълго.

Холидей вдигна глава, щом чу как в отсрещната килия простена момиче. Беше навярно на възрастта на Рианон, доведена тук едва вчера. Не беше достатъчно млада за това, за което я желаеха вещиците, но в нея имаше нещо ценно за тях и за това, което смятаха да правят. Момичето бе в напреднала бременност и цяла нощ се превиваше от спазми, като отчаяно се мъчеше да приглуши плача си, за да не разберат вещиците, че ѝ остава съвсем малко до очаквания от тях момент. В нейната килия имаше и още една жена, по-възрастна, а Холидей не можеше да си обясни защо въобще беше тук. Тя утешаваше момичето, галеше я по косата, шепнеше ѝ утешителни думи и я прегръщаше. Може би бе майка ѝ, а може би бе просто съпричастна душа.

Момичето отново изплака, ала не успя да сподави риданието си. Холидей превъзмогна страха и приближи лице до решетките, прошепвайки:

- Хей. - С това успя да привлече вниманието на момичето. - Не се притеснявай. Сестра ми идва да ни измъкне. Скоро ще бъде тук.

Насълзените сини очи на момичето я погледнаха иззад решетките, между тъгата и безнадеждността им се мярна проблясък на надежда. Явно дори най-малкото окуражаване бе достатъчно да ѝ вдъхне увереност. Щом го осъзна, Холидей се усмихна и кимна за насърчение.

- Не я лъжи, момиченце - отсече жената в съседната на Холидей килия. - Нито сестра ти, нито дори боговете ще ни отърват от това.

- При цялото ми уважение, госпожо, вие не познавате сестра ми - възропта веднага Холидей. - Тя винаги идва, щом обещае да го направи.

- Значи ще убият и нея - продължи потиснато черногледата жена. - Жалко за младостта ѝ, щом е решила да се самоубива.

- Не говорете така! - Холидей стисна силно студените решетки.

- Ако обичаш сестра си толкова, колкото изглежда, то тогава молѝ се да не идва - изсъска жената, а Холидей за пръв път откри правота в думите ѝ. - Няма измъкване оттук.

~~•○•~~

Опита се да заспи. Дори ѝ се стори, че бе задрямала за кратко, преди да чуе гласовете им, долитащи по дължината на затворническия тунел. Вещиците се връщаха, а Холидей се чудеше какво ужасно нещо за ядене носеха този път. По някаква причина се стремяха всички деца да бъдат добре охранени, макар в насекомите, които носеха, трудно да се намираше нещо хранително. Подаваха ги с ръка през решетките, сякаш хранеха кучета, и ръмжаха срещу хората, докато не приемеха да ги изядат. Холидей се гнусеше да вземе каквото и да е от мръсните им пръсти. Нямаше да го пъхне в устата си, дори да беше богато изкушение от топло предястие и десерт. Бе сигурна, че Рианон не би го направила, а това ѝ даваше сили да удържа на глада.

Тя преглътна за пореден път, за да прогони чувството за жажда от гърлото си. Заслуша се в гласовете. Кожата ѝ настръхна, когато ги чу. Бяха същите онези вещици, които дойдоха и предишния път. Холидей имаше лош спомен от едната.

Плахо докосна насинената си буза, като се постара да овладее надигащия се в гърдите ѝ страх.

- Всичките са толкова мършави - грачеше познатият глас на рошавата вещицата с кривите зъби. - Скоро костите им ще се пропукат и ще носим на господарката прекършени тела.

- Пет дни до пълна луна - също толкова дрезгаво отвърна другата. - Дотогава червеите ще са пораснали в стомасите им. Ще ги изпълнят.

Холидей потръпна и едва не повърна заради чутото.

- Свежа кръвчица за наша кралица - пропя рошавата вещица, заставайки пред вратата на килията на Холидей. - Днес ще ядеш, червейче. Ако посмееш да плюеш, ще го тъпча в устата ти докато гърлото ти не спре да побира. Не ме интересува колко упорито ще цивриш.

Вещицата поогледа Холидей, а тя моментално скри ръка зад гърба си, за да прикрие гривната. Заклинателката набоде на разкривения си нокът продълговат червей, все още мърдащ, и го подаде към Холидей през решетките на килията.

- Яж - разкри тя почернелите си зъби. Холидей само се дръпна. - Казах, яж!

- Няма - съпротиви се. - Няма да ям.

- Какво те предупредих току-що, нищожен, простосмъртен човешки боклук? - изръмжа рошавата. - Ще ядеш, иначе аз ще те оглозгам. Ще те превърна в остатък от плът, удавен в кървава локва. Няма да приемам повече откази.

- Не, благодаря - отсече високо и ясно, без дори да потрепне.

Подкладена от гнева си, вещицата блъсна решетките, протегна ръка и дългите ѝ нокти разкървавиха слепоочието на Холидей. Момиченцето се строполи по гръб на влажния, покрит с мухъл и плесен под. Зрението й се замъгли. Рошлата бе полудяла от ярост. Не понасяше да ѝ отказват.

- В такъв случай - изкрещя вещицата, нанасяйки нов удар по решетката, - умри гладна! Никой няма да те намери преди това. Ще завлека в гроба всеки, който дръзне да опита.

Холидей не се смути от думите ѝ толкова, колкото от риданията, идващи от околните клетки. Отсреща бременното момиче простена отново. Явно получаваше спазъм, ала този път не можеше да го прикрие. Холидей откри, че другата вещица се опитваше да я нахрани с гнусното блюдо от буболечки, което тя също бе намерила смелост да откаже. Съкилийничката ѝ бе сплела ръце, така сякаш се молеше на боговете, а всъщност умоляваше отблъскващото създание, застанало пред решетките с насекоми, набучени на ноктите.

- Имайте милост! - тюхкаше се тя. - Оставете я намира. Тези неща ще я убият.

- Вече яде от тези. А така като я гледам, все още е жива. - Протегна пръсти през решетките вещицата. Пет вида насекоми се задвижиха пред лицето на момичето, което се намръщи и поклати глава в отговор. - Вие, човеците, сте толкова придирчиви. Хайде, мамче, нахрани се. Знам, че си гладна.

Тя отново поклати глава и полюшна русите си къдрици, стигащи малко под брадичката.

- Не съм гладна. - Не можа дори да се озъби, преди отново да изхленчи от болка. - Няма да го ям!

- Малка проклетница! - Вещицата сграбчи лицето ѝ в орловите си нокти и насилствено разтвори устата ѝ, напъхвайки противните насекоми вътре. - Как ще ми откажеш сега, а? Отворѝ си устата, тепърва започвам.

Холидей тръпнеше и дишаше учестено. Не можеше да гледа нещо подобно. Не можеше и не искаше. Уви пръсти около решетките, стисна ги здраво и се насили да заговори, без да повърне, щом си отвори устата.

- Спрете! - изкрещя към рошавата вещица, която се кикотеше, доволна от спектакъла. - Ще ям. Ще изям ѝ нейния дял. Само я оставете на мира.

- Холидей - закашля се непознатото момиче и насекомите буквално изпълзяха от устата ѝ. Сигурно бе дочула името ѝ тази нощ, докато Холи тихо си го шепнеше от страх, че ще се самозабрави. Стана ѝ стана неловко, задето тя не бе наясно с нейното. - Не си длъжна. Не го прави заради мен.

Рошавата вещица спря да се киска и измърка. Звукът отекна из смълчания, смърдящ на плесен тунел.

- Придирчиви и сантиментални - задавено изрече вещицата. - Ето затова вие, човеците, сте на дъното на хранителната верига. Най-слабата раса.

Отново набоде по едно насекомо на всеки един от ноктите си и ги подаде към Холидей, която, стискай очи, разтвори устните си да ги погълне. Почувства как гадинките запълзяха из устата ѝ, отврати се, но стисна устни и задъвка бавно и с неохота. Тварите изхрущяха между зъбите ѝ и тя едва не се задави от горчивия вкус, плъзнал по езика и гърлото ѝ. Утешаваше я факта, че го прави за доброто на друг... на цели двама други. Не престана да си го повтаря, докато раздробяваше насекомите на каша и накрая ги преглътна.

Надяваше се да греши, ала навярно сега и нейните зъби също бяха така отблъскващо почернели. Рошавата вещица улови лицето ѝ в дланта си, като грижливо избърса с показалец малко черна слуз от ъгълчето на устните ѝ.

- Спомням си сестра ти - ухили се противно тя. - Онази жалка човешка дъщеря не може да уплаши никоя от нас. Просто наивна глупачка, каквато ще остане и когато я убия.

След това двете заклинателки, най-сетне приключили с мъченията, се обърнаха и поеха нататък по тунела, кискайки се, задоволени от добре свършената работа. Сякаш след цяла вечност, най-накрая си тръгваха.

- Тя няма да те спаси - долетя за последно гласът на рошавата вещица, преди и двете, подобно на сенки, да се стопят в тъмнината на тунела.

Холидей се свлече на колене и си позволи да заплаче на висок глас. Плюеше на пода всички остатъци от насекомите, които все още не бе преглътнала. Не искаше да мисли какво се случва в стомаха ѝ с онези, които бе погълнала. В устата ѝ се бе загнездил вкус на гнило, така че сега повече от всякога копнееше за една обикновена чаша вода. Уви, вещиците дори това не им предоставяха. Холидей ги чу да казват, че слузта от буболечките била достатъчна да удовлетвори хленчещите човешки гърла. Не можеше да не се зачуди с какво се засищаха те.

- Холидей - бременното момиче, чийто дълг бе поела, се примъкна мъчително до решетката. Накара я да вдигне поглед. - Добре ли си?

Съумя да кимне положително.

- Съжалявам, че ти навлякох това - каза и погали с ръка корема си. - Не бива да ги слушаш, чуваш ли? Ако сестра ти е смела колкото теб, не се съмнявам, че скоро ще бъде тук. Ще те измъкне. Обещавам ти.

- Рианон е много по-смела от мен - усмихна се в отговор Холидей. - Аз просто ядох червеи.

Момичето отсреща се изкиска през сълзи, протягайки ръка през решетката, сякаш ще се здрависват.

- Касиди Тейлър - представи се.

- Холидей Файдли. - Също протегна ръка, а разстоянието между килиите се оказа достатъчно късо, за да може пръстите им да се допрат. - Но не знам колко още ще издържа. Жадна съм.

- Аз също - призна Касиди. Устните ѝ бяха плашещо сухи. - Но ти ще се справиш. Знам, че си способна.

Не бе сигурна по каква причина Касиди бе така уверена в думите си. В края на краищата, Холидей не беше нищо особено, просто човешка дъщеря като всички тук. Но пък тя, единствена от всички, бе намерила смелостта да се опълчи на вещиците. Ала с какво въобще помагаше това? Колко дълго можеше да издържи така, без нищо в стомаха си? Нямаше да дочака Рианон, ако тя въобще бе решила да дойде. Сълзите ѝ отново надделяха и тя тупна назад върху влажната земя. Искаше ѝ се да може да направи нещо, искаше й се да знаеше какво точно. На нейно място, Рианон би знаела.

- Холидей - подхвана утешително Касиди. - Погледни ме.

Не искаше. Срамът бе прекалено силен, толкова силен, че я принуди да скрие лице в дланите си. Сестра ѝ също би се срамувала да я гледа толкова безпомощна. Щеше да се разочарова.

- Холи - повика я отново тя, накарвайки Холидей да вдигне глава от ръцете си и да заподсмърча. Холи. Досега така я бяха наричали единствено Рианон и покойната ѝ майка. - Аз също имах сестра. По-голяма. Скарах се с нея веднъж, а после дълго време не си говорехме. Знаеш ли какво беше последното нещо, което ми каза преди това?

Холидей мълчеше с насълзени очи, за кратко хълцаща от плача. Виждайки ефекта от разказа си, Касиди продължи:

- Каза ми повече никога да не я търся.

Раменете на Холидей трепнаха, сякаш получаваше гърч или пък се бе уплашила от нещо. Нима Касиди говореше истината? Не можеше дори да си представи подобни думи от устата на Рианон. А ако някога дръзнеше да каже нещо такова, навярно щеше да прозвучи като звук от повредена цигулка. Като да се скъса някоя струна, помисли си Холидей. Тя винаги изтръпваше от този звук.

- Изнесе се в отделен дом да живее сама. Не желаеше да ме вижда. И аз не я търсех, точно както ми каза тя. Когато вещиците дойдоха за мен, опожариха къщата ми. Не можех да помръдна от страх, бях скована и не им се дърпах. Видях сестра си за последен път, когато почти ме бяха взели. Беше застанала на прага на дома ми, бе препречила изхода и не ги пускаше да ме отведат. Заяви, че преди да правят каквото и да било с мен, ще се наложи да минат през нея.

Касиди се поусмихна скръбно и постави длан на устните си, за да изхлипа, преди да довърши разказа си.

- Естествено, това не ги спря. Убиха я пред очите ми, бавно и кърваво, и я оставиха там да гори. - Лицето ѝ бе почервеняло от гняв при спомена. След това, когато погледът ѝ се върна към Холидей, изражението ѝ отново омекна. - Никога няма забравя това. Но не защото бе денят, в който я изгубих. Помня го, защото това бе денят, в който сестра ми дойде за мен. И съм сигурна, че ако все още беше жива, щеше да дойде отново. Нито за миг не се съмнявам в това.

Устните на Холидей се разтеглиха в печална усмивка.

- Те винаги идват, Холидей - увери я Касиди. - Независимо какво си мислим ние.

Беше права. Рианон щеше да дойде, точно както се бе появила и в Мраморен дворец. Щеше да стигне дотук, по един или друг начин. Холи бе убедена в това.

- Ще дойде. - Устните ѝ малко по малко се усмихнаха.

- Точно така.