Кръстосвам лабиринта от дървета с тихи и предпазливи стъпки, притиснала кървящата си ръка към гърдите. Тежкото ми дишане се дължи на няколко километровото бягане, хванала дълга тояга от дъбов клон в здравата си ръка. Толкова съм уморена, че тялото ми трепери като стоя на краката си.

Избърсвам запотеното си чело в ръкава на блузата си и се оглеждам във всички посоки, откъдето е възможно да изскочи нещо. И тъй като се намирам в гората, би могло да изскочи отвсякъде, което не ме улеснява особено. Не мога да повярвам колко нелепо е сърцето ми да препуска така бясно, но е факт. Усещам го с дланта си, докато я притискам към него.

- Почиваш ли си? - долита отнякъде гласът на жътваря, който не спира да ме преследва от часове насам.

- Не - извиквам, озъртайки се. - Преценявам обстановката.

Макар да не го виждам, лесно мога да си представя смръщеното му изражение.

- Това са пълни глупости - отвръща гласът му. - Бягай. Веднага.

Омалелите ми крака отново ме понасят напред през калта, кишата и сухата трева, а аз все още не разбирам защо жътварят просто не ме връхлети и битката ни най-сетне не започне. Ако не спра с тичането скоро, надали краката ми ще ми послужат да го ритам по време на боя. А той ще може с лекота да осакати и другите ми крайници.

- Как ти е ръката?

Дочувам стъпките му наблизо и се подсмихвам криво. Под краката му сухите листа и клонки хрущят, издавайки присъствието му само на няколко метра от мен. Умникът очевидно не е предвидил изострения ми слух в плана си. Шумът може и да не е ясен, но се чува достатъчно отчетливо, че да преценя колко е близо. Вдигам тоягата си и се готвя за замах в която и де е посока.

- Все още кърви - провиквам се в отговор.

В същия миг изгаряща болка плъзва по десния ми крак и аз падам по лице в калта. От гърлото ми се откъсва пронизителен крясък. Обръщам се и спирам тоягата му във въздуха, преди замахът му да е разкървавил още някоя част от тялото ми. Изревавам срещу жътваря с удължени зъби, а той само се подсмихва над мен и отдръпва импровизираното си оръжие.

- Без малко да бъдеш мъртва. - Превърта в ръка тоягата си. - А ако това беше истински меч, щеше да си и безкрака.

- Не виждам как това има връзка с боя - съскам от болката в крака, който сега също кърви.

- Няма - поклаща глава жътварят. - Просто исках да видя как се въргаляш в калта.

Гневно го замерям с тоягата си, ала той, без да мисли, я отбягва с едно ловко навеждане. Побърквам се, когато виждам лекотата, с която прави това, на което искам да се науча.

- Всичко, което ти трябва са бързи рефлекси. - Подава тоягата си към мен, а аз я улавям и го оставям да ме издърпа горе. - Бягането, не онова хвърчащо нещо, което си свикнала да правиш, а истинското бягане, ще подпомогне развиването им.

Заставам стабилно на краката си, оставайки все така смръщена. Стисвам по-силно тоягата си и изтърсвам дрехите си от калта.

Какво против бягането ми има жътварят? Хиляди пъти по-бърза съм от него и той е способен само да завижда за това. Тичането като човек надали ще ми помогне да развия някакви глупави рефлекси, както си мисли той. На някой елф въобще притрябвало ли му е?

На път съм да му кажа всичко това, ала замахът му с тоягата изпреварва опитът ми за говор, донасяйки чисто нова болка на здравата ми страна. Претъркулвам се в мръсотията. Дрехите ми се намокрят и скъсват, а ботушите ми са пълни с киша. Почвата се премесва с кръвта ми в още по-тъмен, почти катранен цвят.

- Какво беше това? - почти изплаквам от болка аз.

- Не съм казал, че сме приключили. - Завърта оръжието си над мен. - Сега ставай и се движи бързо.

- А техниката? - интересувам се по навик.

- По дяволите техниката! - излайва жътварят. - Скочи и ме фрасни с тоягата, принцесо!

Той да върви по дяволите! Проклет, сопнат кучи син. Бих го осакатила при първа възможност, а тази ми се струва идеална.

Само затова грабвам пръчката и се надигам с пъшкане, тромаво залитайки във всички посоки. Пламтяща болка се разлива в цялото ми тяло. Десният ми крак е кървав и изтръпнал. Влачи се унило по земята и почти не го чувствам. Това никога не би ми се случило на тренировките с Аргон. Той бе внимателен към мен, обясняваше ми всичко предварително и понякога ми се струваше, че ми отстъпва за насърчение. Жътварят не използва подобни методи. Той не намира за необходимо да ме предупреди кога започва боят, а и с ударите хич не си поплюва. Конвулсивно треперещото ми тяло е достатъчно доказателство за това.

И сега след като е мой ред да го фрасна за отмъщение, замахвам с тоягата, надявайки се поне да го одраскам по ръката или каквото и да е друго, колкото и да е малко то. Само че той отбягва атаката ми и ме напада твърде бързо и ловко, за да успея да се измъкна. Отново падам, но този път кръвта руква от носа и устата ми. Трудно ми е да дишам.

Надигам се с помощта на пръчката, поглеждайки към жътваря през мъглата, заслонила очите ми. Главата ми пулсира, подутата ми кожа гори, а единственото облекчение за раните ми е въргалянето в студената киша.

Връхлитам го пак. Удар. Второ сътресение. Падам отново и отново, и все по-малко започвам да се стремя да се изправя.

- Сгрешила съм за теб, жътварю - подсмихвам се, при което от устата ми провисва кървава слюнка. - Истинските старци не са толкова пъргави.

Той се подсмихва и отново се надвесва над мен, както прави винаги, когато си проси да го фрасна.

- Старците, които познавам, са на милиарди години - казва, докато се изправям. - Повярвай, ще се изненадаш колко пъргави могат да бъдат.

- А ти на колко години си? - подпитвам небрежно, звучейки нечак толкова заинтересована, колкото реално съм.

- По-млад от тях - отвръща с типичната за жътварите загадъчност.

- По-млад като векове или като хилядолетия? - замахвам с пръчката, пъшкайки думите си.

- Достатъчно млад, за да не съм сбръчкан.

- Я гледай ти! От теб направо кипи духовитост, старче. И след колко време мога да очаквам да те видя сбръчкан?

- Няма да си тук, когато се случи.

- А на колко години ще бъда? - запърхвам леко с мигли.

- Добър опит. - Замахва пак, за да скрие усмивката си.

Този път не улучвам момента да се наведа и отново разоравам почвата с тялото си.

- Приключихме за днес - казва жътварят и се подпира с лакът на тоягата си.

Вдигам натежалата си глава, за да го погледна. Дори не успях да го докосна, нито веднъж.

- Не - изръмжавам. - Ще продължим.

- Тоест аз да продължа да те удрям, а ти да продължиш да кървиш - повдига вежди той и не мога да не се съглася, че има право. - Мога да го правя цял ден, но се боя, че скоро ще се огънеш под силата на старческия ми бастун. Предлагам да починем, а утре ще повторим отново.

Решавам да го послушам, тъй като положението с тялото изглежда твърде лошо, за да продължа да понасям удари. Една нощ почивка не би могла да навреди. А когато болката в мускулите ми се поуталожи, ще сме способни да продължим.

По тази причина поемам ръката му, когато ми я подава.

~~~

- Знаеш ли, че семенцата от Снежния лист могат да действат като болкоуспокояващо? - питаше ме Еверида, застанала права зад готварския плот в дворцовата кухня, разполовявайки бели цветчета върху дървена дъска за рязане. - Полезно е да го знаеш.

- Понякога имам чувството, че си наясно с всичко, което никога не би ти потрябвало - въздъхнах аз, подпряна на лакти от другата страна на плота.

Това бе вечерта на шестнайсетгодишнината ми, а Еверида отново ми преподаваше неща, които смятах за ненужни и глупави.

Тя закачливо заигра с вежди срещу мен и двете се изкикотихме.

Помня добре всеки детайл от онзи ден. Бяхме се измъкнали от покоите си късно през нощта, за да може Еверида да ми показва разни рецепти от стара книга с указания за приготвяне на отвари, които и без това си знаеше наизуст. Аз седях срещу нея на висок дървен стол, съзерцавах внимателно какво правят ръцете ѝ и се стремях да запаметявам всичко, точно както си му е реда.

- Кайра, сериозна съм. - Мъчеше се да сподави кискането си. - Ела тук да опиташ.

Влязох зад плота, застанах до нея и хванах ножа. Еверида държеше ръката ми и ме наставляваше как точно да обработя Снежния лист. Бях забравила колко красива изглеждаше онази вечер, в бялата си рокля със златни ширити и с хлабавата плитка, в която прибираше косата си като спи. Аз бях все още твърде развълнувана, за да заспя, затова бях останала с тренировъчното си облекло и рошавата, мръсна коса.

- Напомнѝ ми пак, за какво точно ще ми послужат тези неща? - Врътнах глава към нея, а тя насмешливо поклати своята.

- Просто реших, че ще ти се стори интересно. - Сви рамене и продължи да реже цветчетата. - Какво мислиш?

Звучеше странно заинтригувана от мнението ми.

- Мисля, че не ни приляга да правим такива неща - казах, уверена че съм права. И бях. - Ти не мислиш ли?

- Звучиш точно като майка си. - Тогава си мислех, че ме обижда и се намръщих. - Аз мисля, че днес беше ритуалът за съзряването ти, и сега двете с теб можем да правим каквото си поискаме.

- И избра да го отпразнуваме като правим отвари? - вдигнах вежда към нея.

- Все някога и това ще ти е от полза - каза Еверида, потиквайки ме да я погледна с изгарящо любопитство. - Ако някога ти омръзне в Сестринството на Бурята, може би ще се присъединиш в някой вещерски клан...

- Не го казвай дори на шега - прекъснах я, изсмивайки се развеселено.

- Прощавай, права си. - Тя отметна кичур коса от челото ми с обичайната за нея майчина ласка, след което ми се усмихна. - Лоша шега за рожден ден.

- Да, определено - изсмях се тихо, така че почти да не се чуе. - Какво ще кажеш вместо отвара да забъркаме празничен сладкиш с плодове?

Еверида се засмя и приклекна зад плота, откъдето измъкна прясно приготвеният ми любим десерт и го постави пред мен. От сладкиша все още се вдигаше пара, а ароматът му нахлу в носа ми и ме накара да въздъхна от удоволствие. Прясното тесто и плодовете, премесени в идеалната комбинация, която от дете обожавам.

- Вече го забърках! - изчурулика весело тя, прегръщайки раменете ми. Пресегна се, отчупи парче от сладкиша и го подаде направо в устата ми. - Какво си пожелаваш? Чакай, знам отговора! Изпитанието за защитник на Стената...

- Само това искам - обелвам аз.

- Да, защо пък не? - Еверида отпусна ръка на рамото ми. - Имам предвид, сигурно е страшно вълнуващо да прекараш живота си в Службата на смъртта. Похвално е, че си така амбициозна. Но какво остава за копнежите ти на жена?

Отново я погледнах изпод вдигнати вежди.

- Не е смешно - казах категорично.

- Не е смешно - повтори съгласно тя. - Казвам го само за твое добро, чаровнице. Имаш нужда да излизаш повече.

- Говориш за когато приключа с тренировките? - Отхапах щедро парче от десерта и облизах пръстите си.

- Не говорех за това, всъщност - чух я да промърморва под носа си.

- За какво тогава?

- Говоря за нещо като временна почивка, например ваканция. - Предложението дойде изневиделица. - Излез, разходи се. И не говоря просто да обиколиш града. Говоря за излизане зад отбранителната Стена.

- Пълна си с налудничави идеи, нали? - попитах, въпреки че бях наясно. Такава си беше Еверида, а аз повечето пъти ѝ се връзвах. Но не и този път. - Нямам работа зад Стената за толкова време.

- И не ти се иска да опознаеш по-добре онзи свят? - попита тя, звучейки така, сякаш ме упреква задето не желая да се излагам на опасност. - Кажи ми, че ненапразно съм ти разказвала всички онези истории?

- Естествено, че не - успокоих я с бърза целувка по бузата. - Тук си ми е добре. А ако някога ми се прииска да изляза, обещавам, че ти ще бъдеш първата, на която ще кажа.

- Винаги ме караш да се чувствам специална. - Ощипа бузата ми, както обичаше да прави откакто се помня.

- Ти си специална. - Говорех трудно заради натъпкания в устата си сладкиш с плодове.

- Винаги съм се надявала, че е така.