Стисвам по-силно лъка си, наблюдавайки от ръба на кулата. Наборът воини вече се е събрал, а долу все още нищо живо не се вижда. Спомням си как Аргон ми сподели за предсказаното нападение тази нощ. Изненадата ми ще бъда още по-голяма ако заклинателките така и не се появят за битката, която тъй дълго са планирали. За мен това би означавало напълно ненужно среднощно бягство, което най-много да ми навлече проблеми с майка ми и Сестринството на бурята. Вещици трябва да се появят тази нощ. Трябва.

Аргон ме намира на неособено скришното ми място в кулата. Както обикновено, не изглежда шокиран да ме види тук. В очите му откривам само проблясък на притеснение, преждевременно отнесен от гигантска гневна вълна. В очите му играе бесен пламък, способен да прогори дупки в лицето ми. Аз оголвам зъбите си в широка усмивка, на която той ни най-малко не поддава.

- Обеща, че няма да идваш. - Разтърсва раменете ми, сякаш се опитва да ме събуди от здрав сън.

- Казах, че ще си помисля - поправям го аз.

Той ме освобождава от хватката си с ядно сумтене.

- Сега ще се наложи да те върна - казва решително и се устремява напред по Стената, знаейки че веднага ще се втурна да го следвам.

Догонвам го по стъпалата, осъзнала че няма смисъл да го умолявам да ме пусне. Необходимо е да бъда твърда. Сграбчвам рамото му и го приковавам към каменната стена, впрегнала всеки мускул на тялото си в мисията да го задържа неподвижен.

- Бъди добър командир и изпълнявай заповедите на господарката си - изсъсквам в лицето му, чувствайки как кучешките ми зъби се подават с яростен сърбеж. Гласът ми загрубява, прави ме да звуча дрезгаво като див звяр, бранещ вечерята си. - Оставам тук и ти няма да ми попречиш, Аргон.

Гореща пара напуска устатата ми заедно с думите. Щом Аргон отваря уста, топлият му дъх опарва леко бузата ми:

- Както заповядаш, господарке.

- Ти върши своята работа - леко понижавам глас. - Аз ще свърша моята. Когато настъпи краят на нощта, Стената ще има още един защитник. 

- Да видим какво можеш - усмихва се, така че зъбите му да проблеснат остро на светлината от пламъка. Прави ми бавен жест с ръка, докато го притискам с всички сили към влажната стена. - Първо дамите.

Освобождавам го и спускам качулката по-ниско, така че да покрие половината ми лице. Движейки се по стената, гледам надолу към краката си и внимавам да не се препъна в някого без да искам. Заставям се да намеря пролука между воините, някое скришно местенце, на което да застана и да чакам. Аргон настоява да останем плътно залепени един за друг, за да е сигурен, че няма да се случи някакво произшествие. От мястото, на което стоя виждам земята достатъчно добре, за да мога да се прицеля правилно, ако стане нужда. Приготвям лъка си, измъквам една стрела от колчана и я нагласям на тетивата, колкото да почувствам успокоителната тежест на оръжието между пръстите си. Ръцете вече ме сърбят от нетърпение да го използвам.

- Почакай - прошепва ми Аргон, поставил ръка на стрелата ми. Чувам го достатъчно ясно в мрачното затишие. - Не гледай надолу. Мисли мащабно.

За щастие умът ми е бистър и веднага успявам да разбера какво означават думите му. Двамата вдигаме поглед към потъмнялото от облаци небе, по което разбирам, че бурята вече е съвсем близо до нас. Една светкавица прорязва небосвода в далечината с ярък проблясък, последван от пронизващ ушите гръм. След това се изсипва пороят. Дрехите ми подгизват мигновено и се залепват за тялото ми. Дъждовната вода се стича под качулката ми като пот по челото, погъделичква носа и устните ми, след което шурва като поток под брадичката ми. Кожените ми ботуши са изцяло пропити с нея. Отстрани до мен Аргон бърше очи с облечените си в кожени ръкавици ръце. За мой ужас, струите вода затрудняват видимостта ми дори повече от черната качулка, спусната като завеса над лицето ми.

- Мислиш, че ще нападнат по въздуха? - успявам да надвикам шумоленето на дъжда.

- Бъди готова за всичко - отговаря Аргон.

Решавам, че надали мога да бъда по-готова. Придържам стрелата си на тетивата, прилепила острото връхче до бедрото си, така че да усещам студенината му през мокрия плат на панталона си. Чувството ме държи будна и нащрек. Само че колкото и упорито да се взирам в небето, това не променя факта, че все още нищо не се е задало отвъд Стената.

- Сигурен ли си, че пророчицата не е сбъркала? - Навеждам се да прошепна на Аргон.

- Все още можеш да си тръгнеш, ако искаш. - Усещам как се подсмихва предизвикателно.

Не му доставям това удоволствие.

- Знам - казвам, - но предпочитам да остана.

Дъждът се усилва с всеки изминал миг, а премесен с мъглата, той прави наблюдението ни почти невъзможно. Стискам ръкохватката на лъка си, докато кокалчетата на ръцете ми не побеляват от напрежение под ръкавиците.

Тогава от кулата прозвучава предупредителният гонг и всички заставаме нащрек. Ръката на Аргон бегло се докосва до моята през ръкавицата. Стрелците се надвесват над преградата на Стената, подготвени да бранят полето и низините. Елфите на бойниците правят същото. Аз и Аргон вдигаме оръжията си към небето, към бурята и ураганния вятър, и затаяваме дъх в очакване.

Нещо в далечината раздвижва въздуха. Дъждът ме изпръсква челно, сякаш ураганът внезапно е сменил посоката си и сега се вихри право към нас. Обръщам глава настрани, колкото да отърся водата от лицето си, после отново се съсредоточавам с присвити срещу виелицата очи.

Великански сенки прорязват облаците и във въздуха еква чудовищен рев, рикоширал в Стената ни с грохот. Мога да почувствам как земята под краката ми се разтреперва, карайки сърцето ми да се свие от искрена паника.

- Какво е това? - прошепвам към Аргон.

- Във въздуха са! - извисява гласа си над бурята, така че всеки един от стрелците да чуе. - Стреляйте!

Противният смях на заклинателките прокънтява над мен, разцепва въздуха и ме заобикаля пронизително от всички посоки. Губя представа накъде трябва да обърна оръжието си. Аргон пуска стрелата си да разсече небето и вади втора, после трета и четвърта.

Аз се вледенявам, виждайки какво всъщност се задава насреща ми.

Цял рояк гигантски люспести твари с размерите на дворцова кула, изпъстрени в лъскава палитра от бледи цветове по ципестите си криле и опашки. Същества, създадени за величие, очевидно с някоя могъща, грозна магия, каквато дори не мога да си представя. Жълтеникавите им очи се взират в Стената като в плячка, челюстите им се разтварят, оставяйки ревът да плъзне с нов грохот и да разреди въздуха. На гърбовете им, също толкова свирепите им ездачки наддават писклив боен зов, а зверовете се спускат над нас като тъмни сенки, издишвайки гореща пара през широките си ноздри. Но парата е само началото.

Следва я огън.

Нямам повече време да се възхищавам. Опъвам тетивата, точно когато Аргон се провиква към мен.

- Цели се в ездачите! - изкрещява ми и тръгва да бяга нататък в бурята.

Докато се усетя на Стената е настанал смут. Затътрям се мъчително към най-високата кула в търсене на по-добър пункт. Повтарям си наум съвета на Аргон: цели се в ездачите. И на момента осъзнавам защо. Драконите не могат да оцелеят без ездачките си.

Пускам стрелата си към един от зверовете, но в този миг се случва нещо, което не очаквам - тя рикошира в люспестото му тяло и се връща обратно към мен. Ездачката на змея спира погледа си върху мен, дръпва юздите на чудовището си и то завива в рязка маневра, готово да ме изпържи с огнения си дъх. Шмугвам се във входа на бойницата и запрепускам с всички сили по витото стълбище, само на косъм да се превърна в прясна драконова вечеря. Огънят обаче е по-бърз от мен, горещината му ме преследва нагоре по стъпалата и ми позволява да се измъкна на косъм. Мократа каменна стена на кулата ме спасява преди жарката стихия да ме е погълнала. Спирам задъхана и се от възползвам от мига свобода да си отдъхна, бършейки струйките пот от челото си.

Нов внезапен трус смущава стъпалата ми. Преградата на кулата рухва само на метър от мен. Разхвърчат се остри парченца скала, които одраскват лицето ми до кръв. Дишайки тежко и мудно, аз се скривам зад руините, където подготвям още от стрелите си за обстрел. Ръцете ми треперят от безпокойство и трудно нагласям оръжието си. Гледам как срещу мен от небето се сипят зверове. Не отделям очи от тях нито за миг. Как ще се справим с един толкова силен враг?

Драконът, който едва не ме изпържи преди малко, ме намира отново. Яхнала го е червенокоса вещица с горящи очи, облечена в кожена броня под кърваво-червената си наметка. Отмятам качулката си и няколко кичура сребриста коса увисват пред лицето ми, мокри от дъжда. Жълтоокият звяр се вглежда неумолимо в лицето ми, а аз мигновено затаявам дъх пред гордото му величие.

Животното махва с огромните си ципести криле, създавайки мощна въздушна струя, която блъсва голата кожа на лицето ми. В един кратък миг аз гледам към него, а то гледа към мен. В следващия миг то разтваря широките си челюсти, за да освободи към мен прииждащия от гърлото му огън. Тръсвам глава да се осъзная, точно когато няколко стрели пронизват бледата ципа на крилете му, карайки нея и люспите му да почернеят като дълбока кървяща рана. Съществото наддава оглушителен крясък, прави плавен завой по команда на ездачката си, прелита над главата ми и за кратко се приземява на върха на кулата. Вещицата прави яростни опити да го пришпори в полет.

Цели се в ездачите, припомням си и хуквам напред.

Съществото отново разперва криле, а аз използвам момента да пусна стрелата си към червенокосата заклинателка, наместена върху седлото. Улучвам сърцето ѝ.

Времето остава замръзнало. За миг мога само да гледам как стрелата ми стърчи от двете страни на тялото на червенокосата вещица. Щом миговете отново започват да текат, тя обръща глава към мен, усмихва ми се с окървавените си зъби, бавно увивайки пръсти около стрелата ми. Измъква я от сърцето си с лекота, така сякаш е част от въздуха. Аз бавно се надигам от земята, гледайки смаяно как вещицата стисва юздите и отново подбужда звяра си.

Мислено крещя на себе си, че трябва да се размърдам. Трябва, ако не искам да я изпусна.

Заставям се да се изправя на крака. После забързвам към дракона, който тъкмо политва във въздуха, готов да избяга заедно с ранената си господарка на гръб. Заставам под сянката на чудовищните му почернели криле и опъвам тетивата на лъка си, напрегнато скърцайки със зъби. Стрелям още веднъж.

А кървящото сърце на вещицата се пръсва.

В идния миг гледам как тялото ѝ се изхлузва от седлото, как въздухът го поема в гореща прегръдка, докато пада право към земята, където то само се погребва под хвърчащите пламнали отломки.

Стомахът ми се обръща и се налага да извърна очи нагоре, където раненото животно прави мъчителни опити да се задържи с ноктите си за стената на кулата. От безпомощния му рев сърцето ми се свива болезнено.

Действието ми е ужасно глупаво и безразсъдно, но се случва. Впускам се в бяг по стъпалата нагоре към бойницата, където замръзвам, провесила глава от ръба. Дъхът ми секва от гледката. Създанието изревава нещастно срещу мен. Жълтите му очи остават до последно впити в моите, преди то да отпусне примирено криле и да се изхлузи с крясък от каменната кула.

А аз скачам заедно с него.

Падането надолу е толкова стремглаво, че не виждам нищо друго, освен жълтите очи на дракона, вперени в моите - очи, умоляващи за помощта ми. Не съм убедена, че изобщо ще успея да му помогна. Единственото, което знам в момента, е че падам надолу заедно с него, а нямам представа какво да направя, за да предотвратя ужасяващата смърт, която ме очаква само след броени мигове. Всички мисли отлитат от главата ми при постепенно приближаващата ми кончина. 

Земята идва твърде близо.

После още по-близо.

Протягам ръка във въздуха, сякаш там, в празнотата, съществува нещо, за което бих могла да се хвана. Ревът на създанието заглушава мислите и звукът от лудото биене на сърцето ми. Звярът проточва шия и отново разперва крилете си, размахвайки ноктестата си лапа само на сантиметри от ръката ми. Толкова е близо, че сякаш ми предлага помощ.

Когато успявам да го уловя, вече е прекалено късно. Земята остро поема и двама ни.