Движа се тихо и незабележимо като сянка по брега на препускащата река, чието име не знам, но съм сигурна, че вече се намирам много далеч от леговището на вещиците. Нещо се промени след като Кресида Червенокрила направи онова заклинание и мога да го усетя дълбоко в тялото си, в костите, мускулите и останалите си органи, които сякаш пламтят от болка. Сега обонянието ми е изострено като на хищник. Всяка миризма се усеща силна и натрапчива, сякаш се залепя трайно за носа ми. Очите ми могат да виждат неща, които не би трябвало - като например катерицата, покатерена на клона на дъб на отсрещния бряг. Чувам как животното хрупа нещо с малките си зъбки на гризач и дори надушвам миризмата му.

Вятърът полъхва слабо и размърдва сухите листа по клоните. Звукът е силен и ужасяващ, сякаш някой мачка лист хартия точно до ухото ми. Всички тези звуци на куп са мъчително болезнени и изтезаващи.

Слънцето тъкмо изгрява. Лъчите му блестят в очите ми, които вече няма как да не обърнат внимание на дразнещата яркост на светлината. Толкова е ужасно да усещам всяка дребна подробност от заобикалящата ме природа. Толкова е изтезаващо да чувам всеки звук, да надушвам всяко едно цветче и да улавям в полезрението си дори най-миниатюрния светлинен проблясък. Всичко това ме уморява и замайва главата ми, а за капак нещото, което Кресида пусна в тялото ми, постоянно се надига, блъска ме отвътре и ме разтреперва конвулсивно. От все сърце се надявам, че ще е така само докато привикна към новата си същност.

С изгрева на слънцето, птиците подхващат симфониите си. Свирят високо, за да се ободрят след съня. Изкрещявам и се сгърчвам от болка, притиснала ръце към ушите си, надявайки се да приглуша мелодията, която вече не е наслада, а мъчение. Вече не чувам музиката. До мен достигат само и единствено писъците им. Някога обичах музиката, помня това. Обичах песента на птиците. Спомням си също как няколкократно се опитвах да я пресъздам с цигулката си, как лъкът се плъзгаше по струните и създаваше звук от нищото. Сега само мисълта за това ме изпълва с разтърсващ ужас.

Изпъшвам и се свличам в тревата, а душите ми запищяват. Небето просветва като мъжделив пламък на изтляваща свещ. След това става тъмно като в рог, а после изведнъж слънцето заблестява пак, и пак, и пак, все по-силно, заплашвайки да изгори сълзите, набъбнали под стиснатите ми клепачи. Денят е построен от мъчения, които надали съм да преодолея. Защо Кресида Червенокрила не ме предупреди за това? Защо си е спестила толкова важни подробности относно заклинанието?

Свеждам глава и се опитвам да дишам равномерно. Отварям очи, виждайки как дърветата се въртят и размиват във въздуха, но веднага ги стисвам отново. Залюлявам се напред-назад и си шепна успокоителни думи, колкото да успокоя сърцето си и да остана в съзнание. Може би с малко късмет и да се изправя на крака.

Преди да тръгна от вещерското леговище, Кресида ме снабди с подходящ лък и колчан стрели, които нямам представа как да използвам. Единственият лък, до който някога съм се докосвала, е този на цигулката ми. Никога не съм имала желание да се докосвам до друг. Не умея да стрелям. Как тогава се очаква да се защитавам?

Как се защитават елфите, когато са обезоръжени?

Зъби, досещам се в последствие. Може би използват зъбите си.

Прокарвам показалец по венеца си, там където се намират кучешките зъби. Сигурна съм, че се издължиха при преобразяването, ала сега не са остри. Какво означава това? Как се очаква да ги наостря? По дяволите, не знам нищо за новата си същност, а тези неща са ми необходими!

Нещо тихо прошумолява, а острият ми поглед бързо намери източника. По клоните над главата ми пълзи една от онези катерици. Малките ѝ нокти дращят по кората на дървото, тъмните ѝ очички се стрелкат в различни посоки, а нослето ѝ трепка. Животното е нищо неподозиращо.

Облизвам устни, гладна за месо, и щом се усмихвам, чувствам как кучешките ми зъби остро си проправят път навън. Изкрещявам болезнено, а от устата ми мигновено руква кръв. Освен че подплашвам животното, което се очертава да беше единствената храна наблизо, си донасям и чисто нова болежка. После зъбите ми се прибират обратно, също толкова мъчително.

- Майко... - успявам да изрека и устата ми още повече се пълни с кръв. - Помогни ми.

Естествено, не получавам помощ. Често зова майка си, вместо боговете, знаейки че винаги е облекчавала всичките ми болки. Спомням си как когато бях малка и се разболеех, майка ми ме люлееше в прегръдките си, притискайки студен компрес към челото ми. Не ме пускаше докато температурата не изчезне напълно. Сега този спомен е единственото ясно нещо из замъгления ми ум. Лицето на майка ми, усмивката ѝ, милувките ѝ, утешителните думи, които ми шепнеше. Иска ми се те да са единственото, което мога да чуя.

Пренебрегвам пулсирането в главата си и се надигам бавно, със залитане. Държа се за главата, сякаш има опасност всеки миг просто да падне от раменете.

- Помогни ми - насилвам се да помоля между плюенето на кръв.

Зад мен някой се провиква и аз отворям очи, завъртайки се тромаво към човека, на когото принадлежи гласът. Мъжът отсреща е непознат, но веднага забелязвам, че е въоръжен с лък и в момента тича към мен. По инстинкт отстъпвам назад, стисвайки по-силно оръжието, с което нямам представа какво да правя. Струва ми се логично да извадя стрела от колчана. Превъртам я между пръстите си, за да я усетя, сетне я оприрам на тетивата и я плъзвам назад, сякаш плъзгам лъка по струните на цигулката си. Почти същото е, само дето тук се изисква точно око, за да се прицеля добре, а аз вече го имам. За щастие ръцете ми са добре тренирани да не треперят, благодарение на дългогодишното свирене на толкова фин музикален инструмент. 

Непознатият, когото вече виждам ясно, е елф, идващ все по-близо към мен. Явно не смята за необходимо да приготви оръжието си. 

Облизвам кръвта от устните си, присвивайки очи към елфа, тичащ отсреща. Без да мисля повече, пускам стрелата да отлети, ала както се предполага за първи опит, пропускам целта. Непознатият мъж сграбчва лъка ми, като с едно рязко дръпване го изтръгва от ръката ми, обезоръжавайки ме. После грабва и колчана ми и го захвърля настрани, където нямам шанс да го достигна преди елфът да увие силните си ръце около мен. Това ме разгневява.

Изръмжавам зверски насреща му, сграбчвам яката на ризата му и го блъсвам остро. Душите в мен взимат превес и вече не мога да контролирам нито силата, нито разума си. Елфът също изръмжава и сграбчва ръката ми. Извива я и ме поставя под плен на мощна хватка, от която измъкването изглежда невъзможно. Който и да е елфът, може да се бие и знае точно как да подходи към всеки един удар, с който се опитвам да го изненадам.

Сърцето ми препуска лудо, а душите вътре, измежду които е и моята собствена, отново закрещяват. Изпотявам се, главата ми се замайва, а крайниците ми омекват. Свличам се задъхана право в ръцете на елфа и двамата падаме на колене в тревата. Той ме притиска към себе си. Трябва ми миг, за да осъзная, че това е прегръдка, от която оставам крайно изумена и неразбираща.

- Рианон. - Дъхът му погъделичква ухото ми. Този мъж знае името ми, шепне го, а аз дори не съм го виждала. Не съм го виждала, нали? - Това съм аз. Аз съм.

Преглъщам мъчително и накарвам душите да утихнат. Сега се чува само лудешкото биене на два сърца в унисон. Държа ръцете си във въздуха, далеч от него, докато той все повече ме притиска към тялото си. Не съм сигурна дали да дишам.

- Кой си ти? - гласът ми е съвсем немощен.

Елфът - строен, тъмнокос и тъмноок - обгръща лицето ми в дланите си, за да улови погледа ми. Гледа ме угрижено, сякаш съм болна от нещо нелечимо. Прибира изпуснат от плитката ми кичур коса зад ухото ми, тихо отговаряйки:

- Аз съм Аргон, Рианон.

Отдръпвам лице от неговото, така че да мога да го огледам добре. Чертите му са красиви, но непознати. Мога да се закълна, че не съм ги виждала преди. Трябва ли да познавам този Аргон? Откъде той ме познава? Защо ме прегръща и е така нежен с мен? Помъчвам се да извикам какъвто и да е спомен, да се сетя за отговора на някой от тези въпроси, но не успявам. Прекалено трудно е да мисля, докато съм в ръцете му.

- Какво си си причинила... - не звучи като въпрос. Тонът му е унил, а гласът - заглъхнал. Описва с показалец дългата извивка на ухото ми. - Погледни се. Защо? Защо го направи?

- Не разбирам. - Откъде може да знае за заклинанието? Нима е познавал човешката ми същност? Нима аз съм го познавала? - Не помня.

- Ще си спомниш за мен - отсича решително.

Тежкото ми дишане секва, когато елфът се навежда да ме дари с дълбока и продължителна целувка, пленително стопляща душата ми, на колкото и дълбоко и мрачно място да е заровена. Стомахът ми се преобръща и се усуква на възел. Мускулите ми се напрягат, а умът ми се събужда с експлозия, хвърляща светлина върху спомените от миналото ми.

Целувките, докосването, споделеният дъх. Студенината на загрубялата кожа на пръстите му в контакт с моята - нежна и топла. Нещо такова не се забравя толкова лесно. Сега вече си го спомням.

Той е Аргон. Аргон, мъжът, когото обичам. Влюбих се в него отдавна, а го съм забравила. Не мога да повярвам, че наистина съм забравила...

- Аргон. - Искам да си спомня как звучи, когато произнасям името му.

Той отново целува обагрените ми в кръв устни.

- Как можа да го направиш, Рианон? - обвинява ме той. - Виж се.

- Добре съм - изръмжавам в отговор.

- Боли те.

- Животът е болезнен - повтарям думите на Кресида Червенокрила.

Аргон повдига брадичката ми.

- Грешиш - заявява той. - Боли те единствено, защото си твърдоглава. Посъветвах те да не правиш нищо глупаво. Трябваше да ме послушаш.

- Направих го за Холидей - изсъсквам аз. - Ти каза, че няма да се справя като човек и беше прав. Но вече не съм човек.

- Не казвай това.

- Толкова ли е лошо? - насилвам се да се усмихна. - Сега съм като теб и знам, че си способен да чувстваш. Сгреших като ти наговорих онези неща. Съзнавам го. - Сплитам пръсти с неговите. - Моля те, имам нужда от помощта ти. Научи ме да бъда една от вас и ми помогни да си върна Холидей. След това всичко ще е наред.

- Дойдох да те прибера у дома, Рианон. - Тези негови думи накарват раменете ми да увиснат. - Едва когато всеки от нас си е на мястото, едва тогава всичко ще е наред.

- Моето място е при теб - прошепвам аз. - Но първо ще си върна сестрата. Помогни ми и може би няма да те забравя отново.