През изминалата нощ Демон се бе изгубил накъде. Не се показваше, когато го викахме, нито пък имаше следа къде може да отишъл.

Часове след настъпването на изгрева продължаваме да го търсим, ала колкото и силно да крещим името му, виковите ни заглъхват безнадеждно в необятната гора, преди да се отдалечат от нас достатъчно, за да стигнат до него. До мен жътварят се стреми да не показва притеснението си, но аз мога да го усетя вкоренено във всеки негов жест, в острите движения на оръжието му, което ни проправя път през гъсталаците. Очевидно вълкът за пръв път си позволява да пренебрегне зова му. Но пък какво лошо би могло да се случи на създание като Демон? Вълкът навярно е най-голямото, внушително и силно животно наоколо, същински господар на гората. 

Този път, когато жътварят замахва с меча си, тежък дъбов клон се скършва наполовина и аз трябва да се наведа леко, преди да е ударил главата ми като чук. 

- Демон! - извиква толкова силно, че гласът му проехтява в короните на дърветата.

- Сигурно е накъде наблизо, но му е втръснало постоянно да се мотае около теб - обаждам се аз, що-годе разведрена от възможността да го пораздразня. 

- А може и да се е отегчил от непрестанното ти бръщолевене - подобаващо ми отвръща жътварят. - Ако е така, то изобщо не го виня, че не желае да се покаже. 

Лицето ми се сгърчва в неодобрителна гримаса, но въпреки първичния импулс да му отговоря нещо също толкова хапливо, аз замълчавам и продължавам да го следвам, мъчейки се да не трепвам при звука от падането на отрязани клони. Присъединявам се към викането на Демон, докато се движа бавно след жътваря, прикрила с ръка главата си, за да се предпазя от изненадващите набези на размахващия се във въздуха меч. 

- Не си хаби силите - съветва ме жътварят. - Демон отговаря, само когато го вика истинският му господар.

- Колко предвидливо - промърморвам навъсено аз.

Поглеждам над широкото рамо на жътваря и забелязвам, че на пътя иззад дърветата се задава гола поляна. Двамата едновременно замръзваме насред крачка и се ослушваме. Въпреки смайващата благозвучност на птичите симфонии, слухът ми долавя странен звук някъде в далечината, звук, който ме кара да заобиколя жътваря и да се приближа още малко към процеждащите се откъм поляната слънчеви лъчи. 

Жътварят явно не дочува това, което чувам аз. Моите сетива обаче са достатъчно изострени, за да може дори най-тихият и незначителен шум да докосне ушите ми. Подобна способност може да бъде влудяваща в повечето случаи, но и изключително полезна в някои от тях, като например в този - за да чуем отдалеч задаващата се опасност.

Пристъпвам крачка напред и заставам до спътника си, който, сякаш изобщо не отчитайки присъствието на друго живо същество наоколо, продължава да се взира с присвити очи към поляната. Притаено надниквам към лицето му, но веднага щом мяркам онова особено съсредоточено изражение, способно да накара стомаха ти да се свие, смръщвам устни и тутакси извъртам поглед в другата посока. Поемам дълбока глътка въздух, за да събера достатъчно кураж, след което се заставям най-сетне да отворя уста. 

- Чуваш ли това?

Той не обръща внимание на факта, че съм проговорила. Най-нагло продължава да мълчи и да се ослушва, все едно ме няма. Издухвам непримирим кичур коса, замъглил окото ми, и се намръщвам на очевидната незаинтересованост, с която жътварят подминава всяка изречена от мен дума. Вземам пример от него и поставям на лицето си хладна маска на овладяност, след което се втренчвам напред, мъчейки се да открия насред замрежилите погледа ми кичести дъбови клони източника на шума. И точно в този момент, сякаш усетил тежестта на впития ми поглед, той се раздвижва зад листака, изтръгвайки тихо възклицание от устните ми.

- Жътварю! - Побутвам настойчиво ръката му, сочейки напред - Видя ли това?

- Да видя какво? - Прибира оръжието в ножницата, поглеждайки ме насмешливо с крайчеца на очите си. - Да не би отново да си похапнала снежен лист по пътя насам, без да те забележа, а, принцесо?

- Не. - Подразнено скръствам ръце пред себе си и впивам проблясващи очи в него. - Не си ли се замислял, че проблемът може да е в теб и в проклятието ти да недовиждаш досущ като беззрачен възрастен човек, жътварю?

- За твое сведение, принцесо, зрението ми си е съвсем наред. Само дето ти имаш шантавата склонност да зяпаш разни неща повече от необходимото.

- Не съм в настроение да споря с теб, жътварю - заявявам, гордо вдигнала брадичка. - Предлагам просто да проверим.

За моя изненада той просто кимва и се устремява напред, точно в показаната от мен посока. Аз пристъпвам след него, внимавайки да не се оплета в надвисналите клони, и двамата наближаваме поляната. Изчаквам жътваря да премине от другата страна храсталака, след което и аз се промушвам между листата, снега и жулещите клони, за да се озова на отрупана в бяла покривка поляна, в чиято почва вече са започнали да набъбват първите наченки на пролетта. 

В крайна сметка се оказва, че съм била права за онова, което видях. Наистина е било движение. 

До мен жътварят остава слисан от посрещналата ни гледка, докато на моето лице се разпростира усмивка, по-топла и лъчезарна и от слънцето. На път съм да обстрелям воина до мен с подигравки, засягащи зяпналата му в учудване уста, но в последствие, щом съзирам шока, изписан по лицето му, решавам, че би било по-благоразумно да си мълча. Затова вместо да отроня някой остроумен коментар насреща му, аз стисвам устни в тънка черта и дискретно прочиствам гърло.

- Това е... - На езика ми напират толкова много думи, с които мога да опиша гледката пред себе си, но знам, че нито една от тях не би се харесала особено на жътваря. - Ами това всъщност е... доста мило. Не мислиш ли, жътварю? - питам сетне, хвърляйки поглед към вкамененото му лице.

Той рязко завърта глава към мен и ме наказва с толкова свиреп поглед, че единственото, което мога да направя, е да извия устни в невинна усмивка с надеждата да го умилостивя. Жътварят обаче не поддава нито за миг при вида на леките трапчинки, за пръв път появяващи се в бузите ми. 

- Не бъди толкова безсърдечен - подканям го аз. 

Околната тишина поглъща гласа ми, докато той ме съзерцава така, сякаш не би имал нищо против да впие срела в мен. След миг обаче забелязвам как изражението на лицето му бавно започва да омеква, как свъсените му вежди се отпускат постепенно и гневните бръчици по челото му най-накрая се заглаждат. Той отклонява очи от мен и аз от него, за да погледнем едновременно към нещото, извикало толкова противоречиви чувства у нас.

В другия край на поляната, скрит под сянката на дърветата, Демон стои приведен над полегнала снежнобяла вълчица, обвила пухкавата си опашка около няколко малки свои подобия. Звукът, който долових преди малко, е било тяхното пискливо скимтене. Близо десетина на брой, те тромаво се катерят едно върху друго, надпреварвайки се кое първо ще се добере до майчиното мляко. От малките чудовища само едно единствено е наследило черната като нощ козина на Демон.

- Предполагам, че ще ми трябва позволение да пипам това? - Разкривам два реда зъби в широка усмивка към жътваря.

- Да пипаш това? - смаян отвръща той.

- Ще го приема като позволение - подхвърлям аз и го подръпвам за лакътя. - Хайде да отидем при тях. Искам да ги видя. Моля те?

- Всемогъщи богове... - промърморва той думи, които въпреки че не са пряко съгласие, не са и категорично отрицание. 

Най-накрая усилията ми да го помръдна от мястото му се увенчават с успех. Макар и мудно, той се раздвижва под напора ми да го завлека през поляната. Усещането да го докосвам своеволно е изключително странно, но пък навярно и той се чувства не по-малко стъписан от мен.

Приближавам се предпазливо към бялата вълчица, която е що-годе близка по ръст на Демон. Отдавам тази аномалия на факта, че по това време на годината вълците винаги наедряват в достатъчна степен, за да преживеят безпроблемно зимата. Тя не изразява неодобрение към прекалената ни близост, когато двамата с жътваря приклякваме пред нея и аз се пресягам докосна внимателно една от рожбите ѝ. Козината на вълчето все още влажна и бодлива на допир от утробата, а след като майка им ги е криела с часове под дебелата козина на опашката си, сега всичките излъчват мека топлина от малките си телца.

Избирам си все още сляпото черно вълче и го допирам до бузата си в нежна прегръдка. То се извива в различни посоки и скимти тихо, гъделичкайки ухото ми с въздишките си. Вдигам го пред себе си, за да го огледам по-отблизо.

- Виж само колко си прекрасна! Знаех си, че си момиче. Инстинктите никога не ме лъжат.

Отпускам се на колене и сядам на петите си, оглеждайки останалите снежинки, сгушени под рунтавата опашка на вълчицата. Докато спътникът ми се отпуска срещу мен, аз си мисля само колко хубаво щеше да е, ако можех да прегърна всичките седем наведнъж. Жътварят зема едно вълче от котилото в голямата си шепа, след което вдига вежда към Демон. Вълкът изсумтява в отговор и се просва легнал до господаря си.

- Винаги съм искала да имам любимец - отбелязвам, за да наруша неловката тишина помежду им. - Но в двореца беше забранено за която и да е от нас да разполага с такъв.

- Красива история - саркастично коментира жътварят.

- Не е нужно да е дълга, за да е трагична - намръщвам му се насреща, после отново се съсредоточавам върху малкото чудовище в ръцете си. - Това тук много ми харесва. Може ли аз да му избера име?

- Не, защото няма да ги кръщаваме - сурово отсича той.

- Да, може би това е най-доброто, което можем да направим за тях - оголвам зъби аз. - Не бих искала да видя повече очарователни животинки, нелепо кръстени на страховити пъклени създания.

- Не аз му го избрах. Но пък не мога да кажа, че имам нещо против. Чудовищата се нуждаят от внушителни имена - налага мнението си жътварят.

- Но те не са чудовища - правя гримаса на недоволство. - Просто бебета.

- Но ще станат чудовища - контрира той със самодоволна усмивка на лице.

Повече не си отварям устата по тази тема.

Прекарваме вечерта при вълчата бърлога, приютени под убежището на заснежените дървета в компанията на огън, който жътварят подклажда с подпалки, намерени в непосредствена близост до поляната. Стъкваме го точно до хралупата, където вълчица скри малките си по мръкване, за да не измръзнат в мразовитата зимна нощ. 

Пламъкът осветява лицата ни в тъмното. Докато бялата вълчица и останалите малки се отличават в мрака със светлата си козина, Демон и черното вълче почти изцяло се сливат със сенките. Сега всичките седем братчета и сестричета са се разпръснали около огъня и пълзят в различни посоки, предоволни от усещането за обгръщащата ги топлина. Две от тях се отклоняват от неразчертания си път, за да се покатерят по свитите ми колене и да се настанят в скута ми. Една детинска частичка, неочаквано събудила се в мен, вътрешно пищи в пристъп на радушно вълнение. 

Жътварят се излегнал от отсрещната страна на огъня с безразлично затворени очи, докато две бели вълчета инатливо се опитват да полазят по тялото му. Може и да е мираж, създаден от трептящия в нощта пламък на огъня, но за миг ми се струва, че по лицето му пробягва бегла сянка на усмивка. Възползвам се от момента на разсеяност, за да свлека наметката си и да сложа останалите пет вълчета вътре. Грабвам я и тихичко се прокрадвам до задрямалия жътвар. Или поне ми се струва, че е задрямал, докато очите му не се открехват, за да видят как, прехапала съсредоточено език и извила устни в дяволита усмивчица, внимателно поставям петте снежни кутрета отгоре му.

- Номер ли се опитваше да ми погодиш? - пита, притворил леко едното си око.

- Аз? Да погаждам номера? - отвръщам, без да го поглеждам. - Нямам представа за какво говориш, жътварю. Просто бях любопитна как би изглеждал.

Грижливо поставям още едно вълче на гърдите му и гледам как дребните лапички на малкото чудовище преброжда областта между гърдите и шията му. След няколко секунди упорито скитане нагоре-надолу по него, вълчетата се намушват под дългите черни кичури на косата му, търсейки топлина. Той се позасмива и аз осъзнавам, че това е първият път, в който чувам искрена радост да жужи в гласа му. 

- Всъщност бялото доста ти отива, жътварю - отбелязвам през кикот аз.

- Не ставай още по-глупава, принцесо. - Усмивката му унищожава всякакъв опит да остане сериозен. Ръката му проследява чувството за гъдел и достига до едно от вълчетата, заровено из кичурите коса на рамото му. - Това тук се заплете. Помогни ми да го махна.

- Добре, добре, не е нужно да се цупиш така. - Упорито се мъча да откопча животинчето, но то сякаш е пуснало корени в гарвановия поток от коси и когато неволно оскубвам един въздълъг кичур от косата на жътваря, той стисва зъби, изръмжавайки навъсен. - Стой мирно! - скастрям го аз. - Плетеницата е по-сложна, отколкото си представях.

- Като я разплетеш, напомни ми да ти дам един хубав урок! - изсъсква кисело жътварят.

- Защо ми е да ти го напомням? - Правя неразбираща гримаса, дърпайки кичурите му в произволни посоки.

- Такъв е изразът, принцесо! - скръцва със зъби той.

Единственото, което успявам да направя, е да скроя още по-лоша плетеница. Преставам да ровичкам в косата му и заръчвам на жътваря да се изправи. Той се надига предпазливо, а вълчетата се пързулват от гърдите към шепите му. Отново хващам малкия палавник, който все още е заплетен като гнездо на рамото му и деликатно го тегля към себе си, надявайки се, че по този начин ще успея да го измъкна от капана, в който е попаднал. Жътварят ръмжи от болка, а отстрани на нас Демон, който е полегнал при своята вълчица, издава обезнадежден гърлен стон и поклаща глава в неодобрение.

С един не толкова деликатен жест най-сетне успявам да издърпам вълчето от косата му. Залитвам назад заедно с него, но бързите рефлекси на жътваря му помагат да ме улови за ръка, секунда преди да съм срещнала земята. Той ме дръпва към себе си, а аз, държейки бялото вълче в ръка и лишена от всякакво подобие на равновесие, се оказвам плътно притисната в гърдите му. Сърцето ми подскача и непланирано възклицание се откъсва от устните ми. 

- Много зряло, принцесо - порицава ме той и ме пуска за извънредно кратка част от секундата. - За малко да пребиеш и двама ни. Всъщност - допълва, изтръгвайки бялото вълче от хваката ми, - трима ни.

Поглеждам Демон, който като че ли ми се надсмива с поглед. 

- Значи... - казвам аз, загърбвайки подигравките им. - Оттук продължаваме сами.

Нещо се променя в изражението на жътваря. Острото раздразнение, които допреди миг бърчеше лицето му се превръща в кротко равнодушие. 

- Никога досега не съм се разделял с тях - признава той пред мен. Оставам стъписана от неподозирания развой на събитията, понеже нито за миг от деня на запознанството ни насам не съм си представяла, че двамата с жътваря ще достигнем етап на подобни откровения. - Не вярвах, че някога ще ми се наложи да се разделим. От толкова дълго време сме заедно, само тримата, пазейки си гърбовете.

Поглеждам Демон, който постепенно започва да унася на поста си пред бърлогата, скрил на сигурно своята бяла вълчица. От време навреме очите му се открехват леко и обхождат лениво поляната, колкото да проверят дали няма липсващо кутре.  

- Струва ми се, че те имат по-голяма нужда от него в този момент. - Погалвам единственото черно отроче на вълчицата. - Освен това се съмнявам, че имаш нужда някой да ти пази гърба. А когато се върнем от похода, отново ще си бъдете само тримата.

- Силно си убедена, че ще успеем, нали?

- Защо да не съм? - хвърлям му поглед с крайчеца на очите си.

- Не разчитай, че след като съм тук, всичко ще върви по мед и масло. 

- Ще разчитам на каквото си поискам.

Той отхвърля думите ми с махване на ръка и ми обръща гръб, излягайки се странично на смразената от сняг земя. 

- Не подозирах, че жътварите подценяват способностите си. - Той не обръща внимание на казаното. Дори не дава знак, че все още е буден и ме слуша. - Но пък навярно така е много по-удобно за теб, права ли съм, жътварю? Какво по-хубаво от това да не си загрижен за нищо и никого? Чудя се за какво ли изобщо живееш. 

Отново не получавам отговор.

Аз също се настанявам на земята, по възможно най-удобния начин, който намирам.

- Приятни сънища, жътварю.

Той не ме удостоява с подобно пожелание. Мълчанието и тихото му, равномерно дишане ме карат да заподозра, че може би вече се е унесъл в дрямка. Затова аз се свивам на земята и загърната възможно най-плътно с пухените си дрехи, затварям очи в обречен опит да направя същото. Колкото и да са натежали очите ми обаче, те така и не пожелават да останат затворени. Лежа оцъклена в нощта, докато бялото около ирисите ми се оцвети в червено, отнесена от мисли за Айрин, бледа като мъртвец и удавена в локва черна кръв, за Еверида в красивата й алена рокля, обгърната в наситенооранжеви пламъци... за начина, по който тялото ми се бе притиснало до това на жътваря и за частта от секундата, в която каменната фасада на лицето му почти изцяло се бе пропукала.

Мисълта за това прогонва всички злокобни мисли от главата ми. Заспивам с представата за неовладяната мекота в погледа му, за силата, с която ме държеше притисната до себе си и спомена за тръпката, секнала дъха ми в мига, в който се докоснахме. Заспивам с надеждата, че когато на сутринта настъпи времето да се разбудя от този неудържим момент, отдаден на непристойни мечтания, най-сетне ще се почувствам поне малко отрезняла.

~~~

Поляната е слънчева и обсипана от край до край с бели цветя, цъфтящи докъдето ти стига погледът, дори отвъд видимия в забулената далечина хоризонт. Листата на дърветата се поклащат мелодично на лекия полъх, приятно топъл и мек. Всичко е толкова красиво, толкова девствено чисто, че умът ми отхвърля и най-малката възможност то да е къс от реалността. Точно обратното. Късче е от мечтите ми. Късче от сън, който никога преди не съм сънувала, но безкрайно се надявам да сънувам отново. 

Тук, в този изплувал от морето на мечтите ми свят, не съществува и помен от лютата зима, която се простира отвъд безкрайното цветно поле на съзнанието ми.

В далечината фин женски силует, обгърнат в нежна червена мъгла прекосява грациозно поляната. Жената в алена рокля, идваща все по-близо и по-близо към мен събира букет от бели цветя и всяко нейно движение е неподправено изящество. Примижавам с очи, за да проясня погледа си и ако имам достатъчно късмет, да превърна потайната мъгла в яснота.

Жената се затичва към мен и разперва ръце към небето, разпръсвайки белите цветчета из въздуха. Познатият й смях звучи в ушите ми като звън от медени камбанки. С разпилените по раменете й тъмночервени коси и бледата й, почти прозрачна под слънцето кожа, тя напомня привидение, обвито в рокля, чиито воали следват всяко нейно движение, описано в далечината.

Щом слънцето най-сетне разтапя неясната червена мъгла, пред мен се разкрива лицето на Еверида, много по-красива отколкото съм я виждала някога. Със закичено в косите й венче от бял равнец, с лице, озарено от най-сияйната усмивка, която някога съм виждала на лицето й, и ръце, протегнати сякаш за прегръдка, тя прелита като алена пеперуда през морето от бели цветя.

- Еверида... - прошепвам и инстинктивно разтварям обятията си, да я посрещна.

- Момичето ми! - заискрява още повече лицето й. 

Невъзможно широка усмивка изгрява на устните ми, когато се затичвам с насълзени очи към приятелката си. Да я видя жива, здрава и толкова красива, колкото я помня отпреди да бъде докосната от огнената прегръдка на смъртта - това е най-хубавото усещане, което съм изпитвала от много време насам.

Уви, кожата ми не усеща допира на нейната. Сърцето ми се свива от толкова силна болка, че сякаш някой го е стиснал в юмрук в мига, в който осъзнавам, че...

Еверида ме подминава.

Призракът ѝ ме пронизва под формата на хладен полъх и развява косите ми,  а после изчезва, все така щастливо засмян. За миг си помислям, че се разтопил безследно из плътта, кръвта и костите ми. Замръзвам с протегнати за прегръдка ръце и виждам как те треперят, уловили единствено празния въздух на мястото, на което трябваше да бъде тялото й.

Зад гърба ми еква писклив детски смях, който ме кара да се обърна.

Еверида наистина е там, с аленочервената си рокля и белия венец от цветя, но е взела на ръце малко момиченце с къса червеникава коса и кожа, толкова мека и бледа, че напомня прясно навалял сняг. Момиченцето е на най-много три години - малко нежно същество, за чието съществуване никога не съм знаела, ала съм сигурна, че ако бях узнала, никога нямаше да позволя Еверида да си отиде по този скръбен начин... Без да се сбогуват.

Нарича я своя майка.

Коленете ми се подкосяват под натиска на свитото ми сърце.

Гледам как приятелката ми закичва едно от цветчетата зад все още заобленото ухо на дъщеричката си. Гледам как я погалва по косата и дарява поруменелите ѝ бузи с порой от закачливи целувки, карайки детето да се залива от писклив меден смях в прегръдките ѝ.

Приближавам се бавно към тях, знаейки че не могат да ме видят или чуят, че няма риск да прекъсна трогателния семеен момент, отдаден на напонятната за мен връзка между майка и дъщеря. В този миг мога да мисля само, че ако наистина съм била толкова близка приятелка на Еверида, колкото мислех, щях да съм я предразположила да ми сподели за това. Щях да я убедя да ми се довери достатъчно, за да ми разкаже за дъщеря си. Повече от всичко ми се иска да го беше направила, защото макар и да не бяхме на една и съща възраст, между нас съществуваше истинско, неразрушимо приятелство и от все сърце вярвах, че си споделяме всичко.

Една сълза парва бузата ми. 

- Какво имаш на ухото? - пита Еверида, коленичила пред невръстната си дъщеря. 

- Цвете - усмихва се момиченцето, деликатно докосвайки цветчето с късите си пръстчета.

- Ти си цвете - засмива се Еверида и закачливо пощипва малкото ѝ носле. После обвива ръце около телцето й и я притисва нежно към себе си. - А кое е най-красивото цвете?

- Макът, защото е червен. И ти си червена - отвръща момиченцето и се откопчва от обятията на Еверида, за да изтича нататък в полето и да се зарови из цветята, така че сред безкрайната им белота да се откроява само перушинестата му тъмночервена главица. - Виж ме, мамо!

Изкикотвам се отстрани, бършейки лепкави сълзи изпод очите си. 

- Винаги те гледам, обич моя - усмихва се Еверида.

Виждам очите ѝ. И единственото, което си помислям е, че това бе погледът, който видях в мига, преди да я загубя завинаги. Поглед, изпълнен с надежда. С любов. И с тъга.

~~~

Някой разтърсва грубовато тялото ми, изтръгвайки ме от съня, едновременно хубав и лош. Щом отварям очи, единственото, което виждам, е спуснала се като нощ чернота, но с постепенното проясняване на погледа ми осъзнавам, че това всъщност е коса. 

- Събуди се, принцесо, време е да вървим - обявава жътварят, който се е надвесил над мен, разклащайки леко рамото ми. - Лош сън? - пита ме той колкото да се намери на приказка. - Не се притеснявай. Няма да кажа на никого, че си плакала насън. 

- Какво? - Веднага впускам ръце към лицето си и го избърсвам, откривайки, че той е прав. - Не се притеснявам, че е възможно да кажеш на някого.

- Защото съм благосклонен мъж, на когото може да се има доверие? - подсмихва се леко той и вдига вежда, давайки ми да разбера, че днес се е събудил в малко по-добро настроение от обикновено.

- По-скоро защото не разговаряш с никой друг, освен с домашния си любимец и веселия си червенокос приятел - поправям го безмилостно аз.

- Нямаш представа как да разговаряш с мъже, нали така, принцесо? Предполагам, че това не бива да ме учудва, като се вземе под внимание фактът, че идваш от сестринство на елфки, обречени да останат девствени до края на живота си. 

Смущаващата му близост кара бузите ми да се обагрят в гореща червенина. 

- Не ме познаваш, така че не смей да говориш за порядките, живота и семейството ми. Точно както аз не говоря за твоите. 

- Не говориш? - позасмива се невярващо той, но макар да влагам истински груба сила в мисията да го избутам от себе си, просто не успявам. - Направи ми услуга и никога повече не употребявай името си и думите "не говоря" в едно и също изречение. Правиш го да звучи твърде недостоверно. 

Изръмжавам и отново се опитвам да го помръдна. Тялото му обаче е твърде силно, сякаш ваяно в битки векове наред, и за мен е невъзможно да се преборя с нещо такова, докато той сам не реши да се махне от мен. Никога досега не съм срещала толкова дебелоглаво и противно създание, което толкова непоносимо да ме вбесява. 

Слънчевата светлина на деня блясва в очите ми и ме ослепява, докато се изправям до седнало положение на земята.

- Оживи се, принцесо - подканя ме той. - Онова цветче, което толкова упорито търсиш, няма само да долети при нас. 

- И каква е причината това внезапно да започне да те интересува? - промърморвам аз.

- Просто искам да се прибера и да забравя цялото това приключение колкото е възможно по-скоро. - Подава ми ръка за помощ. - Хайде. Нямаме време за губене.

Улавям ръката му и го оставям да ме издърпа на крака.

Изтупвам дрехите си от мръсотията, в която съм се въргаляла през нощта, навличам овършаната си наметка и ето че най-сетне изглеждам що-годе готова да продължа похода. Въздъхвам уморено при мисълта колко много път ще ми се наложи да извървя до най-високия връх на онази злокобна елфическа земя, на чиято територия никой благоразумен човек или елф доброволно не би пристъпил.  

Нарамвам оръжието, което жътварят ми подава, и междувременно питам:

- Бил ли си преди в Дафрос? 

Той не отговаря веднага. По време на мълчанието му аз се сбогувам с бялата вълчица и малките й. 

- Отдавна - казва след няколко секунди на затишие. 

- Тогава се надявам, че помниш пътя?

- Преди да се появиш изневиделица в леговището ни, полагах големи усилия да го забравя - измърморва той. - Да забравя който и да било път.

- И да оползотворяваш живота си под онзи стар дъб, мъмрейки сам себе си, докато един ден не се събудиш спаружен - предполагам аз. - Няма нужда да ми благодариш, задето те избавих от преждевременна старост, жътварю. Винаги се стремя да услужвам на другите.

- Много остроумно, принцесо - навъсва се отново той. - Това че не бягам право при проблемите, не означава, че съм преждевременно остарял.

- Та... - Решавам да сменя посоката на безсмисления ни разговор. - Значи си бил в Дафрос преди. Знаеш ли нещо за династията на Лунния лъч?

Той сбърчва черти и аз веднага отгатвам по изражението му, че предпочита да не обсъжда това. За краткото време, прекарано с него, що-годе се понаучих да разчитам мимиките му и да отгатвам кога изразяват ярост, кога отчаяние и кога неодобрение - трите основни емоции, които жътварят очевидно владее най-добре. Научих се също кога не е необходимо да им обръщам чак толкова голямо внимание. Понякога те дори не са от значение, просто лош навик, от който той никога няма да успее да се отърве. Решавам, че с малко късмет, ако му задам още няколко въпроса, може и да изкопча от него нещо полезно, което да се окаже от жизненоважно значение за похода ни. По-вероятно обаче е той да си замълчи, защото... просто защото очевидно така правят жътварите.

Стоя срещу него и го гледам в очакване.

- Не знам - отговаря точно както предполагах. - Поредната чудата елфическа династия. Познанията на един жътвар никога няма да се простират дотам.

- Имаш ли представа колко наследници са останали? - Подтичвам след него, щом поема напред, пътьом нарамвайки лъка и колчана със стрелите си.

- Не знам.

- А знаеш ли откъде идва името им?

- Не.

- Тогава какво знаеш? - настоявам, обръщайки го с лице към себе си.

Бронзовите му очи кипят.

- Че не ме интересува - изплюва остро той. - Това е положението, принцесо. Ние, жътварите, не знаем и не владеем нищо друго, освен завидни бойни умения. Колкото по-бързо го разбереш, толкова по-добре и за двама ни. До гуша ми дойде от малоумни въпроси.

Замълчавам, опитвайки се да остана незасегната от острия му тон, и го оставям да продължи в посоката, в която бе поел. Това обаче ни най-малко не означава, че му вярвам. Не мога да не се зачудя по каква причина такъв като него е посещавал Дафрос, дали е живеел там някога, преди да се усамоти в гората и да си устрои убежище сред себеподобните си? И щом споменът му за пътя към Лунната планина е толкова кристално ясен, колко ли пъти го е изминавал?

Възможно е и да се лъжа, но внезапно ме сполита чувството, че доста неща е правил през онова време, което обича да назовава с определението „отдавна". Чудя се кога всъщност е било това? И колко ли незнайни неща за него тепърва ми предстои да разбера? 

- Е, щом като познаваш местността толкова добре... - заговарям го отново аз. Той извърта очи с досада, докато двамата отново навлизаме в гората. - Кажи ми с какво можем да се заситим тук? - довършвам, пренебрегвайки обичайната му реакция на всяка моя дума. - Умирам от глад, а съм сигурна, че и с теб е същото.

- И какво специално блюдо желаете да Ви поднеса, Ваше Превъзходителство? - пита той със устни, криво повдигнати в саркастична усмивка. - Прясно сърнешко, може би? Ами десерт? Разбира се, не бива да забравяме за десерта. Как Ви звучи: зрели плодове, обилно полети с въображаема глазура и гарнирани с илюзорна украса от горски боровинки. Прощавай, но запасите от тези неща са свършили и ако толкова много ги искаш, може би не е било добра идея да напускаш двореца.

- Приключи ли? - продразнено скръствам ръце на гърдите си. - Всъщност исках да попитам дали знаеш кое от тези растения е ядивно, но пък и прясно сърнешко не звучи никак зле.

Изражението му възвръща сериозността си.

- Ти нали не си помисли, че наистина ще ти бъда келнер?

- Не келнер - усмихвам се самодоволно. - Но ти си мъжът тук и на теб се пада честта да осигуриш яденето. Тези твои невероятно тежки оръжия все трябва да влязат в употреба по някакъв начин.

- А през това време твоите да събират прах? - Той кимва към лъка ми. - Би било грехота.

- Значи ще ходим на лов.

- Тук дърветата са почти оголени. Дори цял ден да си губиш времето наоколо, няма да намериш и саката яребица в тях. Тъй че, късмет с откриването на добра плячка, принцесо - подсмихва се под носа си. - Извикай ме като я намериш.

- Тогава какво предлагаш? - подхвърлям заядливо зад гърба му.

- Ако се насилиш да достигнеш края на горската пътека, от другата страна ще ни посрещне село. Там навярно ще се намери някое скромно местенце, където ще ти поднесат питие и добре изпечена храна в чиния.

Мога да се обзаложа, че очите ми проблясват при мисълта за по-обилно количество храна. 

- Защо още висим тук? - питам и полагам ръка на протестиращия си срещу глада стомах.