Жътварят прекарва цял ден и цяла нощ в сън.  В моментите, в които го посещавах обаче ми се стори, че войнът всъщност не спи, макар дишането му да бе отрепетирано плавно и равномерно. Това ме навя на мисълта, че е тъй като е бил неспособен да заспи, е прекарал цялото това време, лежейки омаломощен в основата на любимото си ясеново дърво, твърдо решен да не говори с никого. Дори Демон не ходи при него, макар вълкът рядко да се спира на едно място. След известно време аз също спрях да проверявам дали най-сетне се е свестил достатъчно, за да тръгнем на път. Една малка, съпричастна частичка от мен осъзнава, че постъпвам егоистично като го пришпорвам така, но тогава друга, по-трезва част от мен взема превес, напомняйки ми, че правя това в името на Айрин - сестра ми, която няма да оцелее при никакви положения, ако прекалено много се бавя.

Въпреки това подарявам на жътваря още малко време за отдих. Седя на една от празните маси в леговището и отново преглеждам оръжията си. Точа остриетата на ножове, докато не станат толкова невъзможно остри, че да могат да прережат плът и кост с един-единствен замах.  След няколко часа, прекарани в това влудяващо бездействие, всички оръжия са приведени в абсолютна готовност да бъдат използвани. 

Трябваше да сме потеглили преди два дни. Сега, като се има предвид неблагоприятното състояние на жътваря, подобно нещо е - меко казано - невъзможно.

Беля един от онези цитруси и си отхапвам парче, което що-годе да засити звучния глад на стомаха ми. Все още ми липсва голяма част от месните храни, които съм свикнала да ям на закуска, обяд и вечеря в Мраморен дворец. Като се сетя за тях, устата ми се изпълва с копнеж и слюнка. Тогава отхапвам още от цитруса и се съсредоточавам върху вкуса му, за да изгоня представите за месо от главата си. Още от детските си години винаги съм била учудващо слаботелесна, което представляваше основна тревога за готвачките в Мраморен край, които се чудеха с какво да ме нахранят, за да закрепят поне малко това мое мършаво телосложение. Аз обаче отдавах слаботата си на постоянните тренировки, които стапяха всяка наскоро погълната храна и укрепваха тялото ми от по-различна гледна точка. Изглеждах слаба, но бях по-силна от другите ми сестри, по-гъвкава от змия и по-устойчива от камък. И все още съм. 

Жътварят въобще не знае с какъв тип принцеса се е забъркал. 

- Как е той? - питам Роуланд, който пристига при мен след поредния опит да разговаря с Азриел.

- Буден - въздиша в отговор той. - Изглежда по-добре. Ще се радваш да чуеш, че току-що се изправи на крака.

~~~

Щом отивам при потока, заварвам жътваря приведен над купчина шума, нахвърляна в основата на едно от дърветата. Вече не желая дори да предполагам какво е заровил там. Може би оръжия. Може би трупа на някоя своя жертва. Или нещо още по-загадъчно и страшно, което би накарало една принцеса да избяга от него с писъци и никога повече да не се върне. За негово съжаление, аз далеч не съм такава принцеса. 

Стоя далеч зад дърветата, внимавайки да не прекрача мислената линия, която начертах при последното си идване тук. Решавам, че не е добра идея да мина директно по брега, затова се завъртам по заобиколен път покрай шубраците и дърветата-гиганти, за да се озова при ствола на ясена, където жътварят продължава да рови из дълбокия изкоп в почвата в упорито търсене на загадъчното нещо. След като се приближавам още малко, с изненада и облекчение откривам, че вътре в покритата с шума дупка наистина е пълно с оръжия. Всякакви оръжия: от преголям лък и колчан, пълен с ясенови стрели, до най-разлнообразни видове ножове за лов. Трябва да призная, че за някой, който живее толкова дълбоко в гората, жътварят разполага с наистина впечатляващ арсенал, какъвто би могъл да се намери най-вече по кралските дворци и други непревземаеми крепости.

- Значи ще тръгнем сега? - Дотолкова е вглъбен в работата си, че гласът ми ни най-малко не го изненадва.

- Сега - отвръща той. - Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-бързо ще се върнем. Ти ще се прибереш в замъка си, аз при дървото си, и ако съдбата има милост към мен, няма да се налага да се срещнем никога повече.

Скръствам ръце на гърдите си, поглеждайки го отвисоко.

- В такъв случай силно се надявам да получиш това, което искаш - изплювам в отговор аз. - Дано си щастлив тук, с дървото си, през остатъка от жалкия си, безсмислен живот.

- Това е всичко, за което се моля.

Той нарамва лъка и колчана със стрелите и се изправя пред мен, готвейки се да ме подмине. Точно тогава аз заставам на пътя му, карайки го да се върне крачка назад.

- Има още нещо. - Скръствам ръце на гърдите си. Той изкривява устни неодобрително, но кимва и ме поглежда очакващо. - Трябва да се закълнеш, че ще ми пазиш гърба.

- Значи искаш тържествено обещание - изсумтява с насмешка. - Няма да стане.

- Напротив. - Премествам се пред него и отново осуетявам опита му да ме подмине. - Не знам за теб, жътварю, но за мен доверието е от много голямо значение.

Един мускул на бузата му потрепва нетърпеливо, но вместо да ме стресне, това ме кара да се изопна още повече насреща му.

- Ти наистина си луда - заключва жътварят. - Отдавна вече не давам обещания на когото и да било. Не се ласкай, принцесо, ти не си изключение.

- Боиш се! - подвиквам след него, когато ми обръща гръб и закрачва по брега на потока. - Защото си лъжец.

Стройната му фигура замръзва насред крачка. Жътварят се извърта към мен, поглежда ме с горящи очи и се приближава с яростни стъпки по брега, сякаш напълно забравил за безценните си знаци, изрисувани по цялата почва. 

- Нищо не знаеш! - просъсква, набутал треперещия си от гняв показалец в лицето ми.

- Защо тогава не се закълнеш? - Не звучи като въпрос, а по-скоро като предизвикателство. - Нима наистина е толкова трудно да обещаеш? От какво се боиш?

- Не давам обещания, които не съм убеден, че мога да изпълня - повтаря кисело. - От това правило не съществуват изключения. Затова оставям на теб да решиш - спокойно заявява той. - Тръгваме ли, или не?

Щом той ми обръща гръб и завървява напред, аз поемам след него по заледената пътека, мъчейки се с все сили да смогна на чевръстите му крачки. Дългите му крайници го носят напред с недостижима скорост, което не ми се струва особено добра идея, като се вземе предвид спомена за вчерашния ден, когато се блъсна недодялано в мен и кръвта от скалпа му обагри леда в аленочервени струйки. И въпреки че не беше наистина в безсъзнание, за мен гледката на унило проснатия на земята жътвар, чиито очи се притваряха като предизвестие за бавна смърт, бе достатъчно травмираща, за да рискувам да се повтори втори път.

- Забави темпото! - провиквам се аз, подплашвайки и последните птици, останали по дърветата.

- Или ти се забързай - съветва ме, без дори да се обърне към мен. - Какво има, принцесо? Да не би оръжията, които си помъкнала, да са твърде тежки за фината ти кралска снагичка и да те влекат назад?

- Колко остроумни сме били! - провличам раздразнено. - А пък аз бях решила, че можеш само да мърмориш.

Ускорявам крачка и го настигам, преди да е успял да ми отвърне. Огромният лък, който е метнал през рамо, се люлее напред-назад, следвайки движението на ръката му. С прикрито възхищение забелязвам, че стрелите му са собственоръчно дялани, но пък това навярно не бива да ме изненадва, при положение, че не съществуват много занимания, с които да си губи времето един жътвар. Навярно прекарва повечето от дните си именно така - въоръжавайки се  за битки, които по всяка вероятност никога няма да се състоят. Не мога да не се зачудя откъде ли се е сдобил с уменията си, след като почти никога не му се налага да се бие? Може би жътварите просто са родени със заложбата да бъдат опитни воини, точно елфите се раждат с наченки на заотрени уши и зъби, или човеците - със специфични отличителни белези по телата си. 

- Не ми харесва да ме зяпат. - Почти подскачам при прозвучаването на гласа му.

Тръсвам глава, за да осъзная, че наистина съм се втренчила в него и изучаващ поглед, който го обхожда старателно от глава до пети. Естествено, никога не бих сринала гордостта си, като призная подобно нещо пред него.

- Да зяпам? - Отмятам косата зад гърба си, подминавайки го с високо вдигната глава. - Тези работи не ми подобават, жътварю.

Излизаме на поляната в убежището, където Роуланд и Демон ни очакват на обичайното за за тях място под дъба. Роуланд се усмихва по типичния за него лисичи начин, опрял гръб на широкия дънер със скръстени на гърдите ръце.

- Значи наистина напускаш убежището, а, братко? - Той изтрива несъществуваща сълза от окото си, след което се обръща към мен. - Е, Кайра, ти печелиш. Признателен съм ти, че се отби да направиш това, което с Демон се опитваме да постигнем от години. Другарят ни е инатливо магаре, в това няма спор, но ето, че ти успя. Обезателно трябва да наминаваш по-често оттук. 

- Дори не си въобразявай, че ще дойде отново след това - отсича Азриел, след което ме стрелва с крайчеца на очите си. - Нито пък ти.

- Защо да си го въобразявам? - Скръствам ръце на гърдите си. - Звучиш така, сякаш стоенето тук е нещо приятно.

Роуланд прехвърля поглед от мен към Азриел и на лицето му се изписва котешка усмивка.

- Е, на мен пък ми се струва, че имаш достатъчно дух за това пътешествие, прав ли съм? - Повдига червеникавокафявата си вежда той, потупвайки другаря си по рамото. - Ако не се върнеш, ще ме прощаваш, но ще взема мястото ти под дъба.

- Няма да умра на този поход, приятелю.

Усмивката на Роуланд става още по-отчетливо крива и в следващия миг двамата с Азриел са притиснати един към друг, вкопчени в силна прегръдка, подобаваща единствено на двама братя, сплотени от общ светоглед и загадъчни обстоятелства. Гледката е шантава, но едновременно с това толкова хубава, че почти извиква сълзи в очите ми.

- Аз нямах предвид смърт - казва Роуланд, потупвайки го по гърба.

Азриел не пита какво е имал предвид. Вместо това отвръща:

- Когато се върна, всичко ще си бъде постарому.

- Силно се надявам да не бъде - промърморва Роуланд, взирайки се в мен над рамото на Азриел, след което прекъсва прегръдката. - И да се пазиш!

- Да, добре, а ти избягвай катеренето. - После поглежда към Демон, махвайки с ръка. - Ти, приятелю, идваш с мен.

Роуланд използва момента да привлече вниманието ми. „Наглеждай го", оформя с устни, скришом сочейки Азриел. Макар до този миг да смятах, че идеята е жътварят да ескортира и наглежда мен, аз просто се усмихвам и кимвам утвърдително в отговор.

- Е... - привличам вниманието на жътваря към себе си. - Откъде ще започнем?

~~~

Оказва се, че споменът за пътя към гнездото на Червенокрилите е останал учудващо бистър в ума ми отпреди няколко дни, когато Кресида ме доведе за пръв път в жътварското леговище. Въпреки това, жътварят настоя да върви начело на скромната ни колона от двама. Който ни види, навярно ще реши, че разполагам с охранител, което, като се замисля, не е никак далеч от истината. Демон се отдели от нас преди няколко часа, за да поскита из гората, но никога не отиваше прекалено далеч и винаги се връщаше дори при най-тихия зов на жътваря. 

- Откъде знаеш пътя дотук? - интересувам се аз, докато двамата все повече приближаваме гнездото.

- Познавам гората, помниш ли? 

- Прощавай. Просто ми се стори, че не си особено голям почитател на безцелните разходки - заявявам открито след всички деликатни намеци, че е като закотвен с вериги на едно място, които му отправих.

Той пристъпва тежко и размахва дългия си стоманен меч, отстранявайки всяка пречка по пътя ни с хладно спокойствие, изписано по сериозното му лице. 

- Така е - благоволява да отговори сдържано. - Вече не се разхождам.

Вече.

- А преди си го правил?

Мечът му прекършва наполовина дълъг клон, надвиснал точно на пътя ни, докато жътварят премисля старателно отговора си.

- Много неща правех преди - проговаря най-сетне той. - Обикалях. Ловувах. Носеше ми удоволствие, успокоение. Вече не.

- Какво се промени?

Нов повален клон се стоварва тежко в краката ми и изхрущява с такава сила, че ме кара да трепна от изненада. Веднага схващам, че каквото и да е правел жътварят преди, няма ни най-малко желание да го споделя с мен, така че преглъщам този и всички останали въпроси, с които възнамерявах да го засипя. 

След известно време, прекарано в неловко мълчание, той най-сетне обявява равно:

- Пристигнахме.

И се навежда да мине под надвиснал над главите ни клон, твърде дебел, за да бъде прекършен с меч. Аз повтарям движението му, за втори път озовавайки се на поляната в гнездото на клана на Червеното крило.

Десетки погледи се вторачват в нас, или по-скоро в мен, припомняйки ми неизменно, че последният път, в който бях тук, истинският ми облик бе прикрит под маска на обикновен човек. Сега черните очи на вещиците ме наблюдават със стръвно озлобление и нескрит копнеж да ми пуснат кръв, а после да гледат как аленочервените струйки се стичат капка по капка по бледата ми елфическа кожа. Само едно нещо ги възпира да ми посегнат и това е жътварят, вървящ кротко пред мен, изкусно въртейки стоманения меч в дясната си, доминираща по сила ръка.

В този момент изпитвам небивала благодарност, задето не пожелах да вървя най-отпред в колоната ни.

Червенокрилите обхождат с поглед всяка частица от тялото ми, от окаляните ботуши на краката ми до снежнобялата ми коса. Толкова са кръвожадни, че ако не бяха затворени в тези съвършени женски тела, може би щях да реша, че са диви животни. Докосват ръцете и дрехите ми, подръпват наметалото ми и подушват въздуха около мен, изучавайки запомняйки до най-малкия детайл миризмата ми.

В същия миг пред нас изниква Кресида Червенокрила и ни махва да влезем в шатрата, в която се събудих преди няколко дни. 

Следваме я вътре.

- Не вярвах, че ще успееш, Буреносна - коментира Кресида, след което се завърта да погледне жътваря. - Добре изглеждаш, Азриел.

В отговор той отново превърта меча в ръката си, сякаш за да изкаже предупреждение. 

- Едва ли това ще бъде изненада за теб - снишава глас Червенокрилата, доближавайки се до него. Дългият ѝ нокът докосва скулата му с влудяваща нежност, след което почуква по стоманеното оръжие в ръката му. Наблюдавайки отстрани, не мога да не се възхитя на смелостта ѝ. - В гнездото на Червенокрилите не се допускат оръжия. 

Пръстите ѝ се увиват около острието на меча и го измъкват от ръката му. Щом си присвоява меча, вещицата му отнема лъка и стрелите по същия прост начин. През това време аз мога само да гледам изумена как Кресида свлича оръжията от него така, сякаш го разсъблича чисто гол пред мен. 

Кресида захвърля всичко на купчина в пясъка. 

- За какво сте дошли? - пита любезно тя, след като е отнела целия му арсенал и му обръща гръб, за да погледне мен. - Не очаквах повече посещения от теб, елфа. Не получи ли каквото искаше?

За нейно разочарование, поклащам глава.

- Боя се, че това е всичко, което мога да ти дам - усмихва се невинно, доколкото умее една вещица.

- Не се подценявай, проклета вещице, не и в това отношение - обажда се ледено жътварят. - Знам че си способна да направиш каквото и да е, стига само да поискаш. 

- Отново ли това? - извърта очи вещицата. - Нима все още си сърдит за нещо, случило се преди цяла вечност?

В идния момент върхът на един от тайните ножове на жътваря се оказва притиснат към фината брадичка на Червенокрилата. По загорялата ѝ кожа пробягва малка капка кръв.

- Ще ти го повторя пак, преди да си направил още една погрешна стъпка и да си оплескал с кръв всичко наоколо - казва тя, усмирително вдигнала ръце във въздуха. - Вината не е моя. Аз може и да съм чудовище, но не съм толкова жестока, че да сторя онова, в което ме обвиняваш. Прекрасно знаеш кой е виновен, Азриел. Вместо да си хабиш времето с незначителна вещица като мен, върви и опри ножа си в нейното гърло, страхливецо.

Той бавно отмества оръжието си от брадичката ѝ. Кресида попива с ръка кръвта от татуираната си шия, размазвайки я отвратително по кокалестите си пръсти.

- Колко си милостив - промърморва през стиснати зъби тя. - Ала тъй като не започна особено добре с този твой нож, ще се наложи любезно да те помоля да се ометеш оттук заедно с белокосата напаст, или - натъртва Кресида - да го изхвърлиш ей там, при останалите си играчки и да продължим разговора си цивилизовано, като три пораснали чудовища. Изборът е само твой.

Жътварят продължава да я гледа кръвнишки, но точно както очаквам - изхвърля ножа си върху купчината оръжия на пясъка. В очите му се разгаря яростна искра, която отразява противопоставянето между изгарящия порив да пререже гърлото на Кресида още в този миг, и трезвата преценка, нашепваща му, че в този случай проявата на насилие не би му донесла какъвто и да било успех. 

След известно време, прекарано в очевидна вътрешна борба, той устоява на вихрушката от първична ярост, надигнала се в опит да защити внушителната репутация на страховития войн с накърнено достойнство. Почти съм сигурна, че го прави, защото съм впила очакващия си поглед право в бронзовите му очи.

- Добре тогава - усмихва се Кресида. - Слушам ви?

- Какво трябва да търсим? - изстрелвам въпроса аз.

Вещицата ме поглежда с уголемени от изумление черни очи.

- Ах, какъв жизненоважен въпрос! - подчертава тя. - „Какво трябва да търсим", питаш? Ако не ме лъже паметта, беше споменала нещо за лекарство, права ли съм?

- Не му е сега времето да се правиш на духовита, вещице - изсъсква жътварят. Бас държа, че ръцете все още го сърбят да ѝ посегне. - Подхващай да говориш, или...

- "Или, или, или" - въздъхва драматично тя. - Кога най-сетне ще престанеш с тези малоумни заплахи, Азриел? Една вещица трябва да се възползва от всяка удобна възможност да се пошегува. 

С жътваря се споглеждаме помежду си.

- Разбира се, знам точно какво ви трябва - продължава търпеливо Кресида и се завърта на пета, хвърляйки поглед през рамо към нас. - Искате ли да ви го покажа, или не?

Споглеждаме се отново, като че ли търсим одобрение от другия. Накрая аз пристъпвам подир вещицата, а жътварят ме следва възможно най-смирено, нетърпеливо скръстил ръце на гърдите си.

Червенокрилата застава над тумбест котел, пълен с прозрачна течност, която на пръв поглед изглежда като обикновена вода. После обаче, след като Кресида прошепва няколко вълшебни думи на непознат за мен език, водата започва да се бунтува. По повърхността заиграват вълни, плискащи се една в друга, докато накрая водата не се превръща в мътна сивкава мъгла, осветила с проблясък надвесените ни над нея лица.

За броени секунди се чувствам сляпа като къртица.

Когато отново отварям очи, виждам избистрения изпод мъглата образ. Примигвам няколкократно, за да фокусирам неясното изображение в котела, което, за мое смайване, започва малко по малко да придобива формата на разлистено цвете. Много подобно на снежния лист, ала ярко-червено на цвят, то блести, сякаш е поръсено със златен прашец право от звездите на небосвода. Изглежда толкова красиво и величествено, и толкова недостижимо едновременно. Не желая дори да предполагам колко път ще се наложи да измина, преди да го намеря.

- Наричат го Кърваво семе - обяснява Кресида, приведена над оромния дървен казан, и оглежда лицата ни на бледата светлина от мъглата. - И да, толкова рядко и недостижимо е, колкото изглежда. Единствено по рода си е. И се намира много далеч от тези земи.

Не мога да отделя поглед от великолепния мираж. Времето на съзерцание го е направил толкова главозамайващо ярък, че се чувствам така, сякаш ако се пресегна през мъглата, ще успея да го уловя в шепата си.

- И това цвете е единственият шанс на сестра ми за живот? - питам Червенокрилата. - Убедена ли си, че ще ѝ помогне?

Кресида ме поглежда изпод вдигнати вежди, сякаш съм си изгубила ума. После се усмихва накриво.

- Този цвят е способен на много повече от това - шепне тя с уголемени от вълнение очи. - Лекуването на рани е най-малкото, което може да стори с нечие тяло. Това растение е способно на абсолютно всичко. Може да даде безсмъртие на обикновен човек. Да дари с рожба утробата на безплодна жена. Да съживи мъртвец и да убие онзи, що е жив. Ще ти даде всичко - настоява тя, - което пожелаеш от него.

Безмълвно се взирам в илюзията. До мен жътварят наблюдава образа в котела с присвити очи, но не успявам да реша дали се мръщи заради проблясъците на мъглата, или защото се съмнява в увещанията на вещицата.

- Невъзможно - отсичам, веднага щом отново съм способна да говоря. - Всичко, което изброи, е невъзможно.

- Така ли мислиш? - Отново вдига глава към мен. Сграбчва рамото ми и ме надвесва ниско над котела, така че мъглата да запари на лицето ми и косата ми да потъне вътре, сливайки се със сивкавия цвят на парата. - Погледни добре. - Показалецът ѝ сочи листите на цвета. - Червената багра е символ на кръвта. Кръвта е най-важната част от съществото ни. Тя е това, което ни лекува и поддържа живи, тя е продължение на нашето съществуване. 

Единственото, което мога да направя, е да преглътна отново.

- Златистият прашец, който виждаш, играе ролята на защитна обвивка - продължава Кресида. - Той лекува повърхностни рани. 

Съсредоточавам се върху златния прах, наподобяващ блещукащи върху кървавия цвят звездици. Наблюдавам как той сякаш се движи хипнотизиращо по растението, подобно на безброй миниатюрни, златни сълзи.

- Къде да го намерим? - пита жътварят, пръв смогнал да отдели поглед от котела.

Кресида го поглежда в полумрака. Проблясъците, идващи от котела осветяват лицето ѝ, позволявайки ми да видя устните й, стиснати в тънка черта.

- Дафрос - казва най-сетне тя. - На най-високата точка на Лунен връх.

За момент помежду ни настава абсолютна тишина, която ми осигурява малко време да се замисля и да осъзная, че името, изречено от вещицата, ми звучи познато. Някога, когато бях все още невръстна Еверида ми бе разказвала истории за Дафрос - богата, широкообхватна земя, която граничи с нашата, управлявана от могъщ елфически род, точно както Сестринството на Бурята открай време държи властта над Мраморен край. От незапомнени времена тя принадлежала на династията на Лунния лъч - почти изцяло заличена елфическа династия със засвидетелствани двама или трима живи наследници до ден днешен. Лесно е да си спомня останалото, което Еверида ми разказа - Дафрос е тиранична земя, над която се разпореждал род от диктатори. Елфите от династията на Лунния лъч били странен вид господари, превърнали тиранията в доминираща сила на една от най-просторните територии, съществуващи на земята. Закоравели воини, готови на всичко, за да бранят онова, което им принадлежи. Това ми обясни Еверида някога, когато я попитах за останалите седем кралства.

Малко неща на света могат да ме накарат да стъпя там, и сестра ми е едно от тях.

- Забрави за това - отсича жътварят, преди да имам възможност да изрека каквото и да е. - Трябва да има друг начин. 

- Няма друг начин - изсъсква Кресида, обръщайки се към мен. - Двамата трябва да стигнете до Дафрос, да изкачите върха на планината и да вземете цветето, в противен случай сестра ти ще умре. Познавам проклятието, държащо тялото ѝ. Могъщо е. Нужно ви е нещо още по-могъщо, за да я отървете от него. Кървавото семе е единственият ѝ шанс.

Ако това е единственият шанс Айрин да се оправи, ще сторя каквото трябва. Готова съм да направя всичко.

- Преди да тръгнете - казва Кресида, макар никой от двама ни да не е продумал, - длъжна съм да ви предупредя, че пътят нагоре е осеян с препятствия и поемането по него донякъде е равносилно на самоубийство. Но тъй като не съществува друг изход, мога само да ви пожелая попътен вятър и... дано се върнете живи.