Щом се събуждам на сутринта, не съм ни най-малко изненадана от факта, че жътваря отново го няма наоколо. Подозирам, че изчезва по същия начин всяка сутрин, ходейки все на едно и също място при потока, при шарената сянка и забранената почва, изписана от край до край с нечие име. Не разбирам причината, поради която мястото е толкова специално за него, че да се опита да ме убие, просто защото съм стъпила там. Чудя се дали наистина се готвеше да ми пререже гърлото с онзи отровен нож? Чудя се също дали няма намерение да го стори по време на похода, който възнамеряваме да започнем.

Днес по изключение, не отивам да разваля спокойствието му при потока. Оставам под дъба да прегледам оръжията си и да преценя дали всички до едно са здрави и годни за използване. Ако могат да ми помогнат в убиването на опасните зверове, които несъмнено ще ми се изпречат на пътя, то биха влезли в употреба и в случай че на жътваря му досади от мен и му хрумне да ме завлече в гроба - нещо, на което изглежда твърде способен.

Седящият до мен Роуланд закусва с един от онези цитруси, вперил поглед в стрелата между пръстите ми. Демон наднича иззад рамото му със съсредоточено присвити вълчи очи. Вече що-годе се понаучих да не се смущавам от присъствието му, нито пък от онази искрица в погледа му, превръщаща първичния животински инстинкт в нещо почти човешко.

- Какво си наумила да правиш с тези играчки? - Роуланд оглежда отблизо един от ножовете ми. - Ушите ми са по-остри от това нещо тук.

- Тогава ще ги отрежа и ще ги използвам срещу чудовищата. - Извивам вежда срещу него, усмихвайки се шеговито. - Възразяваш ли?

- Започвам все повече да те харесвам, принцесо. - Острите му зъби проблясват на утринната светлина. - Но ще ти кажа едно нещо за чудовищата, дето ги разправяш. Всички те са просто създания, точно като елфите и жътварите. Замисляла ли си се някога какво разправят хората за теб? Бас ловя, че си чувала как ви наричат.

- Чудовища - произнасям мудно, сякаш думата се топи на езика ми. - Добре тогава. В такъв случай, как е най-подобаващо да ги наричам?

- Уважавай враговете си - отговаря той. - Наричай ги така, както самите те се наричат.

- Не ги знам поименно. - Свивам небрежно рамене. - Но пък като заговорихме за това, не мога да не попитам, вие как се нарекохте жътвари?

Той замълчава за момент и вперва поглед в мен. Яркозелените му очи помътняват и заприличват повече на блато, отколкото на свежа трева. Когато проговаря отново, тонът му е безразличен, а мускулите на ръцете и раменете му - напрегнати.

- Просто така ни наричат.

- А, ясно. - Завъртам стрелата между пръстите си и вдигам очи към него. - Защото през живота си никога не бях чувала за такова нещо като „жътвари". Или се укривате забележително добре, или просто съществувате от сравнително скоро. Ти ще ми кажеш кой е правилният отговор.

- Не сме сред най-прочутите общества - стисва челюст Роуланд. - Никак не сме прочути, всъщност.

Този отговор ни най-малко не ме удовлетворява.

- Какво всъщност умеете? 

Той се почесва по тила. Червеникавата коса плъзва настрани по рамото му.

- Както вече разбра от Азриел, ние не владеем магия. - Мога да се закълна, че в погледа му потрепва искра на гняв, докато изрича тези думи. - Фактически, не умеем нищо специално, освен да се бием така, както малцина могат. Но тъй като това са просто заучени познания, значи сме почти като... хора.

"Почти като хора" би могло да прозвучи като ругатня от устата му, ако не се стремеше да прикрие озлоблението в тона си зад нотка на небрежност. Колкото и да ми се иска да му повярвам, нещо ми подсказва, че това не истината, която така изгарящо копнея да науча.

- Някога напускате ли това място? - любопитствам аз.

- Само когато сме в настроение. Неособено често.

- От колко години сте тук?

- Позагубил съм им бройката. - След този отговор се зачудвам колко ли години трябва да са изминали, че да не можеш дори да ги преброиш.

Трябва да са много, наистина много години. Може би дори цяла вечност. Ако, разбира се, и жътварите живеят дълго колкото елфите. Лично аз не си представям да прекарам вечността, закотвена на място като това. Толкова е ограничено и потискащо.

Което пък ми напомня да се поинтересувам за едно последно нещо:

- Какво крие Азриел на онази поляна?

Този път Роуланд не бърза да отговори на въпроса ми. Вместо това оставя тишината да пропълзи помежду ни, при което дори Демон се размърдва на мястото си, изпитал странно неудобство. Очите им едновременно намират моите, като че ли се опитват да ми проговорят. Не ти трябва да знаеш, казват без всякакво съмнение.

Нима отговорът на подобен въпрос може да е толкова труден? Толкова смущаващ? Или толкова ужасен? Дотолкова, че да бъде абсолютно забранен?

- Какво е написал на онази почва, Роуланд? - Навеждам се към него, за да го погледна в очите, въпреки упорития му опит да избегне погледа ми.

- Стига толкова въпроси за днес, принцесо! - отсича с твърд тон той. - Това се нарича "лично пространство". Именно в такова пространство нямаш право да навлизаш. Нито аз, нито който и да било друг е в правото си да ти разкрива каквото и да е за него. Няма да ми отвориш устата по тази тема. Ясно?

- Богове... - промърморвам с нацупени устни. - Ти си му бил доста предан.

- Като куче - потвърждава той, след което се обръща да потупа Демон по гърба. - Прощавай, приятелю. Не целях да прозвучи лично.

Вълкът изсумтява продължително, изразявайки пренебрежението си към думите на Роуланд. За миг ми се струва, че ако можеше, би извъртял жълтите си очи от отегчение, но тъй като е неспособен на това, избягва от ситуацията като просто извръща огромната си глава встрани. С всеки изминал миг, прекаран тук, маниерът му започва да ми се струва все по-интересен.

- Странно е - казва внезапно Роуланд. - Не си хапвала нищо от вчера. Вие, чистокръвните елфи, огладнявате ли изобщо, или се засищате с някоя непонятна за мен магия?

Свивам устни в развеселена усмивка. За краткия си престой тук успях да го опозная достатъчно, за да знам, че не подхваща да говори за каквото и да е без скрита замисъл или причина. Макар да нямам представа какво точно е наумил с нелепия си въпрос, съм напълно сигурна, че не ми го е отправил просто защото нямаме за какво друго да си говорим.

- Има ли причина да подхващаш темата? - Стрелвам го с подозрителен поглед.

- Просто исках да те уведомя, че ако цитрусите не са ти по вкуса, по-навътре в гората ще намериш свежо разцъфнал Снежен лист. В случай че не знаеш, това е храст с чисто-бели цветчета, които изглеждат като посипани със сребърист прашец. Големи са колкото половината ти палец, изключително са сочни и имат прелестния вкус на зряла ябълка. - Той свива рамене. - Често са опияняващи, тъй че се опитай да не прекаляваш.

- Знам какво е Снежен лист. - Измервам го с преценяващ поглед. - И трябва да съм сигурна, че това не е някаква шега, с която да ме злепоставиш, защото...?

- Ако исках да се пошегувам с теб, щях ли да ти кажа за опиата? - Червеникавокафявата му вежда хвръква леко нагоре.

- Прав си - отсъждам със замислена гримаса аз.

Лисичата усмивка отново грейва на лицето му. И тъй като да изглежда лукаво му е като някакъв природен дар, не успявам да преценя дали се опитва да ми скрои някой подъл номер, или просто ми дава съвет. Той е от онези същества, за които си почти убеден, че са се родили, носейки онази малка, лукава усмивчица на устните си.

- В гората казваш. - Ставам и се оглеждам.

- О, да - отвръща напевно той. - Съвсем наблизо е. Ще те засити поне за два дни напред. И запомни, че не бива да прекаляваш с тях, защото могат да бъдат доста опасни. Понякога предизвикват толкова силни халюцинации, че губиш представа на кой свят си и рано или късно... умираш. 

- Не бих рискувала това да се случи - усмихвам се през рамо аз, вече поела по посока на раззеленените дървета.

- Като си там, може да набереш и на нас! - провиква се Роуланд зад гърба ми. - Демон ги обича в достойно количество. Две шепи може и да му бъдат достатъчни.

Насмешливо клатя глава докато навлизам под шарената сянка на дърветата, където слънчевите лъчи разведряват деня и подтикват скритите в клоните птици да зачуруликат красивите си симфонии. Сутрин гората ухае по-различно, отколкото нощем, когато снегът притъпява всички останали аромати и кара цветовете да се свиват под белотата му. Денем свежестта обаятелно прегръща гората. Наоколо се носи се ароматът на разцъфнали храсти и дървета, целите покрити с цвят. Някои видове растения - окичени в призрачна белота на границата между есента и зимата - никога досега не съм срещала. Усещането е като да се разхождаш из омагьосана гора, а според древните писания по лавиците в библиотеката на Мраморен дворец, такива не са никак малобройни в този край.

Не ми отнема много време да открия Снежния лист. Като при почти всички останали растения наколо, и неговите цветчета са бели, но характерният сребрист проблясък на листите им ярко ги отличава от останалите. Повърхността на малките им нежни листи прилича на посипана с малки звездици или лунен прах, което им придава вид, толкова изящен, че няма как да не ми дожалее да ги откъсна и пъхна в устата си. За късмет от Еверида знам, че именно блясъкът по листенцата е опиатът на Снежния лист, за който ме предупреди Роуланд. При никакви обстоятелства не трябва да се прекалява с него.

Напълвам и двете си шепи с цветчета и ги прегръщам внимателно до гърдите си, за да не изпопадат по земята, докато ходя. Чудя се колко голямо количество от това растение би могъл да погълне един жътвар, преди да се строполи мъртъв? Как изобщо е възможно да изяждат толкова много, докато мен ме повалят само две или три тъй дребни листенца? Но защо ли изобщо си задавам подобен въпрос? Разбира се, че жътварите ще са много по-опитни в това, отколкото аз някога бих била. Така като гледам, нямат много други неща за вършене.

Завивам обратно по пътеката, по която пристигнах, за да се върна в леговището. Докато мекият Снежен лист гали ръцете ми, аз обръщам внимание на факта, че неговият цвят и този на плътта ми имат почти един и същ белезникав оттенък. Тук навън бледата ми като мляко кожата ми изглежда толкова по-светла, че без проблем бих могла да се слея със снега, стига само да поискам.

Вървя и се взирам в пълните си с цветчена ръце, което се оказва ужасна грешка, когато се сблъсквам с нещо масивно, застанало на пътя ми, и се подхлъзвам, просвайки се в една дълбока снежна пряспа. Измокрям се до кости, а листенцата ми се разхвърчат във въздуха и полъхът ги понася в бавен танц, преди да се приземят в снега около мен, накацвайки като птички по лицето и косата ми. 

В първия миг не виждам нищичко насред разразилия си порой от бели цветчета, но щом се надигам леко в пряспата, зървам жътваря да лежи безжизнено на заледената пътека, напълно контрастиращ със снега в чисто черното си облекло. Тъмната му коса е пръсната като ореол около главата му - мокра, покрита със скреж и разкрасена с последните огнени листи на есента. Бронзовите му очи се притварят замаяно и почти се скриват под клепачите му, докато аз мога само да го гледам, леко подсмихвайки се под нос.

Очаквам всеки миг да скочи на крака, да ме хване за косата и да ми даде добър урок задето случайно го повалих върху леда и обсипах в Снежен лист. Свивам се в пряспата, броейки наум секундите, които ще са му нужни, за да направи това. Но минута по-късно той все още не дава никакви изгледи, че скоро ще се свести.

Всемогъщи богове, та той наистина не помръдва! Очите му вече са плътно затворени. Никой от крайниците му - нито дори пръстите - не потрепват в конвулсивно движение. Не се случва абсолютно нищо.

Толкова се изплашвам, че дъхът секва в гърдите ми и ми пречи да изкрещя за помощ.

- Всемогъщи богове, толкова съжалявам! - Плъзвам се на колене по ледената пътека и заставам над проснатото тяло на Азриел. - Ще... ще си отвориш ли очите? Ж-жътварю?

Но клепачите му си остават все така плътно спуснати. По леда пълзи тънка рекичка кръв, цапаща дългите черни кичури на главата му в тъмночервено. Първоначално не успявам дори да вдишам от уплахата, увила се около гърлото ми като верига. Треперещите ми пръсти отстраняват едно дребно цветче от веждата му, едно от зеещите му бледорозови устни, както и едно от увисналия пред лицето му кичур коса. Колкото и да е неуместно да мисля за това в момент като този, обръщам внимание на факта колко изящно е лицето на жътваря, когато е в несвяст и не може да ми се намръщи. Изваяните, високи скули, фините извивки на носа и устните, чистата кожа, навярно скоро измита със сняг - всички тези малки подробности, които до този миг са ми се стрували толкова незначителни, са толкова важни всъщност. Позволяват ми да го видя от непознат ъгъл, от който досега не бях успяла да погледна. Жътварят е красив мъж. Дори смея да кажа - доста красив. Не мога да се сдържа и бегло си представям как биха изглеждали тези устни, извити в мека усмивка.

- Жътварю? - прошепвам аз. - Сега може да ме замеряш с онзи твой нож, ако искаш. Знам, че си го заслужих. Но... като стана дума за него...

Повдигам леко ревера на палтото му, претърсвайки скришните вътрешни джобове за стоманеното оръжие. След краткотраен оглед намирам острието му да стърчи от един от тях, наточено и лъснато до блясък, след като беше оцапано с кръвта ми само преди ден. 

- Ето го и него. У мен ще е на по-сигурно място. - Измъквам го изпод палтото. - Я гледай ти! Знаеш с какво да си играеш, а? Колко такива неща си скътал по джобовете си, жътварю?

Неволно убождам пръста си на острото връхче на ножа и гледам как малка рекичка кръв потича по кожата ми. Капчица от нея се озовава на бузата на жътваря, преди да съумея да отдръпна ръката си. Миг по-късно едно бронзово око бавно се разкрива изпод клепача му, оставяйки ме вцепенена като статуя от изненада.

- Не знам, принцесо - просъсква той. - Не ги ли преброи вече?

Изпищявам пронизително, щом ръката му се увива около лакътя ми, за да ме дръпне надолу и да ме събори върху леда. Хлъзвам се по гръб до него, простенвайки от болката, прорязала главата ми при падането. Проклетникът застава над мен, приклещва ме към земята и ми отнема ножа, връщайки го обратно във вътрешния джоб на велуреното си палто. Мокри кичури от дългата му коса провисват отстрани на лицето ми, черни до моите сребристобели.

- Какво си мислеше, че правиш? - пита, оглеждайки белите цветчета наоколо.

- Дойдох за закуска! - изръмжавам жлъчно. - И за това ли ми трябва позволението ти, о, всеизвестни господарю на гората? Нека позная: късам цветчета от забранен храст, който също е някое от твоите специални притежания. 

- Точно така. - Той хваща възлите на наметката ми и ме дръпва, изправяйки едновременно себе си и мен, един срещу друг. - Да, нуждаеш се от позволението ми, за да късаш Снежен лист. Докато си тук, се нуждаеш от позволението ми за всичко. Ясно ли е?

Гласът му е леден като пътеката под краката ни.

- Ако бях попитала, щеше просто да ме пренебрегнеш - осмелявам се да му повиша тон. - Точно както ме изгони от потока.

Жътварят изсумтява раздразнено, пуска разхлабените възли на наметката ми и ме оставя да се препъна назад. Отново стягам панделката, закрепвайки мократа връхна дреха на раменете си.

- Откога беше буден? - Поглеждам го с крайчеца на очите си, докато нагласям наметалото.

- Достатъчно дълго, за да чуя колко искрено съжаляваш - подсмихва се развеселено той.

Загръщам се по-плътно с дрехата си и отърсвам мократа си коса от снега, изопвайки превития си от болка гръб.

- Ама че проклет кучи син - мърморя под носа си аз.

Обръщам се, за да видя как жътварят обира пръснатите по земята снежнобели цветчета. Наблюдавам го за кратко, преди аз също да се присъединя към събирането им. Те са още по-студени след престоя си в снега и донасят благ, освежаващ вкус в устата ми, когато ги опитвам. Сокът им окъпва в приятен хлад езика и зъбите ми, стича се надолу по гърлото ми и щом най-сетне достига стомаха ми, усещам как в него избухва сладко-кисела експлозия от истинско блаженство. Затварям очи, наслаждавайки се на усещането за малките цветчета, които сякаш танцуват валс в стомаха ми. Мислите ми се въртят единствено около вкуса на Снежния лист. Зряла ябълка, точно както каза Роуланд, премесена с шепа звезден прах и щастие. Най-невероятната ябълка, която някога съм опитвала.

Отварям очи, само за да осъзная, че жътварят ме е уловил за рамото и ме задържа, за да не бъда напълно поразена. Още цветчета са се озовали в устата ми, без да разбера кога.

- Плюй - твърдо заповядва той. - Изплюй го веднага. 

- При никакви обстоятелства. - Цветовете едва не закапват от устата ми, когато проговарям. - Обожавам този плод. 

- Нямаше позволение да го взимаш - напомня той и полага длан под брадичката ми. Изплюй цветята. Веднага. 

- Вече не са твои. Сега са в моята уста. - Изплезвам му се насреща. - Ето, виждаш ли?

Поради непристойното си поведение едва не си прехапвам езика. Силата на опиата продължава да ме пленява все повече и повече, но чувството е точно обратното на неприятно. Не съм се чувствала по-щастлива през живота си. Толкова е хубаво, че дори нацупеният жътвар с горящи очи, стоящ отсреща, не е способен да потъпче доброто ми настроение.

- Ох! - възкликвам изведнъж. 

- Какво? - Скръства ръце на гърдите си жътварят. - Зъбчето ли си счупи, малка глезена принцесо?

- Прехапах си езика - изфъфлям, изплезена подобно на Демон в очакване на половин халба бира. - Сега ще се подуе.

- Това е хубава новина за мен - казва той предоволно. - Няма да се налага да слушам непрестанното ти бърборене от здрач до зори. 

Разпръсвам кишата около нас с ядосан ритник. Докато притискам бузата си с ръка в отчаян опит да облекча болката, виждам как жътварят се навежда към земята и загребва в шепа малко сняг, преди отново да се изправи пред мен. Впервам недоверчив поглед в него и отстъпвам инстинктивно крачка назад.

- Отвори уста. - Ръцете му мачкат кубчето лед, докато не заприличва на произведение на изкуството, достойно да бъде показано на някоя изложба. 

- Какво...

Не успявам да довърша изречението преди дланта му да се притисне към устните ми и да напълни устата ми със сняг и лед. Бузите ми се издуват, устата ми изтръпва от студа и езикът ми се превръща в просто един безполезен, безгласен орган на тялото ми. Задържам снега в устата си, докато се разтопи и се превърне във вода. След това правя така, че фонтанът да изригне право в самодоволното лице на жътваря. Лицето, туниката и реверите на палтото му подгизват за по-кратко време, отколкото е нужно на недоволната гримаса отново да превземе лицето му.

Мой ред е да започна да се превивам от смях.

- Жътварю, май нещо си си оплескал лицето. Позволи ми да ти помогна.

Грабвам ъгълчето на прокъсаната си наметка и посягам към брадичката му, откъдето водата продължава да капе по голата му шия. Той изсумтява подразнено и отблъсква ръката ми, преди да съм го докоснала.

- Достатъчно глупости за една сутрин, принцесо - скастря ме. - И при късмет, за целия ден.

Следвам го предпазливо по заледената пътека. За щастие, преди да тръгна, успях да скрия в ръцете и джобовете на наметката си няколко цветчета Снежен лист, без жътваря да забележи. Докато вървим, в миг ми се струва, че виждам как и от неговия джоб изпада един цвят от същото. Това ме навява на мисълта, че съм единствената тук, на която е напълно забранено да се докосва до това растение. Точно както ми е забранено да стъпвам при потока... и както навярно ми е забранено почти всичко останало, що се отнася до проявата и на най-малка близост с жътваря. Де да знаех причината... Очевидно скритите мотиви на Азриел да ме държи далеч от себе си ще си останат вечна загадка за мен. Нещо обаче ми подсказва, че истинската причина за поведението му не се основава на обикновен лош нрав. В тази забрана има нещо далеч по-съществено, което не се отнася само до почвата и растенията в гората. Около този мъж витае забравен призрак, връщащ спомена за нещо, случило се преди цяла вечност.

Не ми се иска да знам каквото и да било за този призрак.

Вятърът, преминаващ нежно покрай сухите листи ги подтиква да говорят. Студът става по-остър отпреди миг, карайки зъбите ми да затракат звучно в настъпилата тишина. Забелязвам, че дори птиците наоколо мълчат, замръзнали като изкуствени украшения по клоните на дърветата. Неприятна тръпка пронизва гърба ми, щом чувам как в ухото ми зазвучава глух, неясен шепот. Обръщам се изтръпнала и си казвам, че това е просто вятърът... говорещ с призрачния глас на непозната жена, който ме кара да се изправя на нокти.

Необикновения полъх довява със себе си мощен поток от енергия, караща всеки сантиметър от тялото ми да настръхне. Колкото и налудничаво да звучи, мога да се закълна, че чувам как някой ми говори на ухо думи, които не разбирам.

Поглеждам жътваря, който също се е извърнал натам, накъдето и аз. Така разбирам, че не съм единствената, до чиито уши е достигнал шепотът. Ала за разлика от мен, жътварят не изглежда уплашен, нито дори напрегнат или объркан като мен. Очите му са затворени, раменете - отпуснати и отърсени от обичайната тежест - както подобава на човек, поспрял да се наслади на красотата на далечна симфония. Заострените му уши потрепват в лек спазъм на удоволствие, отразяващ чувственото трептене на въздуха, тихата мелодия, която тананика. 

Изневиделица в главата ми отеква потресаващ писък, който ме кара да превия колене и да запуша с ръце ушите си. Извъртам се да погледна към Азриел и цялата настръхвам от гледката, която ме посреща - жътварят е на колене в снега, притиснал ръце към ушите си с такава упоритост, че напрегнатите му мускули почти се очертават под ръкавите на черното му палто. Изкривил лице в гримаса на болка, мъжът до мен изглежда така, сякаш звукът, проникващ в главите ни, изтезава не само слуха му, но и дълбините на самото му сърце.

Дълбоко в себе си пожелавам болката на този почти непознат и ужасно груб мъж да бъде облекчена. Само че съм толкова уплашена, че дори не мога да изкрещя за помощ.

- Кайра! - чувам да вика някой в далечината и ми трябва миг, за да осъзная, че гласът е на Роуланд. - Къде си?

Снегът хрущи под няколкото чифта крака, които препускат насам. Аз насочвам поглед натам, откъдето чувам стъпките, вдишвам дълбоко и се напрягам да счупя оковите около гърлото си.

- Роуланд! - някак успявам да надвикам настоятелното пищене в главата си. - Какво става?

Този път, когато Демон изскача от гъсталака, приземявайки се на четирите си мускулести крайника, аз дори не трепвам. Мислено дори си признавам, че изпитвам облекчение да го видя... да видя когото и да било от тях двамата. Роуланд се появява от храстите, тичайки подир вълка, блед и силно задъхан заради дългото бягане. Веднага щом се опомня, дотичва до Азриел, хваща го стабилно под ръка и с доста упоритост му помага да се изправи на крака. Веднага щом се отърсвам от вцепенението, улавям другата му ръка и също му указвам подкрепата си.

- Да го отведем оттук! - заръчва с висок глас Роуланд.

Опитвам се да пренебрегна прогарящия главата ми звук и да мисля трезво, но уви, подобно нещо никак не ми се удава. Жътварят грохва отново и аз залитам тромаво към земята, все още вкопчена в ръката му.

- Хайде - стискам зъби аз. - Моля те, съвземи се. Моля те!

- Кайра, почакай! - спира ме Роуланд и ме поглежда, сякаш току-що е проумял най-важното нещо на света. - Отдръпни се назад.

- Нямаме време за това...

- Просто се отдалечи! - отвръща гръмко. - Веднага!

Решавам да не му се противопоставям повече. Правя каквото ми казва и се препъвам крачка назад, залитайки тромаво под собствената си тежест.

Макар да не съм сторила нищо особено, осъзнавам, че и малкото, което успях да направя, постига някакъв ефект. Гласът започва постепенно да заглъхва, оттегляйки се по въздуха обратно сред оголените дървета. Когато това се случва, жътварят рухва в снега и потъва в ледения мрак, като че ли се опитва да се скрие от света. Силните му рамене и гръб треперят неконтролируемо под впития ми поглед.

Ужасна тръпка плъзва надолу по гръбнака ми.

Застанал на колене до него, Роуланд вперва зелените си очи в моите, но този път изражението му коренно се е променило. Сега по лицето му е изписано огорчение... може би дори истинско отчаяние. От другата страна Демон се взира в сломения си господар, скимтейки откъслечно, с унило клепнали уши.

- Носиш ли Снежен лист? - пита ме внезапно Роуланд.

Бръквам в джоба на наметката си и напипвам там дребните цветчета, след което му кимвам потвърждаващо.

- Изхвърли ги - нарежда той. - Побързай, Кайра.

Отново решавам да не му противореча. Обирам цветовете от джоба си, мятам ги на земята и ги оставям да се слеят с дълбоката снежна покривка. Съсредоточавам се върху внезапно настъпилата тишина и когато най-сетне успявам да чуя собствената си въздишка, сякаш камък пада от раменете ми.

- Кайра - повиква ме Роуланд. - Ще имам нужда от помощ.

Кимвам и отново хващам жътваря под ръка. Демон се приближава, предлагайки да бъде опора на господаря си. И тъй като жътварят все още не изглежда никак способен да извърви самостоятелно обратния път до леговището, аз и Роуланд го вдигаме и го просваме като товар на гърба на вълка. Демон се изправя с известно усилие и тръгва напред по пътеката, отнасяйки се предпазливо с немощното тяло на своя господар. Двамата с Роуланд завървяваме от двете му страни, но макар аз все още да съм заета с неуспешните опити да се съвзема след случилото се, усещам, че ръката ми все още е вкопчена в тази на жътваря, за да го държи на място. 

Надали скоро ще успея да залича станалото от паметта си, но безнадеждното знание, че навярно никога няма да разбера какво всъщност се случи, неотклонимо ме съпътства по целия обратен път.