Не е за вярване какво се готвя да направя. Да се опитам да заговоря жътваря на каквато и да било тема е може би най-рискованата, непосилна и обречена мисия, в която някога съм се впускала. Той ни най-малко не изглежда като човек, който би желал да бъде разпитван за личния си живот, или по-специално - за миналото си. Колкото по-упорито премислям плана на Роуланд, все повече осъзнавам колко нелеп и обречен е всъщност. Къде изобщо ми беше умът, когато се съгласих да направя подобно нещо?

Бавно си проправям път между дърветата и през времето, в което не си блъскам ума в опит да измисля как точно ще подходя към жътваря, опитвам да се отърва от представата как той ме отхвърля, още преди да съм проговорила. Поемам си дълбоко дъх и си налагам да се успокоя. Аз вече изпълних своята част от глупавата ни сделка. Сега той е длъжен поне да ме изслуша. 

Листата на заобикалящите ме дървета шумолят от вятъра, а в комбинация с мрачните облаци, скриващи слънцето, тихият звук прави обстановката по-призрачна, отколкото е ранна утрин в мъгливия Мраморен край. Хладът ме кара да се загърна по-плътно с наметката си, докато вървя устремено напред по полегатите хълмчета, обсипани в сухи есенни листа с цвят на кехлибар и жълтици. Недалеч от мен се разнася ропотът на течаща вода. И сякаш звукът на реката ме приласкава като омагьосваща мелодия, аз инстинктивно потеглям към него. 

Пътят, по който поемам, ме отвежда до спотаено поточе с бистра като огледало вода, чиито вълнички се разпенват до бяло при сблъсъка си със скалите. Приближавам се, наслаждавайки се на неземното усещане как свежите пръски вода танцуват скокливо по голата кожа на лицето и ръцете ми. Сякаш споделяме някаква тайна, която дърветата, надвесили клоните си над нас, като че ли се опитват да подочуят.

Прибирам навлажнените кичури бяла коса зад ушите си и оглеждам по-обстойно мястото. И мигновено съзирам жътваря на няколко метра от мен - излегнал се странично в ложе от сухи листа, подпирайки чернокосата си глава с лакът. Дългата му коса се разпилява по раменете и гърба му, разстилайки се по земята с оплетени в гарвановочерните кичури покафенели листа. Вехтото му палто се стели по земята, очертавайки широките му рамене и подробно описвайки извивката на силното му бедро чак до свивката на коляното. 

Приближавам се и надниквам любопитно иззад него, виждайки как пръстите му описват разсеяни движения, разравяйки пръстта. Едва след миг осъзнавам, че това, което рисува в почвата, всъщност не са обикновени драскулки, а знаци. Още по-слисващото е, че това не са обикновени букви, познати от общия език, на който си общуват човеците. Не. Бих разпознала тези нежни извивки, тези красиви, заплетени като спирала линии, където и да отида. Жътварят умее да си служи с елфически знаци. 

Преди да съм смогнала да видя нещо повече, той вече се е изправил няколко педи над мен и е разпръснал същинско море от листа върху тайния надпис, скривайки го от любопитните ми, натрапили се без позволение очи. По гневното му изражение отсъждам, че не би се поколебал за използва оръжието в ножницата на кръста си, върху което в момента е положил ръка. 

- Какво търсиш тук? - озъбва ми се със заплашителен, порицаващ тон. - Не може да идваш на това място. То е забранена територия.

- И все пак съм тук. - Едва щом изричам това, осъзнавам, че може би не съм прозвучала особено любезно, както обещах на Роуланд. Преценявам, че няма какво повече да загубя и гордо вдигам глава насреща му, впервайки решителен поглед бронзовите му очи. - Мога да ходя където пожелая. Освен това гората не е твоя, че да се разпореждаш така. Тя принадлежи на всички ни. Всъщност... половината от нея дори се простира на територията на Мраморен край, което я прави собственост на кралицата - моята майка. Така че... имам право да стъпвам където си поискам в нея.

- Толкова си нагла - изръмжава нетърпеливо той и подритва още листа върху купчината. - Веднага се махай оттук, глупава принцесо, иначе... Не ме ли чуваш?

Потискам внезапния прилив на страх, обзел ме в мига, в който свирепите му очи се впиват в мен като остриета от бронз. 

- Чувам те прекрасно. - Вирвам брадичка и забивам пети в почвата. - Но няма да мръдна оттук, докато сама не реша. 

Той се взира нетърпеливо в краката ми, с изопнато на челюстта му мускулче, и само дето не скърца подразнено със зъби. 

- Какво има, жътварю? - Събирам цялата си смелост, за да се приближа крачка към него. - Свикнал си хората да бягат с писъци от теб, когато им оголиш зъби? Клетият жътвар! Ето че най-накрая се намери човек, който има достатъчно воля да те постави на мястото ти. Най-добре започни да свикваш, защото няма да ме накараш да мръдна оттук, освен ако не ме убиеш и закопаеш няколко метра под земята. Защото съм по-склонна да се превърна в храна за червеите, отколкото да се отрека от обещанието, което съм дала. 

С неразгадаемо изражение на лицето си, допреди миг сгърчено в прилив на откровена ярост, жътварят отклонява поглед от мен и навежда очи към земята. Хладният повей на вятъра полюшва няколко черни кичура коса пред лицето му. Ръката му все още е поставена върху ефеса на меча, но пръстите му вече не го стискат толкова силно, сякаш животът му зависи от това. 

След миг по устните му преминава сянка на горчива усмивка. 

- Какво трябва да направя, за да изчезнеш оттук? - пита, щом отново извръща глава към мен. - И да не се върнеш никога повече?

Неочаквано за мен, думите му са изречени с нетипично уравновесен, почти любезен тон, който ме сварва неподготвена и едва не открадва въздуха от гърдите ми.

- Аз... - поколебавам се. - Исках дамо да поговоря с теб за...

- Спри. - Вдига ръка насреща ми и ме кара да замлъкна. - Отстъпи назад. 

Макар да не проумявам защо би ми дал подобна заповед, решавам да не любопитствам и просто да му се подчиня. Вдигам ръце пред себе си в израз на смирение и отстъпвам колкото се може по-голяма крачка назад. Колко ли фатално трябва да е потръгнало познанството ми с жътваря, за да ми се стори този момент като някакво странно помирение помежду ни?

- Така добре ли е? - питам, притиснала гръб плътно в ствола на един дъб. 

- Щеше да е най-добре, ако изобщо не беше идвала - промърморва той. - Питай каквото ще питаш и се махай оттук. 

Преодолявам внезапния порив да му се тросна и се задавам да направя това, което ме посъветва Роуланд. 

- Чудех се... - започвам тихо, чудейки се дали не съм на път да допусна една от най-големите грешки в живота си. - Какво е нещото, което обичаш най-силно?

В миг сякаш дори вятърът стихва и пространството между нас се изпълва с непоносима, изтощителна жега. Въпросът ми увисва във въздуха между нас. Стоя, притиснала гръб в дървото по-силно, отколкото си давам сметка, и се взирам в облещените очи на жътваря, който също не отделя смаян поглед от мен. Изучава лицето ми така, сякаш е картина със закодирано в нея послание. 

После студеният му смях проехтява сред дърветата и ме кара да трепна от изненада. Преодолявам порива да отстъпя още няколко крачки назад или направо да се обърна и да избягам много далеч, точно както той се надява да направя. Вместо това оставам вцепенена на мястото си и наблюдавам как ми обръща гръб, притиснал ръка към слепоочието си. Така, сякаш самото ми присъствие е равносилно на главоболие за него.

- Махай се оттук - повтаря като ехо жътварят. - Това място е мое. Не може да идваш на него.

- Какво му е толкова специалното? - подхвърлям аз, надявайки се, че ще склони да ми каже поне това.

Но вместо това той се наежва срещу мен. Пръстите му се свиват около дръжката на един от скритите му кинжали и я стисват толкова силно, че кокалчетата му побеляват. 

- Махай се! - Ненадейният му замах с оръжието ме кара да залитна тромаво назад. - Мътните ме взели, как трябва да ти го кажа, за да ме разбереш?

- Какъв ти е проблемът? - извиквам аз, улавяйки се подкрепящо за дънерите от двете си страни. - Само се опитвах да се държа любезно. 

- Не аз имам проблем, а ти - изсъсква той, замахвайки втори път. - Ти си луда. 

- ... каза мъжът, размахващ ножа - парирам аз, избягвайки от поредния му яростен замах, като се завъртам странично и притисвам гръб в съседния дънер. Кинжалът се врязва в кората отстрани на главата ми и като че ли отнася кичур от развятата ми коса. - Веднага престани! Наистина ли не може просто да седнем и да поговорим като зрели възрастни?

- Не виждам зрял възрастен наоколо, с когото да разговарям - отвръща той и ме намира зад дървото, удостоявайки ме с още един остър замах, който ме кара да се наведа, за да се впие ножът в дървото, вместо в главата ми. 

- Казах ти да престанеш с това! 

- Ще престана, когато изчезнеш оттук веднъж-завинаги. - Чувам как измъква кинжала си от дървото със сила, която кара оръжието да изсвисти звучно във въздуха.

- Не си хаби силите.

След усилието да избегна още няколко от неуспешните му нападки с ножа, започва да ме застига умора. Всяко движение става все по-мъчително от предишното, но аз не доставям на жътваря удоволствието да види как се задъхвам. Оглеждам се за някаква пролука, през която да избягам и веднага щом откривам такава, не чакам. Хвърлям се напред, минавайки точно под протегнатата му за замах ръка, и се претъркулвам на кълбета в пръстта, разпръсвайки същински фонтан от сухи листа около себе си.

Тръсвам леко глава, за да разсея танцуващите пред очите ми звезди. Първото, което фокусирам, когато погледът ми най-сетне се прояснява, е странната комбинация от елфически знаци, която жътварят старателно бе изрисувал в пръстта. Отмествам няколко пожълтели листа и разкривам още от тях, съзнавайки, че наброяват много повече, отколкото си представях. Фактът, че са разпръснати по цялата поляна ме навява на смущаващата мисъл, че в момента заличавам няколко от тях, въргаляйки се отгоре. 

- Ти ли си писал всичко това? - Избутвам настрани още няколко листа, за да намеря знаци и под тях, опитвайки се да зачета думите буква по буква. Но буквите са твърде малко, за да образуват изречение. Това не са никакви думи. - Невероятно...

Знаците са нечии инициали.

- Това е всичко, което ще видиш - ядосва се жътварят зад мен. - Изчезваш оттук на мига.

Той не ми оставя възможност за възражение, преди да ме сграбчи за лакътя и да ме издърпа грубо на крака. Докато се усетя, краката ми се отделят от земята и увисват ритащи във въздуха. Жътварят ме мята на мускулестото си дясно рамо и ме повежда между дърветата, сякаш съм някакъв товар, който трябва да пренесе от едно място на друго. Докато той ме носи по горската пътека, без да полага почти никакви видими усилия да ме удържи, единственото, което аз мога да правя, е да се дърпам и да крещя в яростно възражение. 

- Пусни ме веднага! - Стоварвам юмруци върху гърба му, но той не дава никакъв знак, че е почувствал ударите ми. - Как не те е срам? Имаш ли дори бегла представа коя съм аз? Аз съм Кайра Буреносна от Сестринството на бурята, принцеса на Мраморен край, дъщеря на кралицата и сестра на принцесата-престолонаследница. Не си в правото си да ме докосваш. Не си в правото си дори да се приближаваш до мен. Разбра ли ме? На теб говоря, колосален нещастнико!

Вятърът секва крясъците ми, като издухва кичури от дългата коса на жътваря в устата ми. Ако не бях твърде заета да се дърпам, може би бих се отвратила от това. Вместо да губя време и енергия с това, аз отмествам косата му настрани и продължавам да настоявам да ме пусне. 

В следващия миг обаче усещам как нещо остро отваря щипеща рана на левия ми прасец и дочувам как жътварят прибира оръжието си обратно в ножницата му.

- Ей! - Нанасям нов удар по гърба му. - Какво беше това?

- Нещо, което ще ти помогне да обуздаеш избухливия си нрав, принцесо. 

- Да обуздае избухливия ми нрав? - питам, усещайки как по крака ми се стичат струйки топла кръв, които оцапват крачола на панталона ми. 

Отпускам се замаяно в хватката на жътваря, подозирайки, че внезапният прилив на умора е неразривно свързан с кървавия разрез на прасеца ми. Събирам разпиляния си ум, само за да осъзная, че нещастникът току-що ме бе упоил.

- Какво... - промълвям, опитвайки се да надигна леко глава. - Какво имаше по ножа?

Потупвам с показалец по гърба му, надявайки се, че така ще успея да привлека вниманието му. 

- Да? - пита любезно жътварят, така сякаш току-що съм почукала на вратата на дома му.

При никакви обстоятелства не можех да очаквам това, което се случва в последствие. Чувам как весел кикот изпълзява от устните ми и дори до този миг кристално да си спомнях какво искам да го попитам, в сега в главата ми не съществува дори бегъл спомен за това.

- О, жътварю? Ако ще ходим на разходка, би ли ме свалил на земята?

Той се засмива дрезгаво, а след него прихвам и аз. Продължавам да се кискам дълго време. Звукът ми напомня за отдавна отминалите вечери в Мраморен дворец, когато с Айрин бяхме малки и се гонехме из покоите на майка ни, гъделичкайки взаимно стъпалата си, докато едната от нас не се изпуснеше в панталоните от смях. В очите ми започват да се струпват сълзи, които се стичат по страните ми и капят върху палтото на жътваря като капчици ситен дъждец. Едновременно с това аз продължавам тихичко да се смея...

- Моля... би ли ме оставил долу?

Най-сетне той изпълнява желанието ми и ме пуска да стъпя на земята. Правя крачка напред, чувствайки краката си крехки като вейки, които са на път да се прекършат. Въпреки това не се предавам. Олюлявам се възможно най-дълго време, преди да се блъсна в дебелия ствол на един дъб, озовавайки се просната по гръб в мръсотията. Неволната среща с дървото ме събужда, връща болката в порязания ми крак и ме кара да отроня тих, жален стон. Притисвам ръка към прасеца си в жалък опит да облекча болежката, гледайки как кръвта от раната протича между пръстите ми. Казвам си, че няма никакъв начин да се разплача пред очите на жътваря. Може би ще го направя по-късно, когато съм скрита някъде, насаме.

Превъртам се настрани и сребърно-бялата ми коса увисва по раменете ми, покрита с кал и шума. Жътварят застава над мен, скръстил ръце на гърдите си, и наблюдава как тромаво се въргалям в локва от кръв.

- Не стой така. - Протягам ръка напред. - Помогни ми да стана.

- Спомням си, че ми каза да те пусна - припомня ми, застинал в глупавата си поза. - Струваш ми се малко объркана, принцесо.

Може и да съм объркана, но това не ми пречи да видя как жътварят изважда оръжието от ножницата си. Първата ми мисъл в главата ми е много по-лоша от тази, че си е наумил да ме упои отново. Довел ме е тук, далеч от всички, за да може на спокойствие да ме убие. Защото отърве ли се от мен веднъж, ще може да продължи безполезния си скучен живот в жътварското леговище, без нахални принцеси, които да се навъртат наоколо и да му досаждат.

Пренебрегвам изгарящата болка в прасеца си и запълзявам назад, колкото е възможно по-далеч от него, но колкото и отчаяно да се опитвам, не успявам да се надигна от земята.  Когато отново се опитвам да стана, нещо ме дръпва рязко и ме събаря обратно долу, донасяйки чисто нова болка на ранения ми крак. Проследявам с поглед дължината на наметката си, за да открия, че се е оплела в разкривените корени на дъба. 

С трудност преглъщам паниката, сковала тялото ми.

Жътварят сграбчва черното ми наметало и тъкмо когато си мисля, че ще ме издърпа обратно, за да ме довърши, той прави нещо съвсем различно. Ножът му разкъсва плата на дрехата ми и набързо ме освобождава от капана на разкривените корени.

Наблюдавам го с треперлив дъх и не мога да повярвам какво се случи току-що.

Той прикляква пред мен, посягайки към ранения ми крак.

- Какво правиш? - поотдръпвам се недоверчиво назад.

Въпреки очевидното ми нежелание, жътварят успява да сграбчи левия ми крайник и пръстите му меко казано се задълбават в раната ми.

- Помагам ти.

Стисвам зъби, опитвайки се да не изскимтя при гледката как кръвта ми потича и по неговата длан. Агонията от това да усещам как пръстите му човъркат отворената ми рана не би могла да се сравни с никоя друга болка, ала проявявам благоразумието да не го отблъсна. Скоро, щом той изважда пръстите си от прасеца ми, най-накрая ми олеква. Жътварят разтваря шепа помежду ни, за да видя нещото, което е било впито в кожата ми - коварно изглеждащ трън. 

- Не трябваше да идваш тук. - Той изхвърля бодливото растение обратно в почвата. - Никой не трябва да идва на онази поляна. Мястото е прекалено лично. Все едно ти да ме завариш да тършувам из покоите ти.

- Прав си, това би било смущаващо - съгласявам се аз, сбърчила чело. 

- Нека не се повтаря.

Ръката му обгръща раменете ми, при което мога да си помисля единствено колко е силна хватката му. Премятам ръка през раменете му и му позволявам да ме вдигне от земята. Вятрецът се извива около краката ми и погалва нежно раненото място, облекчавайки донякъде болката. Наметалото ми се пююшва около мен и грапавата материя бръсва леко раната, при което пръстите ми спазматично улавят палтото на жътваря, потрепервайки от напрежение и болка. 

Без да привлича ничие внимание, той ме оставя деликатно в основата на дървото, под което се срещнахме за пръв път вчера. 

Демон, лежащ съвсем наблизо, веднага скача на четирите си мощни крайника и се приближава към нас с няколко ловки движения. Отначало си мисля, че се е изкушил от миризмата на кръвта ми. Но греша. Той просто е загрижен за господаря си.

- Какво си направил? - Роуланд отново скача от дъба над нас, насочвайки вниманието си към мен. - Подозирах, че нещо лошо ще се случи, но не очаквах да е чак толкова зле.

- Млъкни и направи нещо полезно. - Азриел прикляква пред мен. - Дай ми парче от наметалото си.

Докато Роуланд изпълнява заръката на Азриел, Демон се отпуска близо до мен и полага муцуна до ръката ми, така че дъхът му да ме парне. Като че ли се опитва да ме утеши.

Роуланд подава парчето плат на жътваря, който обгръща с него раната ми, после го пристяга около нея, докато кракът ме не започва да изтръпва. След това болката почти изцяло отшумява и аз постепенно успявам да се отпусна.

Роуланд ми донася за всички ни по една халба бира, която нямам възможност да откажа, преди той да я тикне в ръцете ми.

- Пила ли си някога? Тази е доста силна, тъй че ако не те напие, най-малко ще притъпи болката.

- Знам как действа бирата и благодаря - отговарям, понасяйки халбата към устните си.

Изливам достойно количество в устата си, наслаждавайки се на горчивия вкус, който отпраща всяка следа от замаяността, предизвикана от отровата. Чувството да намокря отново пресъхналото си гърло е толкова приятно, че не може да се опише с думи.

Вдигам поглед към двамата жътвари, които усмихнато наблюдават как течността издува бузите ми. Навярно приличам на катерица, налапала достойно количество жълъди.

Преглъщам упорито до последната капчица.

- Да ти долея ли? - предлага Роуланд.

Поклащам глава и избърсвам уста в ръкава си.

До мен Демон изръмжава към Роуланд, обиден от пренебрежението му. Червенокосият жътвар поглежда към халбата, която вече е преполовил, след което погледът му бавно се връща към вълка.

- Нима отново ще си я делим?

Демон заръмжава по-упорито.

- Добре, нека стане на твоето. - Вдига ръце той. - Ти си вълк, а изпиваш по-голямата част. Гаден, лаком проклетник!

Роуланд се лишава от половината си алкохол, изсипвайки го право върху изплезения език на Демон. Вълкът изглежда безкрайно доволен от щедростта му.

След малко мълчанието ни бива уплътнено от фините звуци на мандолината на Роуланд, който отново се е скрил накъде в клоните на дъба. Демон решава, че е време да си вземе шумно хъркаща дрямка под приятния съпровод на музикалния инструмент. Двамата оставят мен и Азриел да се насладим на настъпилото спокойствие.

Жътварят почиства кръвта ми от ножа си, използвайки за целта крайчеца на черното си палто. Невероятно тих е, когато е съсредоточен в работата си.

За мое удивление, той пръв нарушава тишината помежду ни:

- Крайно време е да я чуя.

Поглеждам го, в първия момент нямайки представа за какво всъщност говори.

- Кое?

- Молбата ти - уточнява той. - Това, заради което дойде. Все още го искаш, нали?

Въпросът му ме връхлита толкова изневиделица, че изведнъж се стъписвам. Отварям уста, притеснена, че е възможно да не мога да изрека каквото и да е. Жътварят поглежда любопитно към мен с проблясващи на светлината бронзови очи.

- Да! - не бавя повече отговора. - Разбира се, че да! И ти... ще направиш каквото поискам?

Той оглежда острото връхче на ножа си, но ми се струва, че периферното му зрение не ме изпуска нито за миг.

- Това до голяма степен зависи от молбата ти.

Над нас мелодията на мандолината бавно започва да става по-напрегната. Гледам да не обръщам внимание на факта, че Роуланд подслушва разговора ни от скришното си място на дървото, ала не се въздържам да се подсмихна.

Азриел поглежда с неодобрение нагоре към клоните на дъба.

- Какво правиш? - почти изръмжава той.

Роуланд продължава да свири новата си чевръста мелодия.

- Нарича се изкуство, непросветен мърморко - отвръща той някъде отгоре. - Не се тревожете, въобще не ми пречите. Моля, продължете със симпатичния си разговор, а пък аз ще си остана съсредоточен върху собствените си занимания. 

В крайна сметка той продължава да свири. За кратко двамата с Азриел сме потънали в мълчание и слушаме тихото похъркване на Демон на фона на музиката. След това аз се подсещам какво беше последното, което си казахме. Говорехме за молбата, която все още предстои да му отправя. Отпращам всякакво подобие на разсеяност и отново подхващам темата, която толкова дълго очаквах да засегнем.

- Относно онова, за което дойдох... - започвам аз. - Всъщност изобщо нямах намерението да се озовавам тук. Дойдох, за да получа магия. После се срещнах с Кресида Червенокрила и ѝ споделих какво търся, а тя ме упъти дотук. Каза, че ти можеш да ми помогнеш.

Той ловко превърта ножа между пръстите си.

- Не съм вълшебник. - Отново ме приковава с поглед. - Жътвар съм. Не разполагам с това, което ти трябва. Само с оръжията си и с умението да ги използвам. Как ще ти помогне това?

- Може и да нямаш точно това, което ми трябва - упорствам аз, - но онова, което имаш, няма да ми е излишно по пътя.

- По пътя? - възбужда се интересът му.

Възхищавам се на умението на жътваря да се захваща за всяка една изречена дума.

- Искам да бъдеш мой спътник. - Най-сетне си развързвам езика. - Разбрах, че никой не познава долината като теб, а аз... не знам абсолютно нищо за нея. Виждал си какви опасности крие, наясно си как да се справяш с тях и... умееш да се биеш.

- Ти също - отбелязва жътварят.

- Да, но само донякъде - признавам тихо, преглътнала обичайната си гордост. - Нуждая се от войн. Истински войн. - Преглъщам шумно и го поглеждам с нескрита надежда. - Ти какво ще кажеш?

Звукът от музикалния инструмент стихва, за да се чуят добре думите на Азриел:

- Какво ще търсим?

- Сестра ми беше смъртоносно ранена при последното нападение над Мраморен край. Сега има неизлечима рана на корема си и болестта бавно превзема тялото й - обяснявам с мъка аз. - Трябва да намеря лек, който да развали проклятието, преди то да я е убило. Но няма да се справя сама.

Той мълчи за кратко. Ужасяваща пауза, която напряга дори най-дребния нерв в тялото ми.

- А какво ще стане, ако не успеем? - проговаря накрая. - Какво ще се случи, ако се върнеш и сестра ти вече я няма? Обмисляла си го, нали?

Не, всъщност въобще не бях помисляла за това.

- Ще ме дочака - уверявам го, стискайки юмруци. - Няма да се откажа от сестра си. Никога няма да я оставя да умре. Тя е единственото същество, което истински обичам...

За секунда той мълчи, сякаш неуверен какво да отвърне. Сякаш смутен от последните ми няколко думи.

- Понякога си отиват по-бързо, отколкото предполагаш, че е възможно. - Тонът му е станал хладен. - А на теб ти остава само да се чудиш откъде ти е дошло. Мислиш, че ще успееш да я спасиш? Мислиш ли го? - Намръщвам се на думите му. - Продължавай да се самозалъгваш. Тръгни на безумния си поход, върни се, намери приятно място и изкопай дълбок, тъмен гроб. И хвърли вътре всичките си проклети надежди, защото, помни ми думата, сестра ти ще се е пренесла в отвъдното много, много отдавна.

Рязко изречените думи секват дъха в гърдите ми. В следващия миг жътварят ме гледа как - застанала на колене, с приведена над земята глава - изливам съдържанието на стомаха си в мократа пръст. Изправям се над бълвоча, излял се преди миг от устата ми. Азриел изругава намръщено, но се изправя и припряно зарива повръщаното с рохкава пръст. Аз лягам по гръб в пръстта и избърсвам устата си с длан, давейки се в насечена кашлица.

Опитвам се да пренебрегна засрамващия факт, че току-що повърнах пред жътваря, което навярно би го отказало да ми помага с каквото и да било. Вероятно вече е решил, че не си заслужава да си прави труда да напуска любимото си място заради мен.

Надигам се до седнало положение, притиснала ръка към свития си стомах, докато жътварят се взира навъсено в мен, подпрял гръб на дънера отсреща.

- Дори да удавиш всичко тук в повръщано, принцесо, положението няма да се промени - изтъква равнодушно той. - Най-добре се прибирай обратно вкъщи. Спести глупостите и на двама ни.

- Не! - изръмжавам аз с парещо гърло. - Няма да се откажа, каквото и да говориш. Сестра ми има нужда от мен и аз ще ѝ помогна. Няма да я оставя да умре, само защото някакъв си отчаян жътвар е предпочел да си седи на сигурно в проклетата си смрадлива бърлога, вместо да ме съпроводи на поход! Разбра ли ме добре?

Демон се събужда, когато повишавам глас. Надига се от земята и протяга дългото си туловище, след което се приближава към нас с горда осанка и двамата с Азриел си разменят неразбираем за мен поглед. Вълкът килва глава леко вдясно, като че ли се опитва да покаже нещо, и миг по-късно осъзнавам, че наистина е така - че сочи мен. В гърленото му изръмжаване сякаш чувам човешки говор.

- Добре - казва внезапно Азриел, безнадеждно отвръщайки поглед от жълтите очи на своя вълк.

Една съвсем кратка дума, която не може да бъде сбъркана. Повтарям си я мислено няколко пъти, примигвайки смаяно. След това дори го карам да я повтори, за да се уверя, че съм разбрала всичко правилно.

- Да, принцесо - потвърждава той отговора си. - Имаш моя меч.