——————————————
Песента горе ми служеше
за вдъхновение.
Препоръчвам да я слушате
докато четете частта.
——————————————

{ден по-късно}

Техьонг прокара ръкава на нощницата си по челото си, по което бяха избили капки студена пот. Отново бе сънувал кошмар. Този път обаче с Джимин. Разкривеното от тревога и объркване лице на по-малкия. Гримасата му, когато осъзна, че има нещо гнило. Нещо, за което той не бе информиран.

Техьонг тайно се презираше. Мразеше се, че не му бе казал. Мразеше се, че бе позволил на Пак да открие за състоянието му и то по толкова глупав начин. Мразеше се и за това, че заради грешките си можеше да изгуби приятеля, за който толкова бе мечтал, след като Господин Заек го бе напуснал най-безцеремонно.

Техьонг се изправи от леглото си, карайки пружините на матрака измъчено да изкърцат под тялото му. Отбеляза наум да го подмени, насочвайки се към банята. Взе си един горещ и доста дълъг душ. Утринта бе хладна, затова когато художникът напусна малкото помещение изпълнено с топли пари само по хавлия около кръста си потръпна.

Сивокосият подсуши тялото си, след което се облече. Изсуши и среса бъркотията от сиви кичури на главата си и се огледа. Телефонът му иззвъня от джоба на дънките му. Те го извади и погледна екрана. Беше Джимин.

Лека усмивка се изписа на лицето на художника, но почти веднага изгасна. "Как се очаква да го погледнеш в очите след като го излъга? Премълча от него. От най-добрия си приятел." , тихото гласче в главата му го накара да плъзне пръста си по червената слушалка, отхвърляйки обаждането. Не. Младежът нямаше смелостта да се изправи срещу Джимин още. Не още.

Точно щеше да прибере телефона обратно в джоба си, но мобилното устройство отново започна да вибрира в ръката му. Точно щеше да отхвърли отново повикването, мислейки си, че пак е Джимин, но щом видя  името, изписано на екрана, показалецът му се плъзна по зелената слушалка. Техьонх допря смартфона до ухото си, ровичкайки в чантата на рамото си, в опит да открие къде бе забутал ключовете си.

- Ало?

- Добър ден, господин Ким. Удобно ли е?

- Разбира се. Повече от удобно е. Какво има, докторе?

- Налага се да ви кажа нещо наистина важно.

Техьонг, вече намерил ключовете си сложи лекаря си на високо говорител, като започна да обува обувките си. Сивокосият младеж бе изцедил боите си до предела им, затова се бе насочил към любимата си книжарница, за да се снабди с още провизии.

- Слушам Ви тогава.

- Не е за по телефона. Бихте ли могли да дойдете в кабинета ми след час?

Техьонг сви устните си, чудейки се какво толкова важно може да има да му каже лекарят му.

- Добре. Ще дойда.

- Прекрасно. Ще се видим след час, господин Ким.

Линията прекъсна, оставяйки младия художник ужасно объркан.

Техьонг се върна до стаята си, за да вземе портфейла си. За миг остана на мястото си, любувайки се на скулптурата, която вече приличаше повече на човешка. По нея оставаше само да се направят детайлите на лицето и да се дооформят и изгладят раменете.

Ким наклони главата си на една страна, заглеждайки се по-внимателно в мрамора. Забеляза, че белият камък бе придобил лек бежав цвят. Помисли си обаче, че очите го лъжат, затова не взе тази малка подробност под внимание.

Те излезе от стаята си, а след това и от дома си, заключвайки след себе си. Разбира се, преди това не бе пропуснал да погали Летящата (кучето му) по главицата. Бе я кръстил така, заради кучето в един увличащ роман, на който беше попаднал.

Понеже мразеше да шофира, Техьонг предпочете да използва автобусния транспорт. Да стигне до болницата щеше да му отнеме само петнайсет минути от времето. Така е, имаше много хора и беше задушно, но пък това да се вози в автобуси по някакъв начин се харесваше на художника.

[ . . . ]

- Казахте да дойда. - поде Техьонг, настанявайки се като перце върху неудобния стол срещу този на лекаря.

- Така е. - последва кимане от мъжа, вероятно само с няколко години по-възрастен от Те. - Трябва да ви уведомя, за да сте информиран за състоянието си, макар че мисля, че не само аз, но и вие сте наясно с това, че не ви остава много.

Тънка усмивка се настани на лицето на художника.

- Така е. Знам го. Усещам как започвам да ставам все по-слаб и по-слаб.

- Защо не ви преместим в болницата и не- - лекарят беше прекъснат от Ким, който бе повдигнал дланта си във въздуха, за да възспре приказките на мъжа пред себе си.

- Не. Предпочитам да остана в дома си. Имам нещо, което трябва да довърша.

- Добре тогава. Както решите.

Техьонг се изправи от мястото си, лепнал фалшива усмивка на лицето си. Ръкува се с лекаря си, но преди да прекрачи прага на вратата на кабинета и да си тръгне попита тихо:

- Просто за информация.. с колко останало време разполагам?

- Най-много седмица. Съжалявам. - отговори тихо лекарят на въпроса.

Художникът кимна леко с глава, измъмри едно "Довиждане." и напусна задушливата заради миризмите на лекарства стая. Усети как очите му се насълзяват, затова наведе главата си, закрачвайки обратно към дома си. Да купува бои вече бе безмислено за него. Нямаше да му трябват.

[ . . . ]

След няколко часа лутане из Сеул, сивокосият младеж се прибра. В последния момент бе решил да не се прибира. Трябваше му малко време да се успокои и да спре сълзите си. Не искаше брат му да го вижда такъв. Изгубил надежда.

Влизайки във всекидневната, Техьонг попадна на една наистина интересна гледка. Мин Юнги, затиснат от туловището на Летящата. Явно го бе помислила за крадец и му се бе стоварила отгоре.

- Ким. Шибан. Техьонг. Разкарай този пухкав, скубещ се звяр от мен. - почти изръмжа Юнги, все още повален на пода.

- Летяща. Хайде стани, красавице. - Техьонг потупа леко няколко пъти главата на пухкавото животинче, след което то се изправи, лягайки до близката маса.

Юнги се изправи и мърморейки, изтупа дрехите си.

- Джимин иска да те види. - каза сетне.

Техьонг не можеше да лъже и отбягва повече най-добрия си приятел. Трябваше да го види. Трябваше да каже и на него, и на брат си това, което днес докторът му бе съобщил. Ким кимна леко и сведе глава тъжно.

- Знам. - отвърна той тихо. - Би ли го повикал да дойде малко по-късно? Ще поработя малко, след което ще направя вечеря и за трима ни. - чу се лай. - Четирима ни. - поправи се Техьонг. - Има нещо, което трябва да ви кажа.

- Добре. Но няма да го викам. Ще отида още сега до дома му и ще го завлека тук. Ще отнеме около час.

- Това е брат ми. - изкикоти се Техьонг и разроши по детски косата му.

Юнги престорено намръщи лице, но след това се усмихна и потупа Те по рамото.

- До след малко, братко. - каза Юнги преди да обуе обувките си и да излезе от вече общия им дом.

Когато чу звукът от затварянето на входната врата, усмивката на Техьонг угасна. Бе останал сам. Вече можеше за кратко поне да зареже маскарада. Горещи сълзи започнаха да се търкалят по порцелановите бузи на сивокосия. Как щеше да каже това на Джимин? Ами на брат си? Как щяха да го понесат? Техьонг не искаше да разбира, но нямаше друг избор, освен да им каже.

Искаше да прекара последните си дни с брат си и най-добрия си приятел. Да правят забавни и щури неща, с които след като той си отиде двете момчета да го помнят. Искаше да създаде прекрасни и незабравими спомени не само за тях, но и за самия себе си.

С все още капещи сълзи, Техьонг се насочи към стаята си. Имаше скулптура за довършване, а времето меко казано го притискаше.

Междувременно Юнги вече паркираше колата си пред дома на Пак. Слезе от превозното средство, като затръшна вратата малко повече от необходимото. Знаеше, че нямаше да е лесно да убеди гаджето си да отидат в дома на Техьонг, но ако не станеше с добро, щеше да се получи с лошо.

Понеже Джимин никога не заключваше, Юнги най-спокойно си влезе в дома му. Пак лежеше на дивана, нагъвайки сладолед от голямата кутия, намираща се в скута му.

- Пак Джимин. Стани от шибания диван, по дяволите. Техьонг ни чака. Каза, че иска да поговори с теб за нещо.

- И кога ти го каза това? Преди или след като най-нахлно отхвърли разговора ми по телефона днес?

- Каза ми го преди половин час. - скръсти ръце пред гърдите си Юнги. - А сега ставай. Явно иска да обсъди с нас нещо наистина важно. Беше сериозен докато разговаряхме.

- Хубаво, тогава. Но не очаквай от мен да се държа така, сякаш нищо не се е случило.

Юнги кимна и двете момчета излязоха от дома на Пак, връщайки се обратно към този на Ким.

[ . . . ]

- Не, не. Отказвам се. Няма да вляза. - Джимин се завъртя на пети на обувките си с лек ток, с мисълта да се върне обратно у дома и да продължи да си дебелее и плаче, ядейки ваниловия сладолед с малини от голямата кутия, с която Юнги бе го заварил.

- О, я стига! - Юнги чуваше това вече за четвърти път. По-голямото момче хвана Чим малко под лакътя замъквайки го към къщата на брат си.

Влизайки, двете момчета бяга посрещнати от скимтенето на Летящата. Чим коленичи, погалвайки главата на кучето.

- Какво има, Летяща? Защо скимтиш така? Къде е идиотът Техьонг?

Животинчето се врътна и се скри в стаята на стопанина си. Чим и Юнги последваха Летящата. Когато влязоха и светнаха лампите, момчетата видяха Летящата, седнала до падналото сивокосо момче. Чим и Юнги се втурнаха да му помогнат.

- Юнги, извикай линейка! Извикай линейка, мамка му! - извика Чим, повдигайки най-добрия си приятел, по чиито устни имаше следи от кръв. Пак леко започна да го разтриса, като плачът му огласи стаята. - Техьонг. Идиот такъв, събуди се. Ако се шегуваш... не е смешно. Тази шега не ми харесва.

- Обадих се на линейка. Напът са. - уведоми Юнги гаджето си. - Помогни ми да го преместим, за да може медиците директно да го поемат.

Юнги и Чим повдигнаха Техьонг, като го изведоха от стаята му. Летящата вървеше неотлъчно до тях. След няколко минути чакане, улицата бе огласена от сирените на линейката. Медицинските лица сложиха Ким на носилка и го качиха в линейката. Чим, Юнги и Летящата също се качиха. Вратите на превозното средство се затвориха, след което и потеглиха за болницата.

Веднага щом пристигнаха, Техьонг бе настанен в една от стаите и сложен на системи. Сивокосият бе все още жив. Юнги и Джимин бяха повикани от лекаря на Техьонг. Двете момчета стояха едно до друго, очакващи думите на медицинското лице пред тях.

- Няма да увъртам или пък да ви замазвам очите, хлапета. Лекар съм. Уважавам професията и пациентите си. На Техьонг не му остава много време. - Юнги и Джимин се спогледаха в паника.

- Какво имате предвид? - попита Юнги, макар да знаеше накъде бие мъжът пред тях.

- Остават му няколко дни живот. Ако е късметлия - седмица.

Юнги прегърна гаджето си, започвайки да гали главата му успокоително. Нима брат му щеше да ги напусне толкова скоро?

[ . . . ]

Докато Юнги и Джимин все още бяха в кабинета, намиращ се след няколко стаи от тази на Техьонг, сивокосото момче сънуваше. Сънуваше майка си. Жената бе усмихната, макар и от очите ѝ да се стичаха сълзи. Тя и Техьонх се люлееха на стара въжена люлка и гледаха към бистрия, проблясващ заради слънцето поток малко по-надолу от мястото, където те се намираха.

- Майко, защо сме тук?

- Това е мястото, където те водех, когато беше тъжен, помниш ли? - Те кимна.

- Толкова лесно ме разчиташ. - каза тихо той, затваряйки очите си.

Листата на дървото над главите им се размърдаха, като за кратък миг лицето на сивокосият младеж се бе докоснало до слънчевите лъчи.

- Откажи се от скулптурата. - каза с мек тон майката на Техьонг. Момчето отвори бавно очите си и извърна главата си, за да я погледне.

- Защо да го правя? Близо съм до това да я завърша.

- Защото умираш, синко. Не искам да прекараш последните си мигове затворен в стая, работещ по скулптура, която ще остане недооценена от хората.

Техьонг се намръщи, след което се изправи от люлката.

- Ще довърша скулптурата, дори това да е последното нещо, което ще направя. Ще те накарам да се гордееш с мен.

Жената все още стояща на люлката поклати главата си, а усмивката ѝ не слизаше от лицето ѝ.

- Това е синът ми. Упорит магарешки инат, но талантлив инат.

Сънят се разми, като люлката, потокът и жената бавно избледняха. Сивокосото момче, лежащо в болничното легло се размърда, издавайки тих стон. Гърдите го боляха. Едва когато очите му се отвориха и погледа му се фокусира разбра, че се намира в болница.

- Трябва... трябва да довърша.. - Техьонг бавно се надигна от леглото, премахвайки системите от себе си.

Поразрови тук-там за телефона си и когато го намери набра номер, който имаше запаметен, за да си извика такси. Взе портфейла си и внимавайки да не бъде забелязан се измъкна от сградата. Пред входа го чакаше таксито, което бе поръчал да го вземе.

Веднага щом се качи на предната седалка каза адреса на шофьора и жълтата кола потегли. Техьонг се загледа през запотения прозорец на превозното средство. Знаеше, че завършването на скулптурата щеше да бъде и края му.

- Съжалявам, Юнги. Съжалявам, Чим. - промълви младият художник.

- Казахте ли нещо, господине? Да не би да трябва да ви закарам другаде? - попита шофьора на таксито.

- Не, не. Моля ви, карайте по-бързо към посоченият по-рано от мен адрес.

[ . . . ]

Две ръце, длето, чук, желание. Това трябваше на художника в момента. И всички неща бяха на лице. Вече по-близо до мрамора, Техьонг го огледа, усмихвайки се. Вече не бе бял и не беше студен. Напротив. Беше топъл.

- Знаех си, че не си въобразявам. - каза с широка усмивка Техьонг, приближавайки се повече към статуята с човешка форма. - Знаех си, че си жив, Господин Заек. - художникът постави едната от ръцете си върху лявата част на гърдите на скулптурата. Можеше да долови слаб сърдечен ритъм.

Сивокосото момче бързо довърши частта с раменете. Оставаше му само да направи детайлите на лицето. Кашлицата отново се появи. Ким постави ръкава на блузата си пред устните си, като кръвта, която изкашля мигновено се просмука в материята. Но това не го отказа. Техьонг продължи.

Очите бяха завършени първи. След тях и носа, бузите с леко изпъкнали скули. Останаха само устните да се направят. Длетото и чука плавно се движеха и работеха, направлявани от умелите ръце на Ким. Устните също бяха завършени. Техьонг изтърва длетото и чука. Усещаше как времето му изтичаше.

С помощта на крака си, сивокосото момче изрита инструментите в страни. Качи се до скулптурата, която вече бе завършена и в целия си блясък. Техьонг докосна издяланите от камъка устни на момчето, стоящо неподвижно и се усмихна. Лицето на Ким се приближи до това, изработено от белия мрамор. Устните му се докоснаха до тези на скулптурата за кратко.

- Радвам се, че се върна. - бе единственото, което Техьонг каза, преди кашлицата да се появи отново. Този път довършвайки го.

Тъмнината сякаш все повече и повече поглъщаше тялото на Техьонг. Момчето осъзна, че е мъртво. Но не знаеше защо всичко около него беше черно. Тъмнина ли бе единственото, което художникът бе заслужил?

Сивокосият младеж бавно извъртя тялото си. Очите му попаднаха на скулптурата, която бе завършил преди да си отиде. Мислите, че може би е забравил да направи нещо го глождеха. Но бяха прекъснати от звук от счупване.

Ким Техьонг присви очите си, фокусирайки погледа си върху момчето от мрамор. Камъкът се пропукваше.

Изпод черупката от мрамор нещо блестеше. Когато падна напълно тъмнината вече я нямаше. Не притесняваше Техьонг. Художникът дори се подсмихна, когато видя "въображаемия" си приятел пред него, излъчващ своя ефирен блясък, напомняйки на слънце.

- Чонгкук. - промълви единствено сивокосото момче.

Сякаш по команда, блестящото момче се приближи до създателя си, усмихвайки се със заешката усмивка, която Техьонг още помнеше много добре. Прекалено добре.

- Радвам се, че се виждаме отново, Те. - Чон уви идеалните си ръце около тънката талия на художника и го притегли към себе си, сливайки устните им в така желана и от двамата целувка. Устните им се движеха едни срещу други в перфектната хърмония.

За съжаление и на двамата, сивокосият се отдръпна твърде скоро.

- Благодаря ти, Кук. - каза тихо Ким с обичайната си квадратна усмивка на лице. - Но сега се налага да вървя.

Лицето на Чонгкук придоби объркано изражение. Техьонг, все още намиращ се в ръцете му постепенно започна да избледнява, докато накрая не изчезна съвсем и единственото, останало след него бяха бляскавите части, носещи се във въздуха.

По бузите на мраморното момче се стекоха две самотни сълзи, но усмивката му не изчезна от лицето му.

{в един топъл летен ден}

Чон Чонгкук поливаше незабравките в голямата градина, която преди това беше на Техьонг. Даваше им цялата си любов. Така той се надяваше и Ким да я получи, защото сините малки цветчета му бяха любимите.
Чу се лек сблъсък на нещо метално. Чон изтича да провери шума. Беше момче. Явно бе ударило колелото си в близкото дърво, защото предният калник беше огънат. Кук притича до падналото момче, помагайки му да се изправи.

- Добре ли си? Не се нарани, нали? - брюнетът бе хванал ръката на момчето и изстрелваше въпрос след въпрос.

Допреди малко падналото момче прокара пръстите си през сивата си коса, откривайки красивото си лице. За миг, Чон се вгледа в лицето му. Очите му. Познаваше тези очи. Несъзнателно стисна малко по-силно силно ръката на сивокосото момче, карайки го да изхъска от болка.

- Бихте ли.. пуснали ръката ми?

- Да. Но преди това искам да знам нещо.

- Какво е то? - попита тихо очевидно по-малкото момче, свеждайки поглед.

- Името ти.

- Ким Техьонг.

Сърцето на Чон за момент спря да бие.

- Ким Техьонг? - попита втори път, за да бъде сигурен.

Момчето пред него кимна. Чонгкук хвана нежно здравата му ръка задърпвайки сивокоското към къщата.

- Къде отиваме? - попита Техьонг колебливо.

- Да се погрижа за раните ти, а след това желая да те опозная. Ако нямаш нищо против, разбира се. - добави Чон.

- Нямам. - усмихна се мило и искрено по-малкият.

- Радвам се, че се върна. - промълви тихо Кук, за да не бъде чут.

Но Техьонг все пак разбра. Устните му се разтегнаха в обичайната за него квадратна усмивка.

- Аз също. - прошепна и двете момчета влязоха в къщата.

——— A/N ———
Окей. Това ОФИЦИАЛНО беше краят на
този шот. Благодаря за подкрепата ви.
Съжалявам, ако има грешки.
Постарах се последната част да е
малко по-дълга.
Очаквайте още творби от мен за в бъдеще.