Казват, че за да си труп,
трябва първо смъртта да те целуне,

да те подмами с песен в своите покои.
Душата ти да се откъсне
с порив устремен нагоре,
а тялото прогнило
да бъде положено в ковчег.
Там, дълбоко под земята,
заобиколен от пръст и червеи,
човек да се превърне вече в мъртвец.
Плътта ще се разложи,
ще останат само прах и кости
с дъх на спомен за пагубното време.
За същестуването ще напомня
само една печална надгробна плоча
с надпис: "Исках да живея,
но животът, без да пита,
от този свят отне ме".

Но има трупове, които още дишат,
кръвта им тласка се от равномерен пулс.
Те в дървени ковчези не живеят,
но знаят каква е смъртта им на вкус.
Мислите им са отровени,
сърцата им - кухи черупки.
В порочен кръг са на омраза затворени,
за живота са слепи и глухи.
Гробът е техен отдушник,
блян, пристан, към който протягат ръце.
Злочестата кончина на душите им
прави телата ненужни,
но вечният сън така и не идва,
а времето тече ли, тече.
Живите мъртви все още са тук,
като призраци бродят безцелно
с раздърпани дрехи и празни очи,
отчаяно шепнейки с последни сили:
"Децата на смъртта са на живота заложници,
моля, спасете ни".