Свита на кълбо с опрян гръб на вратата
С ръце запушили ушите ми, за да не чувам поредната тирада.
Моля се да спре, моля се за тишина.
Но очевидно това е моята съдба.

Скоро в стаята нахливат те-крещят, бият се и хвърлят.
За пореден път успяват къщата да обърнат.
Изглеждат озверели. Като диви животни.
Сякаш всеки гледа в кой момент другия да заколи.

Заставам между тях, плачейки и ктещейки с цяло гърло,
Но те не ми обръщат внимание, гласът ми се чува смътно.
"Мамо, татко, спрете!"-опитвам аз отново,
Но те продължават да се карат още по-жестоко.