В изоставената стая
зловещо свири вятър от прозорец счупен.
Малка свещ в ъгъла догаря,
животът мил оттук отдавна е прокуден.

Мазилката се бавно на парчета рони,
сякаш сълзи лее в застинал ад.
Върху белите стени се отразяват клони
и рисуват картини тъжни на разпад.

Времето тук спи,
часовникът върти се в порочен кръг.
Нищичко с години няма се промени,
стаята потънала е в чиста скръб.

Има ли си обитател тази стая?
Жив ли е изобщо или е мъртвец?
Врата олющена да се открехне няма,
призраци самотни бродят винаги безчет.

Крак не стъпвал тук е никога,
гният спомени несъществуващи и снимки.
Разпадат се под напора на вечността,
като прах издъхват с гаснещи усмивки.