Прокуден от хорските сърца,
Духът ми броди из дебрите на нощта.
Сам - самичък във въздуха витае
Треперят му ръцете, докато ридае.

Безшумни стъпки влачат се лениво.
Страданието следва ги покорно.
Всичко в душата му вече е прогнило.
Единственото останало е само грозно.

Вик раздира отново света.
Навсякъде обаче тъне глухота.
Забулен от мъглата, мъката събрал.
Духът в човешка форма пак остава неразбран.

Последен опит прави, но дотам.
Отговор не получава.
Сяда на земята черна, потънал в своя срам.
Нищо повече не му остава.

Сега зъзне той насред пустошта.
Болка пареща по тялото му гори.
Той дух е вече, няма я човечността.
Болката всичките й следи изми.