Лила

Днес е един от онези дни. Мрачните. Дебел, мазен облак виси над главата ми, толкова тежък, че заплашва да доведе до гръбначно изкривяване. Чак очилата ми се покриват с влага.

Отпуснала съм се на седалката и слушам с половин внимание лекцията, подпирайки чело на студената си длан. Премръзвам. Може би се разболявам.

Отпускам поглед към записките си — някак наклонени са, излизат от редовете, хаотично зелено преминава под думите от синьо мастило като водорасли на повърхността на море. Прелиствам страниците и осъзнавам, че това дори не са записките от същият предмет.

Дали стоя така твърде дълго?

Поглеждам часа на телефона и разтривам основата на носа си с пръсти — нещо като трик за отпускане на нервите. На времето майка ми го правеше. Само дето не работи. И майка ми вече я няма.

Оставям очилата до мен, напъвайки мозъка си да смели информацията: проспала съм с отворени очи не една, а цели две лекции. В момента може би се намирам в нечия чужда. Дори не съм разбрала кога предишните са свършили.

Това никога не ми се е случвало. Чувството да не изпитвам нищо, докато същевременно ято от диви емоции заплашват да ме задушат отвътре, е нещо ново за мен. Тревожно е. Но и някак... очаквано. Хората преживели травма страдат. Аз например знам, че страдам. Обаче е по тих начин. Граничи с мъртвешки. Като се замисля, ежедневието ми по нищо не се различава от това да бях мъртва.

Въздъхвам тежко и листовете със записки се надигат, после плавно се спускат. Момичето на седалката пред мен ме поглежда несигурно.

Събирам нещата си и се промъквам между редовете. Напускам залата тихо, но когато се озовавам в коридора, се случва най-лошото — свитата на Надутият пуяк ме поглъща, смазва ме към стената и се боря за живота си с химикал и кафе в ръка. Момичета със силни парфюми на ягоди, лилии и някакви скъпи, тежки аромати, се блъскат в центъра на малката тълпа. Случайни студенти минали по коридора спират за секунда за да видят какво става, после отминават по пътя си.

Де да имах същият късмет!

— Какво мислиш да правиш за стажа си, Ник?

— Хей, Ник, довечера ще дойдеш на спортното събитие по баскетбол, нали?

— Човече, това яке ти стои суууупер! Трябва да ме разведеш там където пазаруваш някой път.

О, по дяволите и Ник Холд!

Изблъсквам с рамене тези паразити от пътя си, борейки се да стигна свободната част от коридора за да тръгна към библиотеката, но е наистина трудно, когато си един и шейсет и тежиш едва петдесет килограма, а срещу теб вървят дългокраки модели с бюст колкото обиколката на талията ти.

Някой извиква името ми и една бледа ръка със светли лунички се плъзга към мен. Нежните й пръстите ме улавят за китката и спасителят ми ме притегля напред, далеч от торнадото, наречено Ник Холд. Онова странно момиче и високият й къдрокос приятел ме водят по коридора, принуждавайки ме да ги последвам. Все пак, посоката за спасението е противоположната на Надутият пуяк.

— Вече може да се разделим.

— Няма ли да дойдеш с нас в столовата? — пита ме тя. — Аз съм Шай. Нали ме помниш? Ш-а-й. Шай Уолъс. Това е Майлс.

— Здравей. — поздравява ме високият привлекателен тип. — Май не си падаш по навлеци, а?

— Идея си нямаш. — отговарям сковано.

Той се усмихва и цялото му лице се променя — все едно виждам кинозвезда, но от онези, които се боиш да заговориш. Има приветлива красота, от онази ненатрапчивата, която като някой магнит те кара да отвърнеш на усмивката му.

— О, напротив — казва Майлс. — Имам си.

— Той е ужасно необщителен. — намесва се приятелката му и с усмивка прибира кичур от русата си коса зад ухото. — Беше ми адски трудно да го накарам да излезем.

Той се мръщи и лениво крачи до нас с дългите си крака.

— Излъга ме, че ръката ти е счупена.

Приятелката му се ухилва.

— Говорех за залата в която имаме лекция, но се радвам, че помниш всеки детайл от връзката ни след четири години.

Майлс стиска устни като куче с настъпено его и прибира ръце в джобовете на черните си дънки. Халките на дългите му пръсти проблясват при движението.

— Къде отиваме? Не обичам да стоя в столовата.

— Сега там няма никой. — уверява ме Шай и бута вратата към стълбите. — Ние с Майлс пишем всичките си доклади там заедно. Ще те черпим парче кейк и кафе.

По дяволите. Частта с кафето замалко да ме подкупи.

— Наистина няма нужда. — казвам. — Обичам да работя в Библиотеката.

— Знаем. — извърта очи къдрокосият. — Шай обаче иска да се сприятели с теб и ми надува главата от месеци. Дай й шанс. Може да бъде много досадна, а не мога да я удържам вечно.

Изненадано завъртам глава към нея. Без да се усетя, двамата са ме довели в столовата. Дори се настаняваме на една от масите — без значение е, защото всички са празни.

— Наистина ли? — намръщено оглеждам и двамата. — Вие май искате да се шегувате с мен. У мен няма нищо интересно.

Майлс изпъва крака и се обляга назад в стола срещу мен, а Шай сяда до него. Вади лаптопа си и пуска нещо на мобилния, който ми подава върху масата.

— Той не лъже. Много исках да се сближим, но ти не говориш с никого. Виж, разбирам, ако не харесваш хора. Майлс е същият. Но скоро идва момента в който ще трябва да си избереш стаж, а ти май изпусна лекцията, в която се избираха теми. Останаха само... — тя поглежда екрана на телефона си и почуква с нокът отгоре. — ,,Тайният живот на котките" и "Защо цветята фотосинтезират".

Взирам се в нея с най-глупавото си изражение.

— Кой измисли тези теми? Това е нечувано. — свличам се на стола и отпускам чело на ръката си. — Боже, не харесва растения.

Майлс се смее.

— Винаги можем да привлечем уличните котки на твоя страна за да ги изучаваш.

— Как изобщо да тълкувам това? — мърморя.

— Ами, той сигурно мисли да отвлече няколко котки за проекта ти...

— Не това. — прекъсвам я, шокирана от налудничавата идея. — Какъв таен живот могат да живеят котките?!

Майлс не издържа. Прихва в неудържим смях и удря с ръка по масата, а къдриците му танцуват като живи. Изтрива сълза от окото си с почервеняло лице и се прокашля в опит да върне сериозното си, студено излъчване.

— Той не искаше да те обиди. — бърза да обясни Шай.

Поклащам глава и й връщам мобилния.

— Не съм обидена. Но пише, че стажът за котките се кара в зоомагазин. Ето, тук отдолу дори има посочен адрес.

— Ние избрахме да слугуваме в едно сирпиталище, но ако искаш досадните хлапета, изцяло са твои.

— Майлс! — засмива се Шай. — Стига. Ще бъде само за месец.

Той въздъхва.

— Да, да. Каквото кажеш. Все ми е едно.

Допивам кафето си и прибирам очилата в чантата. Изправям се.

— Забравих нещо.

— Какво?

Шай ме поглежда притеснено. Споглеждаме се, докато ръцете ми пребъркват джобовете на дънките, после и на якето ми.

— Телефонът ми го няма.

— Ще ти помогнем да го намериш.

— Не! — бързам да се измъкна, да стигна по-бързо до мястото, на което го оставих за последно. — Вече ви благодаря за помощта в коридора.

Шай сбърчва вежди.

— За всеки е добре да стои настрана от Ник Холд. Той носи само неприятности.

Кимам. Разбира се, че е така, но е хубаво да знам, че има и други, които мислят като мен. Махам им за довиждане, записвам на ръката си ,,Тайният живот на котките", улица ,,Три слънца", западен Ню Йорк и тичам към залата от която излязох преди малко.

На крачка от вратата се заковавам — висок мъж с две момичета премята телефон между дългите си пръсти, докато ближе близалка. Усетил присъствието ми се обръща, вади близалката от устата си и ми се усмихва.

— Това твое ли е? Намерихме го вътре.

Пресягам се напред, но той опира пръст в челото ми и ме спира насред движението. Очилата му отразяват шокираното ми изражение.

— По-полека Плъхче. Къде са ти обноските?

— Върни ми го!

Той пъха мобилното устройство в предния джоб на дънките си.

— Добре тогава. Бръкни и си го вземи.

Устата ми увисва. Отстъпвам, чувствайки как бузите ми горят.

— Извади го от там или ще извикам някого!

Момичетата до него покриват гланцирани те си устни с ръка и си шепнат нещо, после се засмиват.

— Препоръчвам ти да помислиш два пъти, преди друг път да кажеш на мъж да извади нещо от панталона си.

Стискам зъби и му забивам звучна плесница. Цялата се тресат от възмущение.

— Върни. Го. — процеждам.

Той намесва слънчевите си очила и прокарва език по устните си. Момичетата зад него ахват ужасено.

— Ако толкова си го искаш, ще дойдеш да си го вземеш. — бърка в отвореният джоб на раницата ми изтръгва химикалката от скованият ми юмрук, сетне надрасква нещо набързо и го бута в ръката ми. — Изплувай от канализацията Плъхче, и ме намери. Довечера.

Завърта се, намества яката на коженото си яке и прави жест на момичета да го последват. Стискам химикалката и премислям да я забия в гърлото му докато се отдалечава, но Шай и Майлс се появяват до мен с намръщени лица и казват име, което ме кара да потръпна.

— Холд.

Майлс гледа замислен как вратата се затваря зад тримата. После добавя:

— Да. И току-що си набеляза Лила.

коментирай / гласувай

А/n: Чия гледна точка ви допада повече до тук? Забелязвате ли, че главата е тройно по-дълга от обикновено?