За да има нова глава не забравяйте да гласувате! Подкрепата ви вдъхновява автора и му дава сили да продължи да пише за вас ❤️

Ник

— За какво говориш? — мръщя се.

Тотално го е изгубил. Загубил е скапаният си ум! А уж аз бях издънката на семейството.

Брат ми развива ръкавите си. Успява да покрие татуировките и едва тогава, с одобрително сумтене надява сакото си.

Гучи кучи син.

— Заслужаваш да изгниеш зад решетките. — казва сериозно, а обичайното раздразнение се връща на лицето му. — Щастливец си, че съм добър брат и съм се заел. Ти трябва само да правиш каквото обикновено правиш... — тук прави пауза, сякаш прехвърля всичките ми пиянски вечери с момчетата. — ...И да не ми се пречкаш.

Кара ме да го гоня, когато неочаквано тръгва към изхода с големи крачки. Изравняваме се едва в коридора. Усещам се навреме, въщам очилата и шапката на мястото им за да не привличам внимание и вървя с лице, сведено към пода. За разлика от мен, Лукас се наслаждава на всеки поглед, обхождащ тялото му. Къпе се в петминутната си слава като абитуриент на афтърпарти.

— С какво си се заел? Плановете ти ще ми навлекат неприятности.

В очилата виждам как веждата му се вдига подигравателно.

— Ник, ти си купчина лайна. Неприятностите винаги те застигат и без моя помощ.

Скърцам със зъби. Бутам вратата на изхода и изчаквам Лукас да мине, след което я тряскам по-силно от очакваното.

Той се подсмихва.

— Успокой се, малки братко. Наел съм най-добрият адвокат.

— Костюмираният пикльо с таксито? — кимам.

Лукас проследява мисълта ми до спряло превозно средство в пикняно жълт цвят пред стълбите. Едва сдържа смеха си, което ме вбесява още повече, но за негов късмет успява да се овладее преди да съм му прекършил врата. Заедно с книжният червей на закона се отправяме към колата, където — бог да ми е на помощ, — стои Моника.

Тя плъзга език в гърлото на брат ми, а аз отвратено се обръщам към адвоката. Правя му бърз оглед. Давам му пет от десет точки, което ми се струва задоволително. Не знам. Изобщо не разбирам от адвокати.

— Качвайте се! — подвиква Лукас до вратата на шофьора.

Докато се настанява вътре забелязвам две неща: Моника няма да пътува с нас и си взима такси, а целият скъпарски костюм на Лукас сякаш заблестява като задника на диско топка, когато сяда зад волана.

Пресвета Дево, да се бях родил сляп! Ако не сега със сигурност ще ослепея.

Отвращението ми стига висоти, каквито никога не съм подозирал. Гняв от десета по Рихтер. Още едно проблясване на брокатеното сако и ще превърна купето на колата в реквизит от тексаско клане.

— О, не. Няма да вляза пред съдията с теб. Кажи му! — търся подкрепа от онзи на задната седалка. — Кажи на диско топката до мен, че никой няма да ни вземе насериозно, ако...

Силен удар в брадичката отмята главата ми встрани. Очилата ми се разместват, но съм твърде шокиран за да ги наместя.

Настава тишина. Сетне Лукас проговаря:

— Вече сме готови да вървим.

И подкарва.

Кучият му Гучи син!

* * *

Съда е окончателната спирка на всеки провинен. Пъкълът за изтезания сред хората, където парите и по-добрият адвокат налага вето. А моят адвокат се оказва новак.

Н-О-В-А-К.

Копелето е наел току-що излюпил се студент с отличие да ме представлява пред вкиснатата киселячка с черна роба, която се наслаждава на високото си местоположение в залата и дървеното чукче, което законът й повелява. Чувствам се като възрастен сред деца. Направо съм се отписал. Иде ми да отида до полицаят отпред, да събера китки и да му кажа да ме води към килията. Ненужното бавене само ме приспива. Чакането да се случи нещо, което вече знаеш, е отвратително.

Макар че ако някой ме беше попитал същото снощи нямаше да се съглася. 

Живота обича да си прави пишки с хората, а аз, — очевидно, — съм му привлекателен. Допадам му. Перверзник.

Разглеждам присъстващите с бегъл интерес. Не познавам никого: родителите ни отказаха да присъстват след първото дело, а Лукас забрани на други роднини да идват. Мога да се излагам и да им дам причина да ме затворят, но истината е, че не си спомням нищо. Не мога да поема вината за нещо, без дори да знам как се е стигнало до там.

Съдията започва да чете и се заслушвам със забавяне. Чете досието ми за криминално проявени. Казва същото както всеки път, макар аз да не си спомням нищо: Как на пети октомври преди четири години съм се надрусал, качил съм се на мотора заедно с Лукас и съм подкарал по планинското шосе извън града. Глупостта ми е довела до смъртта на трима души. Четвъртият, момиче на име Лила Джоунс, успява да оцелее, а държавата повдига обвинение заради загубата й.

Никога не съм я виждал. Единственото което знам е, че въпросната жена е две години по-млада от мен. Тя никога не се появи в съда и прокуратурата винаги й осигуряваше адвокат който да я представя. Тя никога не свали обвиненията си — която и да беше, каквато и да беше, заслужено ме искаше зад решетките.

Не мога да я виня. Дори сега, когато се изправям за да отида до съдията и да се закълна да казвам само истина, мислите ми са насочени към Лила.

Искам да я видя поне веднъж. Копнея за това от четири години. Сънувал съм я в безброй форми и винаги се срамувам да погледна лицето й. Страхувам се, че Лукас я е намерил и ще й стори нещо. Не искам да съсипвам живота на невинното момиче повече. Направил съм огромна грешка за която не мога да се реванширам, но ако някога я открия, дори след още десет или двадесет години, ще й кажа това което винаги съм си представял да й кажа:

,,Съжалявам."

Само толкова.

Няма нужда от повече.

То така или иначе никога няма да върне отнетото.

коментирай/гласувай