a/n: Днес ще бъда малко алчна. Виждам, че историята предизвика интереса на част от вас и прочитанията достигат до 100 на глава. Гласуванията обаче стоят на 20.

Хайде приятели, знаем че можете! Дори удължавам главите за вас!

Нека заедно достигнем 30 звездички под тази глава за да ви зарадвам скоро с нов ъпдейт. ❤️

Ник

Таксито ме оставя пред главния вход на университета и гумите газят в близката локва. Водата пръска към мен и аз не помръдвам когато мокри дрехите ми.

Секунда по-късно вече няма значение. Дъждът се сипе толкова силно, че влагата се е просмукала в костите ми.

За пръв път в живота си обмислям дали да не използвам парапета до стълбите, но накрая се качвам нагоре без него. Всяко стъпало е предизвикателство за алкохола в кръвта ми, който ми пречи да се фокусирам. Накрая се озовавам пред входа, влизам и търся кабинета.

В началото нямам точна идея каква лекция имам или кой ден сме, а и мобилният ми остана в дома на Лукас за да проверя, така че просто нахълтам в една от залите и нахлузвам козирката ниско над очите си.

На шестия ред в края.

Самотно място близо до вратата. Приближавам.

Самотно друг път.

На втората седалка седи момиче в черен суичър, черни очила и нацупени устни. Изглежда ми доста бледа, но точно в момента цветовете не са ми силна страна за това не се замислям много и се настанявам до нея.

Чувам я как си поема рязко дъх.

Изтърпи ме само малко, плъхче.

Наистина прилича на мишка. Косата й е черна и непокорна въпреки опитът й да я върже на хлабав кок, а черните й очи искат да ме пропъдят от Земята Божия само с гневното взиране което ми прилага, макар да мисли, че не я виждам.

Бих я подразнил, ако махмурлукът не пробиваше като с бургия дупки в мозъка ми.

Отнасям се с нея по-грубо от желаното когато виждам листа за присъствие в ръцете й,ала все пак дори повлиян от алкохолните изпарения съумявам да се извиня навреме. Тя обаче не приема и дума от казаното, вече иска да ме изрита от седалката и да танцува танго с токчета в сърцето ми.

Лоша мишка.

Точно тогава осъзнавам размера на случващото се. Разбирам кой стои на преподавателската катедра. Той също ме вижда. Облягам се назад и прекарвам цял час да обмисля какво по дяволите прави Лукас тук. Работата му като професор никога не е била в този университет, но ето че той е тук днес и опитва да направи нещо.

Да ме дразни? Съвсем възможно.

Но има и нещо повече. Лукас е по-голям от мен с две години, но образованието му е... Ами, завършено. За разлика от мен той не е на път да бъде затворник, за това завърши обучението си и вече две години преподава на някакви позьори в елитен университет за богаташи в другия край на града. Именно заради това ми е трудно да повярвам, че днес стои и ме гледа през седалките в "Уинстън и Хоукс".

Нелогично е.

Изчаквам двата часа от лекцията да минат като правя опити да преглътна жлъчката в гърлото си. Смесването на различни видове алкохол в комбинация с голямото количество което поех неминуемо щеше да доведе до сегашното ми състояние, но проклетниците държаха да се надпиваме и глупакът в мен не успя да откаже.

Въздъхвам тихо и чакам.

Плъхчето започва да прибира нещата си и разбирам, че е въпрос на време изтезанието да свърши.

Чакам още.

Накрая Лукас обявява края на това мъчение и е време да се изправя. Плъхчето обаче не помръдва. Съвсем леко разтварям клепачи и през затъмнените стъкла на очилата я наблюдавам. Изглежда сякаш всеки момент ще се строполи на пода в безсъзнание, после стиска плътните си окървавени вероятно от хапане устни и ме обкрачва.

И замира.

Плъхче, какво правиш за бога?

Иде ми да я уплаша, само за да видя реакцията й. Като я гледам обаче това съвсем ще я убие. Слаба е и има лунички, а веждите й са плътни й правят чертите й остри.

Осъзнавам, че зяпам гърдите й. Тя също го осъзнава, ала вместо да ме удари, скача на един крак и се втурва към тълпата в коридора.

— Ставай, пич! Няма да те обкрачвам като лудата от библиотеката.

Намръщвам се докато бавно се изправям. Момчето изглежда доста наперено, до момента в който цялото му лице се изопва когато се изправям в цял ръст.

Сега го гледам отвисоко. Усмихвам се.

— Пътят е чист. — казвам и отстъпвам.

Оставям го посрамено да се изплъзне покрай мен. Някой се смее тихичко, но на мен съвсем не ми е забавно.

Чакам залата да се изпразни. Когато двамата с Лукас оставаме сами, затварям вратата. Свалям очилата и примижавам от яркостта на лампите, а брат ми оглежда лицето ми с нарастващо раздразнение. Виждам осъдителното свиване на устните му когато се олюлявам по пътя към преподавал ската катедра.

— Вониш на бъчва.

Никога не изневеряваш на долната си уста,скъпи братко.

Така да бъде.

— Май видях приятелката ти в бара. Сервираше ми в скута. — свалям шапката от главата си и прокарвам ръка през влажните кичури. — Не съм в настроение за караници. Обади се на скъпият ти приятел адвокат и да вървим.

Лукас оправя вратовръзката си, сетне прибира някакви неща в куфарчето. Щракването на катинарчето му изпълва залата.

— Държиш се по-мило от обикновено. Решил си да станеш домашен любимец ли Ник?

Възпирам се да се озъбя.

— Хайде — продължава той, — Питай ме защо съм тук! — изражението му рязко става сериозно. — Ти май наистина нямаш представа, че тя е тук. Ник, момичето учи в ,,Уинстън и Хоукс".

коментирай / гласувай